Бедността като национален порок

Георги Папакочев

Европейско изследване констатира наскоро, че по бедност на населението България заема 3-о място след Латвия и Румъния. Защо 20 години след промените страната не може да се отлепи от дъното на своята сиромашия?
 Ако има някаква "червена нишка", която да преминава през най-новата история на България, това е бедността. Тежкото икономическо наследство на Османското владичество незначително се компенсира в периода на двете Световни войни, като основни характеристики на по-голямата част от българското население си остават мизерията и недоимъкът.
Днес над милион и половина българи от намаляващото 7-милионно население на страната съществуват на прага на официалната бедност, която според Икономическия и социален съвет е около 100 евро на месец. Близо 25% от българите живеят под въпросния праг, като немотията сред безработните продължава да нараства главоломно. Според експерти недоимъкът в страната има и етнически характер - над 75% от най-бедните са роми.
Някога един поет беше нарекъл България "земя, като човешка длан". 20 години след промените "дланта" на едни от най-бедните европейци продължава да е протегната за милостиня по европейските улици и по света. Като най-малката причина за това положение е глобалната икономическа и финансова криза.
Статистиката сочи, че от години наред българите свиват все повече потреблението си. Както пролича покрай споровете, свързани с новите стандарти за хранителните стоки, хората купуват по-малко или по-евтини, но некачествени продукти. Намаляват разходите си за облекло и обувки, за поддържане и обзавеждане на жилището, за транспорт. Над половин милион са т.нар. работещи бедни, които са със замразени, забавени и драстично намалени работни заплати в държавния и частния сектор.
И още: емиграционните нагласи на младите се засилват, нараства броят на възрастни хора, които предпочитат да сложат край на живота си пред перспективата да гладуват и мръзнат. Наскоро медиите съобщиха за разтърсваща постъпка на 85-годишен старец, който тайно погребал своя син-инвалид, за да оцелее някак с неговата пенсия.
На кого следва да се сърди българинът за масовата си и постоянна сиромашия? На историческото наследство, на своите управници, за които чинно ходи да гласува, на често отсъстващата държава или на олигарсите, зад които се крият престъпността и корупцията? А може би на самия себе си?
Смислен отговор, засега, засегнатите не са си дали. Едно от възможните обяснения е, че безрадостното статукво задоволява местните европейци и те не са охотни да го променят.

Назаем от "Дойче веле", със съкращения