Русофобията като диагноза

Преди месец-два генерал от запаса на руското външнополитическо разузнаване - Леонид Решетников, който сега е шеф на Института за стратегически изследвания, сподели пред ДУМА нещо, което си признавам, не знаех. Като не успели да кандърдисат българската власт и самия цар Борис Трети да изпрати войници на фронта срещу руснаците през Втората световна война, Хитлер и кликата му не мирясали, затова и "получили съгласие" у нас да бъде обявена мобилизация на доброволци. Колко души мислите, че са се записали? Цели... 74! От цялата ни България! И т.нар. мобилизация тихо, кротко и потайно била покрита и забравена.
Така че благодарност за този мъдър царски ход. И добра дума за онези българи, всъщност за целия ни народ, без въпросните 74-ма, които, въпреки че България е била съюзник на Германия, не се уплашили да се опънат и даже да се присмеят на настояванията на хитлерофашистите.
И друг факт е малко известен у нас (а и няма как да е огласяван, споделян е в тесен кръг, между колеги от Яковлев, шефа на съветската дипломатическа мисия в София през 1941-1944 г.). Разказът му е за това, "как СССР се опитваше да обяви война на България на 5 септември 1944 г."
Получил руският посланик указание от Москва да връчи нота на регентското ни правителство (царят, Симеон Сакскобургготски, тогава е малолетен). Влязъл Яковлев при българския външен министър, с когото поддържали приятелски отношения, посрещнат бил традиционно дружелюбно и даже приятелски. И съобщил на министъра, че "има заповед да бъде прочетена нота за обявяване на война, на основание на факта, че България е в Хитлеровата коалиция, че снабдява Хитлер със сирене и други продукти". И че затова СССР, чисто и просто, обявява война на България. Министърът ни, с треперещ от вълнение глас, почти подвикнал на своя приятел, руския посланик: "Да не сте се побъркали! Влизайте у нас, ще ви посрещнем с хляб и сол! А българската армия ще се построи като почетен караул, от границата та чак до София. Ама каква война с руснаците, моля ви се!" Яковлев разказвал пред колегите си дипломати, че дълго настоявал да предаде нотата, защото "е длъжен да го направи". И десетина минути си подхвърляли написаното "като горещ картоф". Най-накрая я оставих, нещастната нота, върху бюрото на българския министър и се втурнах към вратата. А той викаше след мен: "Господин Яковлев, ама вземете си нотата, моля ви се!", продължава разказа си врелият и кипял дипломат.
Не знам защо не обясняваме и продължаваме да не огласяваме днес тези факти. Ако някой си мисли, че им е минало времето - да има да взема.
Но нови "доброволци" на омразата отново надигнаха гласове - да рушат паметници. На Червената армия (на първо време), защото, като хора първични и изпълняващи поръчки от може би недобре осведомени поръчители, не знаят, че мемориалите на признателността и обичта към руските хора у нас са много повече от 400. Без да броим гробовете в руските военни гробища, на починалите от раните си момчета в нашата страна. И за които България през всичките години на прехода и на т.нар. ни демокрация продължава безшумно, но всекидневно да се грижи. И не ги оставя без цветя и в забвение.
Видя се, че на "протеста" за събарянето на паметника на Съветската армия се събраха около 200 души. Срещу също поне толкова млади хора, които го защитаваха с усмивки и с цветя. Няма защо да не вярвам на колегата Сашо Симов, който свидетелства като очевидец, репортер и участник-бранител, за състава на протестиращите - реститути, озлобени възрастни, ама много възрастни хора, с блеснали очи, доколкото на тези години очите могат да блестят, и с думи, дето не са за нашата ДУМА. Вярно, отпред е имало курдисани четирима млади хора с плакати и "супер текстове", най-култовият от които е: "Ние сме в НАТО и НАТО е в нас". Което си е оскверняване на паметта на българския Апостол. Но това могат, това правят.
Големият въпрос е - кой и защо инициира случващото се, кой вади от гардеробите скелетите на омразата, кой отново иска българи да се мразят с българи и с кръвните си, с православните си братя - руснаците, кой иска да забравим и загърбим паметта?
Един известен антикомунист (естествено, за разлика от много от нас, бивш комунист), той - и галеник и храненик на предишния режим, стипендиант на бившата Държавна сигурност в същата страна, срещу която днес воюва - СССР, Русия, някогашният международник, кореспондент на БТА в горещия Бейрут (честно казано - отличен международник и добър кореспондент), активист на Комсомола и на БКП в държавната информационна агенция, за известно (демократично) време - и неин генерален директор, Иво Инджев, се експонира като активист на протеста. И "предвожда интелектуално" русофобите. Той именно написа след дни: "Някакъв другар от в. ДУМА, който е бил между червените паразити, които се опитаха да надвикат... митинга за демонтирането на паметника на въоръжената лъжа в София..." и т.н.
Само че правият е колегата Симов. Искането на много и много българи е да не късаме страници от учебниците си по история, както и да не се позволява на един бивш професионален доносник да се изживява като чистата съвест на българската демокрация. Защото наистина "гадните комунисти" понякога са единствената светла сила във вселената, колкото и това да не се харесва на някои хора. 
Аз лично не се ядосвам. Няма защо. Децата ми са до мен. И също като хилядите българи с памет знаят и помнят кой ни е освобождавал. И също като другите поставят цвете пред паметниците. До мен са и повечето от младите ми колеги, някои от които са на годините на децата ми. Така че "червените бабички" (и дядовци) сме на мястото си, в истинска общност с поколенията след нас. А децата продължават нас. И помним спомените на родителите си и на техните родители как Съветската армия е влязла у нас под звуците и с маршовете, изпълнявани от българските военни оркестри. От границата та чак до София.
А другите... Как да им се сърдим? Махнете всеопрощаващо с ръка! Русофобията в България винаги е била диагноза.