Звученето на световната чалга

Пазарът безспорно е общност. Но той не е нито единствената, нито най-важната общност, както системно ни внушават привържениците на неолибералната антиутопия. В каквато експериментално, в качеството на лабораторни опитни зайчета, ни заставиха да живеем у нас.
Обществото, нацията, цивилизацията, човечеството се явяват общности от много по-висш ранг. Те неслучайно, в развития световен сегмент, рядко разчитат на механизмите на пазарна саморегулация, които ако действат, действат с охлювно темпо, а напротив, активно, често изпреварващо, налагат правила и норми. Неслучайно справянето с пазарните провали като монополизацията и картелизацията идва "отвън" и "отгоре". По подобен начин доказано може успешно да функционира опазването на околната среда, възпроизводството на природните ресурси. При фундаменталните научни пробиви, при изграждането на базовата инфраструктура, при образованието и здравеопазването ролята на пазара в развитите европейски страни по дефиниция е подчинена или в много голяма степен умишлено игнорирана.
Една състоятелна

национална стратегия

естествено иманентно включва пазарния напредък, заемането на съответни ниши, разширяването им и "дълбаенето в тях", но съдържанието й далеч не се изчерпва само с това. Последователното нарастване на благосъстоянието на цялото общество, неговото стабилно възпроизводство в бъдеще, непрекъснатото повишаване на образователното и квалификационното равнище, подобряването на здравния статус на населението, укрепването на социалната сигурност, относително равномерното териториално развитие, прогресът в културата, смисленото оползотворяване на свободното време са тук не по-малко значими есенциални компоненти.
Безсребърниците са рядко явление в човешката история, но именно те и техните безспорни приноси дават най-убедителните аргументи срещу обяснението на цялото човешко мироздание чрез пазара. Бащата на съвременната енергетика, произвеждаща променлив ток, и на основните машини, работещи на него, великият Никола Тесла, е завършил дните си в оскъдица, защото през Голямата депресия, за да помогне на компанията "Уестингхауз", доброволно се е отказал от получаването на лицензни дивиденти.
Парите, придобиването и харченето им в големи количества, безспорната власт, която се упражнява посредством тях, не са единствената мотивация в поведението на хората. Погледнати под предубеден ракурс от такъв сорт, напълно биха се обезсмислили всички вековни културни натрупвания, целият дух на хуманизма, непреходно стойностното в общочовешката ценностна система. А би останала да звучи единствено една многоаспектна всесветовна чалга, каквато съвсем не липсва не само по нашите масмедии.
Човешката същност е нещо твърде интегрално комплексно, нееднозначно, комплицирано и откровено загадъчно, за да се отвори простичко, по Остап Бендеровски, с ключа на пазара и пазарните механизми.

Такъв подход примитивизира,

вулгаризира, дори "приматизира", неотклонно връща историческия часовник назад към ранния капитализъм, феодализма, робовладелството... Препратките в контекста са не една и две.
Актуалната модерност след Голямата рецесия, в годините след последната световна финансово-икономическа криза, видимо трудно се разделя с тридесетте години неолиберално пиянство. Въпросният световен проект бе истинска "голяма конспирация", огромна и донякъде успешна инвестиция в това "на бедните да бъде продадена идеологията на богатите". Но именно като такъв той предпрограмира настъпилата понастоящем не само за България фаза, а може би дори епоха, на нестихващи обществени радикални противоречия, несъгласия, протести, открити недоволства, разделения.
Социалното закономерно настоява за реконструкция на неговите права след последователното им орязване от рейгъномиката и тачъризма. "Обузданият капитализъм", "капитализмът с човешко лице", характерен повече за 70-те и 80-те години на миналия век, донякъде парадоксално се откроява като "светло бъдеще" за съвременността, като интелектуална алтернатива на реакционно десните рецепти, многолетно и интензивно предлагани и налагани от "финансовия капитализъм". Засега трябва да се признае, че масовата обществена съпротива не разполага с (и затова не изповядва) цялостна и последователна конструктивна идеология. На "възмутените" и "окупиращите" някак си изконно им липсваше градивен подход, логично анализаторите ги сравняваха с хипи движенията от 60-те години на ХХ век и им предричаха подобна съдба.
Но така или иначе, опитно е потвърдено, че натрупването на напрежения в обществата не може да продължи безкрайно.

"Революциите отгоре"

са за предпочитане, но не винаги са възможни на практика поради ред конкретни субективни и обективни причини. Някъде в развития свят традиционните партии ще могат през идните години "да вземат завоя", другаде евентуално не, там новите тенденции по необходимост и по естествен път ще се поемат от нововъзникнали организации и движения.
В периферията обаче големите обществени сътресения и рискованите социални разлюлявания съвсем не са изключени. Затова тук именно потребността от държавници сега е най-голяма. Нестабилността непосредствено заплашва съществуването на самите държави, и на това място не става дума, както на пръв поглед може да се приеме, само за страни като Либия, Ирак, Сирия, даже за Египет, или за Македония и Босна и Херцеговина от Балканския регион например. Държавността се намира под огромна заплаха и у нас, в България.
Мафиотските сраствания в политиката, погубеното чувство за справедливост в обществото, безотговорността на партийния елит, моралният разпад, дългогодишното стопанско буксуване, нарастващите стимули за емиграция обективно катализират перманентни изблици на неудовлетвореност и противопоставяния. Циклично появяващият се публично апел за чисти съвести и ръце за сетен път свидетелства за наличието на огромен нерешен социален проблем на развитието. Който по никой начин няма да бъде приключен "нестратегически", с дребни отстъпки под натиска на улицата.
Илюзия е да се очаква олигархията да еволюира към отговорност, мошениците сами да решат да се вкарат в "правата вяра", далавераджиите да се откажат от паразитирането, партийните интриганти да започнат "от понеделник" да действат прозрачно. Въпросът е тези среди от един момент нататък да се почувстват притеснени, постоянно в прицела и под натиска на общественото внимание, като така постепенно бъде демонтирана обстановката на нагла всепозволеност и безнаказаност. Според завета на великия поет трябва да започнем най-после настойчиво да питаме всеки от властващите и готовите да властват парвенюта "... колко души е изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтара бога измамил..." Алтернатива на въпросното питане вече без съмнение е предизвестеният по всички възможни линии нехипотетичен край на българската държавност.
Обичайните досега

сценаристи на прехода

стават все по-неуместни, безсилието им е видимо, идеите им са изтъркани от многократна употреба. Както днес изглежда, че обществото не е в състояние да намери изход, изведнъж най-ненадейно ще вземе да се окаже, че го е намерило. И дано този път изходът да не се окаже псевдоизход, сиреч да не е свързан с появата от нищото на поредния непогрешим месия, който да бъде затрупан до ушите от греховете си за по-малко от един мандат. Просто за това, вече видяно и живяно, България вече не разполага с време.