Отново нервна обстановка на Балканите

На 24 март се навършват 20 години от бомбардировките на НАТО над бивша Югославия (СФРЮ). Това бе първата след Втората световна война военна операция на територията на Европа, но после последваха Ирак, Либия и Сирия, което постави светът в различна ситуация. Няма значение дали някои наричат тези действия "агресия", дали като Москва настояват ООН, ОССЕ, ПАСЕ или Европарламентът да осъдят този начин за разрешаване на конфликтни ситуации или отдават почит на "героите на Сърбия". Важното е, че всички тези операции на алианса

 имаха своите  граждански жертви и последици 

които днес водят до напрежение в международните дела, заплашват сигурността на цели региони и наистина се отразяват негативно на отношенията между съседи, между по-отдалечени географски държави и дори вътре във влиятелните съюзи. Каквото и друго да се говори по въпроса. 

Няма как мислещите граждани да не отчитат, че използването на военна сила за разрешаване на проблеми по-скоро усложнява положението, отколкото да намира траен изход от натрупани конфликти. Днес едва ли щяха да се дискутират по цял свят протичащите конфликтни събития на Балканите след разпада на Югославия и да се налага използване на всевъзможен натиск за "диалог с цел взаимно признаване на Белград и Прищина", ако силовите методи не бяха предпочетени пред по-бавния, но стратегически  по-приемлив и цивилизован път за запазване на доверие и мирно разделяне, ако съжителството по ред причини, включително демографски, е невъзможно. 

Примерите с разрухата на държави като Ирак, Либия или Сирия /всички суверенни страни с дошли чрез избори правителства/ и мирното разделяне на Чехия и Словакия са красноречиви. Въпреки различните обстоятелства. Разбира се, че интересите на големите геополитически играчи и редът, който те налагат, трудно могат да бъдат игнорирани от малките. Те във всички случаи са потърпевши, докато големите и техните икономики си имат дивидентите в постигането на разработени предварително стратегически доктрини.  Но едва ли някой до 1999 г. си е помислял, дори и на сън, че европейска територия може да се бомбардира, за да се постигне "справедливост" за малките държави, които със съдействието именно на същите големи бяха  обединени във федерация, която десетилетия се изживяваше като главен фактор на Балканите, че и по света по линия на необвързаните държави. В тази връзка неминуемо възниква въпрос дали изобщо Сърбия например би приела доброволно да се откаже от "историческото" за нея Косово, ако не беше военната интервенция на НАТО? 

Но доведе ли до траен мир и сигурност 

в региона едностранното обявяване на независимостта на Косово? С ръка на сърцето всеки гражданин на Балканите би признал, че Белград няма как да се откаже от историята си и да признае Косово, защото корените на този полуостров все още значат нещо. Но и времената са други, пазарни са, и мястото на алъш-вериша днес е определящо при вземане на решения в политиките на всяка страна, включително балканска. 

Отделно са геополитическите ветрове и натиска от страна на големите. Те по принцип остават верни на практиката за "моркова и тоягата", която някои предпочитат да наричат "политика на мед и оцет". След като десетилетия наред СФРЮ бе обект на "политика с мед" от страна на Запада, днес Белград е убеден, че потоци оцет се изливат върху Сърбия. Думите на сръбския президент Александър Вучич, че "Брюксел ме излъга, но преди всичко заблудиха себе си", казани във връзка с липсата на коментар от страна на ЕС за приета от Прищина платформа за диалог със Сърбия, е само част от една засилваща се неудовлетвореност от непоследователните действия на Европа по отношение на конфликта с Косово. Така както ЕС не реагира адекватно и на военната намеса на НАТО в региона преди 20 години. Все пак  Сърбия е приела за свой приоритет постигането на членство в ЕС, докато след бомбардировките на НАТО над нейна територия няма как да обясни на народа си позиция за кандидатстване за членство в алианса. Затова пише в конституцията си, че е "военно неутрална" и не се отказва от приятелски отношения с Русия. Макар че има анализатори, които твърдят, че това е до време и използват за мотив  затихващата роля на Москва в региона и раздухваните икономически проблеми на Кремъл, който си имал други приоритети във външната си политика. Същите анализатори са убедени, че 

Белград ще преглътне "независимо Косово 

в името да не оставя този проблем на бъдещите поколения". Нещо подобно каза преди време и президентът Вучич. Зависи какви компромиси ще бъдат предложени, кой ще ги гарантира и дали сърбите ще ги преглътнат без трайни последици за бъдещето на лидерите, които са подписали съответните документи за "взаимно признаване на Сърбия и Косово". Нервите и на Вучич явно не издържат, защото все по-често избухва и гневно оповестява, че "не знам колко ще съм на власт, защото  Харадинай (косовският премиер - ред.) заплашва да ме свали и  може би ще ме смажат, но аз никога няма да се съглася с тези условия". Условията са от платформата на парламента на Косово, за която Вучич вече се изрази с  "махнете се с тази хартия, банда от Прищина". Съвсем в стила на съвременните комуникации  между лидери на  непримирими една с друга страни. 

Всъщност в платформата на Косово между другото е записано, че Сърбия "трябва незабавно да признае Косово, това да е в границите на днешно Косово, а Прищина няма да прости някои от сръбските грехове". Това че греховете са взаимни, е всеизвестно, но напомнянето им не е нищо друго освен поставяне на сол в раните. Какво означава Косово да признае Сърбия? "Сякаш ние не сме държава", казва Вучич. Ами държава са, но Вашингтон натиска проблемът с признаването да се реши до края на годината и Косово да стане член на ООН. 

За НАТО няма съмнение. То НАТО след Преспанския договор между Гърция и Северна Македония трайно се настани на Балканите и само Босна и Херцеговина чрез Мирослав Додик, член на председателството на дейтънската държавица,  се противи - както  и Сърбия на този етап. 

Тревожното е, че на Балканите има и лидери, които без притеснение твърдят, че 

"21-ви век е век на албанския народ на Балканите". 

Такъв е Шпетим Идризи, лидер на Партия на справедливостта, интеграцията и единството в Албания. Това поставя на дневен ред  въпроса дали промяна на границите, за които се дебатира напоследък между косовския президент Хашим Тачи и сръбския му колега Вучич, няма да повлече крак и за реализиране на други щения за "промяна на граници". Този път не за разпад, а за обединение на етнически принцип и то в името на печално известната идея за "Велика Албания"? Как ще си разделят отново влиянията големите на Балканите, ако се появи Велика Албания, която може да включи и част от разпаднала се Северна Македония, че и части от Черна гора? Нали не само  Косово и Албания са "албански народ"? Да се твърди, че е конспиративна теория, когато балкански лидери  не само лансират такива стари амбиции /албанският премиер Еди Рама/, но и предприемат конкретни действия като общи граници, общи митнически мита или общи пристанища като това в албанския град Драч /Дурас/, е най-малкото късогледство. Такива процеси или се задействат при подходяща атмосфера, или се инспирират от големи играчи поради собствен интерес. Албанците не са с доказана симпатия към Москва и целта да се "изолира Русия", да се преодолее нейното историческо влияние и интерес към Балканите е достатъчна причина за разбиране на подобни стратегически намерения. Дали НАТО ще е гарант за запазване на съществуващите граници и ще включва една след друга балканските страни в алианса, за да завърши обръча от свои бази и присъствие около Русия с твърденията, че така ни прави стабилни и сигурни? На това се надяваме и затова приехме за приоритет "интеграцията на Западните Балкани в НАТО и ЕС". 

Въпросът е, че не само геополитическият ред е различен, но и в отделните  балкански страни, станали независими след разпада на СФРЮ, 

растат тревожни тенденции 

В Албания опозицията е извън парламента и иска оставката на Еди Рама. В Белград не спират протестите срещу управлението на Вучич, а той твърди, че това са пионки на чужди сили, които сеят напрежение с цел натиск върху правителството за изпълнение на определени условия. В Черна гора опозицията не само иска импийчмънт на президента Мило Джуканович, но и всеки ден изнася нови факти за негови неприемливи, меко казано, действия в нарушение на законите на страната. В Северна Македония, за която нещо се умълчахме, разделението на обществото е толкова видно, че даже управляващите чрез своя кандидат за президент Стево Пендеровски заговориха, че приоритет на властта ще бъде "сплотяване на обществото", "изцеление на раните" и "единение на гражданите". Те пък кого ли ще изберат за свой президент, след като настоящият още не си е сменил табелата на кабинета и там пише "Р Македония"? На 21 април или на 5 май, втори тур, ако се наложи, живеещите в Повардарието ще трябва да изберат между "не на Преспанския договор и името Северна Македония" /Гордана Силяновска, опозиционната ВМРО-ДПМНЕ/ и  светлото бъдеще в НАТО чрез същия Преспански договор /Стево Пендеровски, СДСМ, официално кандидат и на албанската партия ДСИ/. За ЕС ще трябва доста да се чака поради известните проблеми в Брюксел и кризи, които отлагат разширяването.

В тази ситуация ние нещо се объркахме, 

след като се оказа, че Северна Македония си има свой македонски език, македонска нация, идентитет и предпочита ролята на Атина за предстоящия възход във всяко отношение. Външният министър Никола Димитров при срещата си неотдавна с гръцкия си колега заяви, че "езикът в неговата страна няма нищо общо с езика на гръцките македонци". Пояснението е, че "македонският език, който говорят гражданите на Македония и неговите диалекти, нямат нищо общо с идиомите, които говорят гръцките македонци". Ами сега? "Какви ги мислехме, какви се пръкнаха", казват старите българи.  Те пък са си мислели, че езикът ни е един и същ и много са воювали, за да сме заедно. Днес ще сме заедно, но в НАТО и по-късно, казват, в ЕС. Доволно, само да няма недоразумения, защото звън на оръжия и днес се носи из региона. Справка - превъоръжаването на сръбската армия и опасения, че Косово ще влиза със своя войска в населеното със сърби Северно Косово. Стари четници обличат униформи от времената на Дража Михайлович. 

Слухове, заплахи и опровержения, но на Балканите е така от десетилетия. Само една искра е нужна, за да пламне полуостровът. Не е въпрос само на нерви. Ново силово решаване на проблемите? По-скоро напрягане на пружината, за да се получи откат и Белград да приеме поставени условия. НАТО бърза, а Русия бяга от "обичайния заподозрян като подбудител за напрежение". Както се казва, да бяха само Балканите. Но ние сме тук и питането е дали със своите "колебливи движения" във външната политика България ще защити национални интереси. Ако си ги е конкретизирала, за което има основателни съмнения.