Оставени навън, на студа
Или двойните стандарти към арабските революции
/ брой: 77
След внезапната фундаменталистка буря на аятоласите, помела в края на 70-те години на миналия век проамериканския режим на иранския шах Реза Пахлави, западните политически наблюдатели са особено чувствителни към промените в района на Близкия изток: доказателство за това бяха двете военни инвазии на САЩ срещу Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин (дълго време "близък приятел" на президента Дж. Буш-старши), почти осезаемото напрежение между Иран и САЩ, искрите, прескачащи постоянно между Израел и съседните арабски държави, скандалът между Анкара и Тел Авив във връзка с корабите, опитващи се да доставят помощи за ивицата Газа, и т.н.
Но изброените досега събития и противопоставяния в по-голямата си част бяха резултат от самата външнополитическа линия и стратегия на САЩ, Европа и Израел - вътре, в самия арабски терен, положението изглеждаше привидно спокойно.
За да се стигне до началото на тази година, когато вече режимите в Тунис и Египет са свалени от народните вълнения; когато въстанието срещу диктатора в Триполи не накара международната общественост да предприеме военни действия срещу Муамар Кадафи; до настоящия момент на истински кървав хаос в Йемен и Сирия; най-после до интервенцията на Саудитска Арабия в Бахрейн...
За броени месеци арабският свят се превърна в кипящо море от политически страсти, спонтанни вълнения и кървави въоръжени междуособици: реалност, която свари почти неподготвени политическите анализатори по цял свят. Това, разбира, се доведе и до различни по вид и сила реакции на Запада към настъпилите обществено-политически промени в Близкия Изток - реакции, започващи от внимателни дипломатически коментари и сондажни срещи до използване на открита военна сила.
Несъмнено тези реакции носеха белезите на прибързаност и често пъти тромаво (да не кажем погрешно) политическо решение. Това особено пролича в казуса "Либия", когато президентът на Франция побърза да започне военновъздушната атака срещу Кадафи - след това във върховете на НАТО започнаха разгорещени спорове на тема "как, кога и кой". САЩ също демонстрираха определена колебливост - когато започна операцията по осигуряване "зона забранена за полети" в небето на Либия, президентът Барак Обама предпочете да направи визита в далечна Бразилия: недвусмислено послание, че планираните операции срещу тази арабска държава са второстепенна тема за Белия дом. Същевременно Пентагонът струпа много военноморски единици на Шести флот около бреговете на Либия и крилатите ракети "Томахок" една след друга започнаха да се взривяват над либийски военни бази и градове.
Нервността и бързината, с която големите от Европа и Съединените щати реагираха на въстанието в Либия, накараха мнозина араби да заговорят за обезпокоителен двоен стандарт на ЕС и САЩ по отношение на събитията в региона на Близкия изток.
Мнозина в тази част на света си задават един прост въпрос: защо Западът с такава охота се зае с намеса в Либия, докато медиите в Европа и САЩ пазят пълно мълчание във връзка с бруталното смачкване на дисидентите в Бахрейн? Според тях Западът проявява очевидна "селективност" по отношение поддръжката на различните обществени прояви в Близкия изток. "Урокът, който мнозина научиха - пише в тази връзка известният ливански анализатор Рами Хури, - е това, че се прилагат два различни стандарта към правата на арабските граждани. В държави като Либия, Египет или Тунис светът ще приеме или активно ще поддържа конституционните промени, искани от местните граждани. В други арабски страни, като Бахрейн, гражданските права са второстепенен въпрос, предшестван от мерки и действия, свързани с енергетиката и сигурността."
Очевидно фактът че Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) изпращат военни части в Бахрейн, показва ясно, че тези консервативни арабски държави - водещи производителки на петрол, са истински разтревожени от възможността вълната на общественото недоволство да залее и техните страни.
Но проблемът с двойния стандарт има и по дълбоки измерения. На тях се спира Юмер Таспинар, професор по Стратегия на националната сигурност в Националния военен колеж на САЩ и директор на "Проект Турция" в "Брукингс инститюшън" (неправителствена организация, базирана във Вашингтон). Става въпрос за страха от евентуалните действия на Иран в близко бъдеще. "Чрез своите приближени от средите на шиитите - пише професор Таспинар - Иран може да поддържа опозиционните сили в Йемен и Бахрейн. В Бахрейн мнозинството е шиитско, а в Йемен има влиятелно шиитско малцинство. Именно в това се долавя приглушения тон на сунитско-шиитско напрежение в действията между Саудитска Арабия и ОАЕ."
Присъствието на "Ал Кайда" в Йемен е друг усложняващ фактор при анализа на това какво би се случило при тотално сриване на йеменската държава. И, естествено, още по-трудният въпрос за отговор е какво би се случило, ако подобно въстание избухне и в Саудитска Арабия, една от най-големите производителки на "черно злато" в света.
"Подобни тревоги - изтъква проф. Таспинар, - изпитвани в САЩ и Западна Европа, не променят въпроса, който си задават милиони арабски млади хора: защо би трябвало принципът на ООН за "отговорността за защита" да се прилагат само в страни като Либия, а оставят Бахрейн и Йемен отвън, на студа?"
Несъмнено всички режими в Близкия изток не са еднакво брутални. Саудитска Арабия или Йемен може да изглеждат по-законни, отколкото диктаторската власт на Кадафи в Либия, макар че управляващите в Йемен и Бахрейн се показаха безмилостни към протестиращите през последните няколко седмици.
Интересно е, че политиката на двоен стандарт проличава и в поведението на отделни държави в самия регион на Близкия изток. Така например Саудитска Арабия подкрепи интервенцията в Либия за оказване помощ на въстаниците, но в същия момент изпрати военни части в Бахрейн за кърваво смазване на инакомислещите. Според наблюдателите мнозина в Бахрейн - на практика болшинството шиити - разглеждат присъствието на саудитски бойни части като "окупация" от чужди сили. "Западът - заключава професорът от Националния военен колеж на САЩ - има късмет, че засега от масовите демонстрации за демокрация и човешки права в региона отсъстват крайни ислямисти. Но ако Европа и САЩ не проявят по-реална загриженост във връзка с подкрепата на демократичните движение в региона, скоро фундаменталисти и врагове на Запада ще поемат ръководната роля в масовите демонстрации."
Прогноза, не лишена от политическа логика, която ни кара да се замислим за утрешния облик на тази част от земното кълбо, което сме свикнали да наричаме "Близък изток".