09 Ноември 2024събота11:45 ч.

ВРЕМЕТО:

В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд. В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд.

Черно на бяло

Как разстреляха Вапцаров и петимата

След разстрела Антон Попов е бил погребан жив

/ брой: 237

автор:Христо Георгиев

visibility 7876

Навършват се един век и девет години от рождението на Никола Вапцаров, а ето, че продължават да излизат на бял свят изключително интересни и непознати факти от живота му. Този път те изскачат от книгата със спомени на крушовчанката Ефросина Николова и от приложението със спомени на синовете й Кирил и Иван Николови и дъщеря й Елена Томова. (Идеята книгата да бъде издадена е на Анжел Вагенщайн)

Баба Фроса е изключителна личност, под чието живописно неподправено перо излизат уникални страници за родното й Крушево, за Илинденското въстание, в което и тя взема участие. Фроса разказва за десетте дни република и нейните герои, които воюват срещу турците с пушка в едната ръка и с капитала на Маркс в другата и които трудно могат да се поделят с днешните горномакедонци, баба Фроса ги помни като юначни българи и нищо друго.

И за едни други потресаващи събития от 1942 г. разказва завладяващо тя - за Вапцаров и другарите му, които заседават често в дома й, за процеса срещу тях, за сина й Кирил, получил 15-годишна присъда. За безмилостната екзекуция на осъдените на смърт в нощта на 23 юли, за Антон Попов, заровен от фашистите жив, за великата майчина мъка, за която давност няма.

И спомените на проф. Иван Николов, когото мнозина помнят и днес, и които се публикуват за първи път, допълват разказа на Ефросина Николова с уникални, и някои доста горчиви неизвестни подробности, не само за Вапцаров, но и за Цвятко Радойнов, Антон Иванов, Антон Попов и др. 

Аз съм двойна майка

Из спомените на Ефросина Николова

ИК "Синева", 2018 г.

Посрещането на новата година 1942 г. - фатална за много хора и за нас. Наближава Новата година, една вечер дойдоха ни семейство Вапцарови, Бойка и Кольо, познаваме се, идваха често. Кольо ми подаде една кошничка, пълна с ябълки, каза ми "Много поздрави от Банско, подарък от майка Лена на майка Фроса." И стояха до късно, приказваха си, смеяха се двете булчета Бойка и Лучка и се наговориха кога да идат на пазар да си купат пеленки - и двете си чакат рожби. Киро и Кольо се подсмиват, Кольо чете на Киро стихотворението "Фернандес", "Вера" и некои други… …По това време идваше често при нас Кольо Вапцара и Антон Иванов, се заключваше вратата. Един ден, както переме двете, звънна се, излизам аз, отворих и веднага влиза един нисичък мъж, пита Лучка, и заключва вратата. Аз за първи път го виждам, но подразбрах, че търси Кольо, и така почнаха често да идват. Той бе Цветан (Цвятко) Радойнов, парашутиста, с Антон Иванов, Кольо Вапцара, Дончо Попов се събираха в стаята, понекога и Киро бе с тех. Аз тревожа се много какво ли ще стане…

Един юлски слънчев ден, събрани в училището Т.П. (Телеграфо-пощенско училище - б.а.) в двора, пълен. Близо зад Клементинската болница в улицата войници, кавалерия, двора - кордон полицаи… Стоим със страх, влиза в двора железна кола, затворена, почнаха да слизат подсъдимите и влизат в големия салон, всеки подсъдим има гривни (белезници) на ръцете и по един полицай стои до него. Слиза и Киро с гривни на ръцете и погледнаха се с Лучка, тя се разплака и си отиде у дома при детето. Нас ни пуснаха в големия салон. Застанахме зад подсъдимите, всички мълчаливи, аз за първи път в живота присъствам на такъв процес, и то военен съд, и то на моя син, който е завършил право. А сега стои с вързани ръце и уста затворена, от време на време се обръщаше да ме погледне, блед. И Кольо и Дончо са там, а на другите после чух имената. Почна процеса, редат се дни да хода, почнаха да ни дават по 10 минути свиждане, дойде Лучка и Ленчето, се видеха, нищо не можеш да приказваш, щото стои до него полицай. Киро само каза "Сега в затвора сме добре, имаме баня и редовна храна, в дирекцията четири месеца чакахме..."

Четвъртък - юли 23, рано бехме подразбрали: майките, жените, всички се събрахме в двора на Централния затвор, към десет часа дойдоха много полицаи, влиза лека кола, а слизат бърже Гешев, Димитров, след тех сички адвукати се редат, дойде един стражар и ни пропъди нас. Ние решихме майките, обикаляйки улиците, излезнахме, точно бързайки, пред Телеграфо-пощенското училище. Не ни пуска кавалерията пред вратите, провикна се една "Аз [съм] майка, под копитата на конете ще минем и ще влезнем да чуем, кадето ще се четат присъдите на наште синове." Дойде един старши стражар, викна "Чуйте, само по един ще пуснем, майка или брат, сестра или жена. Всички, целата група, влезнахме в големия салон, кадето се гледаше процеса. Всички подсъдими стоят прави, със завързани ръце, стоим и ние зад тех, майките, жените, всички като сковани.

Отвара се вътрешна врата, влизат всички, съдии и адвукати, до големата маса, на която са тефтерите на Военния съд, и почват веднага да четат присъдите - първо Никола Йонков Вапцаров, Петър Богданов - агроном, Атанас Романов - техник, Антон Иванов, Георги Минчев - инженер, Антон Попов - журналист, 6 души се осъждат на смърт чрез разстрел, още днес. Следва Трайчо Костов, до живот, другите на петнадесет години, чух името на Кирил Николов. Аз стоя като скована, сън ли е, прочетоха, че 15-18 души се освобождават... чакаше ги кола, всички, избегаха.

Всички - майки, сестри, жени на подсъдимите, пуснаха се към тех да ги цалуват, а те стоят до масата с вързани ръце и така се навеждат над масата. Кольо се прощава с майка му, тя мълчелива го прегръща. Изправи се Кольо и викна "Бойке, защо стигнахме дотук?" А тя каза "Има надежда." Цалунах и аз Кольо и Дончо, а в момента падна на масата жена му на Атанас Романов. Посегнах да я дигна и той се наведе и го цалунах, стисна ми ръката и се изправи, хубав, черноок левент и каза на всички майки с висок глас "Не плачете, бъдете горди, ние си отиваме за правдата, но тя пак ще дойде. Не плачете." Всички майки и близки се прощават с живите мъртъвци. Майката на Дончо Попов вика с глас "Защо ми погубвате чедото, синко, защо отиваш на смърт?" Зеха я войниците, тя падна на улицата. След Романов аз се обърнах и погледнах Киро, след като се сбогувах и цалунах шестимата, пуснах се към Киро и така със задавен глас и сълзи ме прегърна. "Майко, майко, това ли ти требваше за старите ти години?" "Ах, сине, сине!" Ето полиция, раздели ни, викайки "Хайде, всички майки вън." Излизаме в двора, дойде затворената кола, качиха се всички подсъдими, ние махаме отдалече с ръце и тръгна колата към затвора. Не ги видехме, всички майки, жените, изплашени, се разбегаха, само сестрата на Антон Иванов ме хвана за ръката и ме помоли "Николова, да дойдем надвечер в затвора, може би ще ни дадат свиждане, моя брат отива на смърт, а семейството му е в Русия." Надвечер се срещнахме в двора на Централния затвор, жена му на Трайчо Костов, Люба, тя ми каза тихо  "Бойка е отишла със заявление при цар Борис Трети да се моли и Кольо да го остават до живот." А ние неколко жени, събрани на купчина, стоим със страх. От вратара разбрахме, че Дончо Попов се венчал с годеницата, свещеника от затвора, той ги венча, и дале са им два часа в стаята сами да си поприказват, а по същото време Кольо Вапцаров написал последните думи на Бойка на един лист "Не ми затваряй и не залоствай вратата, ще дойда насън и ще приседна до тебе, ще те гледам до насита и ще те цалуна". Тази бележка беше я дал Кольо да я предадат на Бойка, тогава не знаехме какво е писал Кольо. Ето пак дойде същата кола, затворената, нас ни пропъди стражара и не видехме кой се качи вътре, но пак вратара е казал на една от жените. Тя ни шепне "Хайде с трамвая да идем в Лозенец. Колата там отлете, ще ги застрелят." Със сестрата на Антон Иванов се намерихме пред казармата. Имаше още 2-3 от жените, приближихме се до вратата и видехме тунела. Веднага стражара с камшика ни пъди, ние не бегаме, почна да удра, аз имах сини петна по краката, но не ме болеше тогава, щото другата болка бе по-голема. Чакахме, назъртахме да ги видим шестимата още веднаж. Вече е тъмно, стражара затвори широката порта и зе да вика и удря. Изплашени, избегахме аз и сестрата на Антон Иванов, скрихме се под моста, който е на Лозенската река. Стоим изплашени, чухме песента "Жив е той жив", но мислим, че войници пеят. След това пушки пукат, после разбрахме, че там в тунела ги застреляха шестимата. Само ние двете безстрашните сме там, наговорихме се утре рано да идем на гробищата и ще разберем.

24 юли, сутрин рано, петък е, на вратата от гробищата се събрахме пак 3-4, не помня кои беха освен сестрата на Антон. Влизаме в гробищата, нема никой освен един гробар, срещнахме го с лопата на рамо, го замолихме да ни каже дали донесоха снощи шест умрели убити и каде ги погребаха. Той ни каза "Вървете след мене, тъкмо сега нема никой." Страх го беше и забучи там лопатата и се поотдалечи. Шест гроба пресни, със забучени дъсчици, на всеки името беха петте на ред, само гроба на Антон Иванов малко по-настрана. Приближи се гробара и си зе лопатата и я забучи, и се озъртваше да не го види некой и ни каза, посочвайки гроба на Дончо Попов "Като зехме да го пускаме в гроба, почна с краката да тропа. Исках да дигна капака, не ми дадоха, имаше германски офицери. Нахвърлихме земята, забучихме дъсчици вместо кръстове, то беше снощи, доста късно към 10-11 ч. ги донесоха." Поклонихме се и ние, майките, мълчаливи, изплашени, сълзите текат, но нито дума, тръгнахме си за дома. 

Из приложението с непубликуваните спомени 

на проф. Иван Николов

Киро и Кольо

Става дума за брат ми Киро и Никола Вапцаров. Те не бяха просто приятели, между тях имаше една много дълбока душевна и идейна връзка, каквато много рядко се създава. Нещо повече, тази дружба до голяма степен определи пътя в развитието и живота на брат ми. Ще разкажа отделни случки, които са останали в моята памет, като нещо значимо и съдбовно. 

 Когато Никола Вапцаров пое задачата да участва в съпротивата, той включи в работата и Дончо, и Киро, а за мен ще стане дума по-нататък. В нашата къща станаха няколко от заседанията на тройката, която оглавяваше съпротивата - Антон Иванов, Цвятко Радойнов (Радионов) и Никола Вапцаров. Ние живеехме на ул. "Дебър" (сега "Лайош Кошут") № 37, втория етаж. Моята задача беше да ги посрещна и да ги въведа в стаята, където заседаваха. Срещите ставаха привечер, а паролата беше: "Къде живее Лучка?" Кольо си идваше както обикновено, чакаше другите в кухнята и водеше разговор с мама.

Помня следното. Антон Иванов пристигаше с тъмни очила, бастунче, имитираше слепец, който си помага с него. Беше облечен  с хубав тъмен флаконе балтон и с цялото си поведение внасяше респект. Цвятко Радойнов беше просто облечен и общо взето бързо се ориентираше в обстановката…

Много лични спомени имам от бате Кольо. Една вечер, есента на 1941 г., беше дошъл у нас и седеше, както обикновено, на края на стола, отмяташе от време на време  косата си на горе и чакаше брат ми. Тогава аз се приближих до него и го помолих да ми обясни какво означава новият художествен реализъм (социалистическият реализъм) в областта на поезията. Помня много добре, че го помолих да ми отговори сериозно, защото готвя доклад. Той помисли и веднага в неговия стил ми каза: "Ваньо, ти вървиш по улицата и срещу тебе се задава една дама, пред лицето й има спуснат черен воал, отдалече лъха парфюм, косата й е с хубава фризура, а токчетата по улицата чукат, так-тик, тик-так. След нея върви една мома, с разпиляна от вятъра коса, замахнала с ръце, крачи усмихната, ти коя харесваш повече?" Аз реагирах спонтанно: "Та това е наша мома, разбира се, че я харесвам повече!" "Ето това е новият художествен реализъм в поезията." С това приключи и отговорът на моя въпрос…

Фаталната 1942 г. Компанията на брат ми обикновено се събираше у нас,  и то в неделя след обед. Пристигаха  Кольо и Бойка, Михаил Сматракалев и жена му, Дончо и неговата годеница, Тодор Янев, понякога идваше и Венко Марковски с жена му и др. Всички бяха убедени, че войната скоро ще свърши. Полковник Радионов от Червената армия (Цветко Радойнов) им беше казал, че когато една такава армия претърпи такъв удар, какъвто немците претърпяха пред Москва, тя повече не може да се съвземе. Ентусиазмът беше много голям. Това беше и последната им приятелска среща като свободни. Облаците над тях се сгъстяваха. Още в началото на м. февруари имаше сигнали, че са започнати арести. Кольо беше много тревожен. Една вечер, беше в средата на седмицата, той каза на Киро: "Аз ще бягам в Банско, а оттам в планината. Сигурно ще тръгна още в събота. Полицията обикновено прави своите арести в неделя сутрин. Така няма да ме арестуват." Да, но този път полицията е дошла рано в петък и го арестуват. След месец арестуват и брат ми, който не намери сили в себе си да мине в нелегалност. Чакаше първото си дете, той издържаше както своето, така и нашето семейство и всичко това му повлия.

  Именно в тази връзка възниква и големият въпрос - защо ЦК на Партията  ги включи в нелегална работа? Всички писатели и интелектуалци на Партията по решение на ЦК не трябваше да се включват в нелегалната дейност. По този начин се съхраняваше интелектуалният капитал на Партията. Отговорът, който се налага, е, че ръководният екип на ЦК не е възприемал Никола Вапцаров за поет, а още по-малко Антон Попов. Разбира се, това твърдение беше опровергано след 1944 г. с тезата, че самият Никола е настоявал изключително много. Сигурно и това е вярно, и въпреки това защо трябваше да се ангажира в тройката по въоръжената съпротива със задачата да организира минноподривната дейност? Не можеше ли да бъде ангажиран с дейност, която не носеше смъртна присъда. Един много неприятен въпрос към ЦК. 

  Сега ще премина към това, което ми разказа Киро, за последната му среща с Вапцаров, за сбогуването им часове преди разстрела. Разказвам по спомен, който не може да се забрави. Кольо е изповядал най-голямата си болка, казвайки: "Киро, нашата най-голяма грешка беше в това, че мислехме, че аз съм станал поет. Какъв поет съм аз? Кажи ми кой от нашите най-известни писатели ме призна, кой написа някаква насърчителна рецензия за книгата "Моторни песни". Ние си внушавахме, че правя поезия. Това най-много ми тежи, че се самозаблуждавахме."

За съжаление това е истината, Вапцаров приживе не беше признат и той е изживявал това фактическо премълчаване много дълбоко. До приближаващия си край не го е споделял, но дошъл моментът да сподели най-голямата си мъка. 

Служители в АЯР на протест за по-високи заплати

автор:Дума

visibility 1539

/ брой: 214

"Лукойл": Не продаваме рафинерията в Бургас

автор:Дума

visibility 1544

/ брой: 214

25 нови влака от "Шкода" пристигат до 2026 г.

автор:Дума

visibility 1036

/ брой: 214

Брюксел разследва "Виза" и "Мастъркард" за таксите

автор:Дума

visibility 1403

/ брой: 214

Управляващата коалиция в Германия се разпадна

автор:Дума

visibility 1521

/ брой: 214

Харис обеща помощ на Тръмп до инаугурацията

автор:Дума

visibility 1514

/ брой: 214

В САЩ разработват план за мир в Украйна

автор:Дума

visibility 1556

/ брой: 214

Накратко

автор:Дума

visibility 1458

/ брой: 214

Пътят на разбитите надежди

автор:Александър Симов

visibility 1321

/ брой: 214

Непредсказуемият Тръмп

visibility 1344

/ брой: 214

БСП е микросвят, отражение на прехода

visibility 1400

/ брой: 214

Агнето сито и вълкът цял

автор:Гарабед Минасян

visibility 1302

/ брой: 214

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ