План "Маршал" за заплатите

Главно работодателите и техните браншови организации у нас обясняват ниското заплащане на наемния труд с това, че то отговаря на производителността. Средно за страната тя е около 27-30% от тази в Европейския съюз, затова било съмсем логично и нормално заплатите да са 3,5-4 пъти по-ниски, отколкото са в Общността. Дали наистина е така? Общо за всички отрасли производителността на труда в действителност е около 80-85% от тази в страните от Западна Европа, Северна Америка (САЩ и Канада), Япония, Австралия, Нова Зеландия. В отделни сектори тя не само се изравнявя, но и превишава тази в посочените страни. Ще дам конкретни примери. В България шофьори на камиони за международни превози изпълняват курс от 2000 км за 56 ч., като в това време се включват прекъсвания за спане, почивки, хранене и др. Същият курс германски, френски, белгийски и т.н. шофьори изпълняват за 64 ч. А нали това е мерило за производителността на труда - времето, което се изразходва за производството на продукт или услуга, или колко продукция се произвежда за единица време. При посоченото положение обаче българският шофьор получава 1500 лв. заплата, а неговият колега от Германия, Франция, Белгия и т.н. - 2500 евро. В същото време българският и чуждестранният работодател инкасират почти еднаква сума за превоза. Казваме почти еднаква, защото поради по-ниското заплащане на шофьорите българският има възможност да предложи по-евтина оферта, което повишава неговата конкурентоспособност. Това е една от причините, навярно най-главната и основната, за възникналите конфликти с турските власти. Те въвеждат допълнителни усложнения за българските превозвачи, за да се стигне до условия, при които да бъдат изместени от турските, които са в неконкурентоспособно положение, най-вече поради по-големите разходи за труд (заплатите на шофьорите).
Друг пример: бригада от 5 български квалифицирани майстори-строители за един месец създава 80 кв. м жилищна площ. Продажната цена е минимум 80 хил. лв. Като се приспадне цената на терена, вложените материали, използваната техника, транспортните разходи, употребените енергийни ресурси, хонорарът за проекта, възнаграждението на инженерно-техническия персонал и всички останали допълнителни плащания, делът на труда на строителната бригада в парично изражение е около 20 хил. лв. Това означава, че всеки член на бригадата трябва да получи заплата с включени в нея социални осигуровки в размер на 4 хил. лв. В най-добрия случай обаче получават  брутно 2000 лв., а нетно - по 1600 лв.
Къде отиват парите от създадения продукт? Във връзка с отговора на този въпрос е необходимо да се уточни, че при днешните условия неговата реализация и съответно заплащането се отлага във времето. В посочените примери честа практика е възложителите на превозите да бавят разплащането, а построените жилища да са с много продължителен срок на продажба. Основният риск се носи от работодателя, който обикновено е и инвеститор. Той е вложил средства, възвръщаемостта на които се забавя по независещи от него причини. Но докато при разпределението на печалбата се съобразява преди всичко със собствения си интерес и прави това изцяло в своя полза, то негативните последици от риска прехвърля или частично, а понякога и тотално, върху наетите работници. Затова много често се стига до частични плащания на труда на работниците, а понякога въобще и до неизплащания. Това води до създаването на цяла редица от проблеми. Работниците не получават средства за задоволяване на насъщните им потребности. Те започват протести, които прерастват в стачки. Вместо да работят, вдигат плакати с искания да им се изплатят заплатите, защото те и семействата им гладуват, няма с какво да си платят сметките за ток, вода, парно, газ, а които са взели кредити, не могат да ги погасяват. А когато работниците, вместо да работят, правят протести и стачки, съвсем естествено е, че не може да се говори за никаква производителност на труда.
Но да видим  и другата страна на въпроса. А той е, когато едно предприятие работи нормално, защо и в него заплащането е толкова ниско. Както вече посочихме, аргументът, че това се държи на ниската производителност на труда, е несъстоятелен. Къде тогава трябва са се търси причината? Основно тя е в неправомерното разпределение на стойността на създадения продукт. Това изцяло е предоставено на волята на работодателя. Неговата основна цел е постигането на колкото се може по-голяма печалба. Той не може да не плати в срок и изцяло потребените енергийни източници, защото те се доставят от мощни монополисти. Затова посяга на интересите на наемния труд. В условията на криза предлагането на работна сила превишава търсенето и нейната цена се понижава. В битката за хляба работниците са склонни да продават труда си по-евтино и дори на безценица. Синдикатите не са в състояние да защитят правата им.
Какво може да се направи при това положение? При запазване на плоския данък върху печалбата трябва да се въведат нормативи, според които и работниците да участват пряко или косвено в нейното разпределение, защото те са нейните основни създатели. Така, както беше в Гърция допреди една година - на работниците се даваха 13-а, 14-а и 15-а заплата. Така, както още през 1936 г. американският президент Фр. Д. Рузвелт въведе пределен коефициент на експлоатация 18%, вследствие на което заплатите на работниците се увеличиха с 22%. Така, както работодателите в Швеция, Норвегия, с част от печалбата правят почивни станции за работниците си и детски градини за техните деца. Така, както в Оман (това го видях в едно предаване по телевизията)  султанът взима по 15% от печалбите на дружествата (главно такива, които се занимават с добива и търговията с петрол) за благоустрояване на селищата, изграждането на магистрали и други неща в полза на обществото, поради което пустинята е превърната в цветущи градове. Затова в тези страни няма протестиращи и политически боричкания на дребно. Властта в тях не е средство и начин на обогатяване, а необходимост от изява и желание да се работи за интересите на държавата и обществото. Това е издигнато като принцип за политическо поведение. Такива стандарти на мислене и действие са ни необходими и на нас, а не директиви на ЕС, с които да ни се определя акцизът върху ракията, цигарите и течните горива. Вместо това ние трябва да поискаме за България да се приложи съвременен план "Маршал". Използваният от 1948 г. не е бил за възстановяване на икономическата база, както се третираше по времето на социализма. С парите от него са се плащали заплати на работниците, а те са възстановили с труда си икономиката. Българинът е доказал, че е добър работник и затова трябва да бъде подобаващо заплатен.