Кървав венец
Без съд и присъда в навечерието на 1944 г. фашистите разстрелват 17 антифашисти в местността Арабаконак
/ брой: 285
"Като орли с прекършени крила
те паднаха в борбата величава.
"Потомци, да сведем чела
пред тяхната безсмъртна слава."
Проф. Михо СЕМКОВ
Когато пътувате по магистрала "Хемус" от София към Варна и преминете последния тунел северно от гр. Правец, след няколко минути ще прекосите китната долина по средното течение на р. Малък Искър. В този красив край има пет села - Джурово, Осиковица, Равнище, Видраре и Манастирска река, и още 15-20 махали, пръснати по баири, сред гори, ливади, овощни градини и пасища. Хората от района са осигурявали своето съществуване чрез всекидневна, целогодишна борба с природата - обработване на парчетата земя и отглеждане на добитък. В тази борба са израствали не само физически здрави и силни, но и смели борци за национална и социална свобода и справедливост.
В този район Апостола на свободата Васил Левски намира верни последователи и съратници и още в 1870 г. създава в три села - Видраре, Джурово и Осиковица - тайни революционни комитети. В с. Видраре броят на членовете на комитета е бил 40. Със събраните пари са закупени 200 пушки. След обира на хазната на Арабаконак цялото ръководство на комитета от Видраре - 7 души, са заловени и заточени в Диарбекир.
Социалистическите идеи
намират почва в този район в началото на ХХ в. чрез издаваните книги, брошури, вестници и списания от партията на Димитър Благоев. В селата се създават организации на БРСДП и броят на членовете до 1923 г. достига във Видраре - 43, в Джурово - 25, в Осиковица - 20, и т.н.
След Деветоюнския преврат през 1923 г. комунистите и левите земеделци от района се мобилизират за решителна борба. На съвместна нелегална конференция се избира комитет за подготовка и провеждане на въстанието в състав: Мико Джамбазки от с. Осиковица, Никола Тутмаников от с. Джурово и Димитър Батоев от с. Видраре. Когато е даден сигнал за въстанието, въстаниците се събират в местността Св. Петка в нощта срещу 23 септември 1923 г. и въоръжени превземат кметствата в селата Видраре, Джурово и Осиковица и установяват работническо-селска власт. След това въстаниците превземат кметството в с. Брусен и се отправят за с. Гложене, за да окажат подкрепа за превземане на околийския център в Тетевен. Достига обаче новината, че в Гложене и Тетевен е дошла войска и полиция от Плевен и София. Следва погром на въстаналите села в района и края на антифашисткото въстание.
Кървав данък
на тези събития плаща с. Джурово със заловения и зверски убит през нощта на 27 септември 1923 г. верен народен син Петър Томов Вутев. По време на "белия терор" роденият и израснал в с. Равнище виден земеделски водач Димитър Нинов Грънчаров преминава в нелегалност и на 25 април 1925 г., при разкриването му в с. Дървеница (София), след героично сражение се самоубива.
Време на тежки изпитания е периодът на антифашистката съпротива 1941-1944 г. В този район действаха два партизански отряда - Червенобрежкият "Георги Бенковски" и Софийският "Чавдар". Независимо от фашистката диктатура навсякъде по селата нелегалните партийни дейци и ръководители на съпротивата намираха верни съратници във всяко село, особено в махалите, където да се укрият, стоплят, нахранят. Такива места са в с. Маноселска река - в дома на Саво П. Балев, в с. Равнище - при Симеон Иванов Събински, в с. Видраре - при Семко Михов, в с. Осиковица - при Цветан Пешков Цацов. Център на съпротивата в района става Матювата воденица и семейството на Матю Воденичаров. Той се утвърждава като смел революционер, участник в Септемврийското въстание, а по време на съпротивата превръща воденицата в координационен център на партизаните от двата отряда.
В началото на декември 1943 г. на него и на баща ми Семко Михов е възложена отговорната задача да приемат и да се грижат за укриването и изхранването на 10 партизани от чета "Бачо Киро" на отряд "Чавдар". Първоначално партизаните са настанени в дома на ятака Цако Гергов - брат на Матю Воденичаров, в махала Космата към с. Видраре. Поради възникнала опасност от разкритие са преместени в долния край на махалата, в дома на ятака Стою Маринов. Грижата по приготвяне на храната за партизаните изцяло поема майка ми Цана Семкова, а нощно време баща ми я доставя на партизаните.
В късния следобед на 18 декември 1943 г. около 150 души полицаи и жандармеристи обкръжават дома на Стою Маринов. Започва ожесточено кърваво сражение,
на живот и смърт
между полицаи и партизани. Куршуми пронизват прозорците, вратите, стените на сайванта, в който се укриват партизаните. След двучасово сражение патроните привършват и партизаните решават да разкъсат полицейския обръч. Първи през вратата излизат командирът на четата Йосиф Бенбасат и партизаните Пею Кринчев и Александър Михайлов, но веднага са пронизани от десетки куршуми. В едно от следващите кратки затишия на битката, в настъпилата тъмнина, останалите седем партизани успяват да разкъсат обръча и да избягат, като оставят окървавените трупове на своите бойни другари и на верните си ятаци Стою Маринов и съпругата му Виша Стоева. Същата вечер къщата и всички стопански постройки са опожарени до основи.
На другият ден, 19 декември 1943 г., полицаи и жандармеристи се разделят на няколко групи и тръгват "на лов". Първата група заминава за дома на Цако Гергов. Опожаряват старата и новата му къща и арестуват Цако и двамата му синове Божко и Петър. Втората група още рано сутринта нахлу в нашия двор с насочени пушки и диви крясъци: "Излизай! Предай се!" Цялото семейство излезе - баща ми, майка ми, престарелите баба и дядо, и ние с братчето ми Васил. Когато баща ми стигна средата на двора, трима полицаи се нахвърлиха върху него, събориха го на земята и започнаха да го ритат с подкованите си ботуши. Като видя окървавеното му лице, майка ми изпищя и се хвърли да му помогне, но един от полицаите я повали на земята с приклада на пушката. След извършения обиск, със завързани отзад ръце и окървавено лице поведоха баща ми
към смъртта и безсмъртието
През този и следващите дни от целия район бяха арестувани и малтретирани в полицейските участъци на Етрополе и Ботевград около 100 души. В продължение на 10 дни на нечовешки мъчения са подложени най-смелите, най-преданите и самоотвержени борци. На 31 декември 1943 г., в късния следобед, в камион, покрит с брезент, натоварват 17 души от тях и потеглят за София по стария Арабаконашки проход, за да извършат своето пъклено дело. Когато достигат местността Черния паметник, свалят и разстрелват всички без съд и присъда. На заснежената поляна, вдясно от пътя, своя жизнен път приключват Марко Проданов и Мария Гаврилова от Етрополе, Матю Воденичаров, Мико Лаков и Вутю Миков от с. Джурово, Семко Михов и Цако Гергов от с. Видраре, Цветан Пешков от с. Осиковица, Григор Гошев от гр. Правец, Никола Михайлов от с. Лопян и др. - 17 свидни чеда на майка България. Настъпващата нова 1944 г. е увенчана с кървав венец...
73 години безсмъртие...