Стеле се мъгла от бездуховност

Многообразната по форми нашенска чалга може да се възприема и като специфична балканска национална конкретност на установилата се глобална посредственост в света, в който живеем. Днес много трудно можем да си представим да бъдат написани книги от класата на "Погнусата" на Жан Пол Сартр, "Възгледите на един клоун" на Хайнрих Бьол или "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, да бъдат заснети филми като тези на Бунюел, Тарковски и Фелини, да бъде създадена музиката на Пинк Флойд. Магическият реализъм на Маркес изглежда като сянка от минало величие. Съвременната действителност направи почти излишни бардове от класата на Джон Ленън, Жак Брел, Волф Бирман, Владимир Висоцки и Булат Окуджава. Понастоящем е трудно да си представим популярността на един Херберт фон Караян, или на Мария Калас, на Борис Христов ...
Безапелационното наглед


тържество на пазарно адаптираната посредственост


масираното насаждане на краткосрочното, "непосредственото" пазарно мислене, на вярата във всевластието и справедливостта на пазара, винаги и навсякъде, всестранното стимулиране на овълчването между хората в името на повечето пари доведе през новия век до спускане на някак неочаквана мъгла на всеобща световна бездуховност.
Като че ли всичко се помни, отчита и взима предвид, като че ли всичко изглежда наред. Но видимо в обществата липсва широтата и дълбочината. Въпреки наличието на ЗD телевизори преобладаващото се плъзга по повърхността, то е плоско, безлично, унило конфекционно. Няма задълбоченост, почти напълно отсъстват по-съдържателните асоциации, алюзии и прочие културни препратки. Масово елементарното ни залива, дори в сферите с претенции за елитарност. В съвременността дразни не само неналичието на подтекст, но достатъчно често също и на прав текст.
Остроумието, доколкото въобще го има, е базирано най-вече на сексуални вулгарности. Сложно ни изглежда комай само ако някой реши да се прави на интересен, обаче за съжаление обикновеният случай не е той да е интересен сам по себе си като Джойс, Пикасо или Питър Брук, да речем.


Доминира финансовият разчет от днес за утре


От първостепенно значение е бързата продажба сега, в момента, без вземане предвид на последствията, проблемите и предизвикателствата "вдругиден", тези на другата седмица, на другата година, на следващото десетилетие. Далновидността е дефицит, отговорността пред поколенията е по-скоро лозунг, съблюдава се само на думи, демагогията се явява отделна пределно отвратителна вселена. Електоралният цикъл обрича на неуспех почти всеки опит за напускане от страна на политиците на злободневното мисловно равнище, това от ден за ден, от година на година, от избори до избори. Безличия пълнят парламентите, безличия министерстват, безличия си въобразяват, че са лидери на велики вчера нации.
Дълбоко програмираното у по-голямата част от активното население на желанието да се вижда бизнес във всичко наоколо изтиква на заден план повечето социални и хуманистични съображения. Лобизмът като израз на най-елементарен тип интереси запълва така открилия се вакуум в публичното пространство. На него "по естествен начин" започват да се подчиняват масмедии, в руслото на "обслужващата сфера" попадат мнозинство интелектуалци. Появяват се и се налагат маса "табута" на теми и на лица. На базата на цензура и автоцензура бързо и неусетно напредва процесът на демонтаж на демокрацията.
Не че ставащото по света през последните три десетилетия и най-вече в развитите страни понастоящем не среща съпротива. Но тя е идеологически тотално аморфна, без определена визия, става дума за съпротива срещу "цялата система като такава", но без да се предлага състоятелна алтернатива. Последователното глобално одесняване на лявото в годините след срутването на т.нар. реален социализъм, неглижирането на изконните негови базови ценности като справедливост и солидарност не му позволяват да се яви и да завоюва доверие като необходимата днес алтернатива за човечеството.
Следователно, както изглежда, намираме се и се лутаме


дългосрочно в улица без изход


Промяната в света може би е генерационен проблем, проблем на подмяна по естествен път на поколения не само на политици, но и на избиратели. Дотогава, а тук, ясно е, че става въпрос за доста години, човечеството ще може единствено да се люлее между поредица популистични псевдоалтернативи.
Постигането на вече забравеното и затрупано с пластове време не е нещо непознато през човешката история. Нещо много подобно за Европа е бил Ренесансът: взривно освобождаване на духа от догмите и схоластиката, поставяне на хуманизма на пиедестал, търсене и съответно намиране на отдавна изгубените и затрити корени и идеали, съществено надстрояване на отново откритите основи. Много е вероятно, както стана ясно, такъв период да предстои, точно кога обаче е невъзможно да се предскаже. А дотогава интелектуалната свобода по строга необходимост ще бъде ограничена в периметъра, очертан от "А тя все пак се върти", от едната посока, и "Възхвала на глупостта", от другата.
При подобни възгледи за "световните работи" и тяхната перспектива българското бъдеще може да бъде всякакво друго, но не и светло и безметежно. В западната филмова документалистика напоследък излиза на мода интересният похват симултанният превод от друг език (немски, френски, руски, италиански, испански и пр.) на английски да става със съответния специфичен акцент.
"Мисловният акцент" на българските политици на прехода обаче е невъзпроизводим поне от хора като мен. При внимателен анализ повечето от държавническите им съображения се оказват много далеч от истината. "Дюнер-дипломацията" е може би най-гротескният пример в контекста. И ако не ставаше дума за трагедия, фундаменталното разминаване спокойно би могло да послужи като добра основа за либрето на комична опера.
Поради съответната професионална обремененост в писанията си през годините повече съм се занимавал със зловредата дейност на "щатните" по масмедиите у нас финансирани отвън неолиберални икономистчета. Напоследък обаче в неолимпийското състезание, състезание без правила, където ударите под пояса са правилото, в състезанието по антидържавност и антинационалност определено с едни гърди напред излиза гилдията на политолозите, социалните антрополози и социолозите.
Наред с писаната история, която, да приемем, че действително се пише от победителите и затова и се явява с куп изкривявания, налице е и още нещо, което се нарича народна памет. Тъкмо според нея, ама по никой начин не излиза, че Османската империя е била "наша империя" и че нещо като "турско робство", ама въобще не е съществувало. Това, което за пореден път ни се демонстрира, не са европейски стандарти за научна добросъвестност и коректност, а омръзналият ни поръчков слугинаж в комбинация с изключително неуместно оригиналничене. 
И ако въпреки всичко има налице нещо обнадеждаващо, то е практически единодушната публична отрицателна реакция спрямо поднесеното "ново трактуване на историята". Значи, като народ и нация, все пак не сме съвсем загубили имунната си система. И също така, макар и рядко, показваме здрав разум, можем да се опънем, правилно да осъзнаем интереса си и да го защитим.
А това на фона на преобладаващия песимизъм не изглежда съвсем пренебрежимо, съгласете се!