Пътя към прозрението всеки изминава сам

Славчо Кънчев*

Неминуемо идва момент, в който всяка идеология, съумяла да прескочи Голготата на себеутвърждаването в публичното пространство, поражда и своите бенефициенти. Умели имитатори на безкористно поведение, всъщност те започват да се облагодетелстват от проповядването на идеологията. А в ролята на първи и последни трубадури на която и да е идеология винаги са били представителите на интелектуалната прослойка. Те възвестяват сред масите изгрева й, и пак те се опитват да застопорят нейния залез, тогава, когато пламъкът на популярността й започва да тлее.
Напреднали са чрез манифестиране на вяра и лоялност към системата, а когато тя изпадне в колапс, едва малцина измежду интелектуалните преторианци се осмеляват да приложат класическия маймунски трик -

преди да се пуснат от един клон, да се хванат за друг

Вероятно от страх да не бъдат наречени "ренегати" и в СV-тата им да се появи черна точка. Ето защо дори в случай, че в идеологията зейне катастрофална пробойна от айсберга на реалността, те продължават да спорят за дреболии и така да съответстват на илюзорните очаквания за непреходността на властта. Прегърнали шамандурата, която не би могла да потъне, поне в хороскопа на мечтите им.
Всъщност интелигенцията е не повече от обслужващ новата идеология персонал. Пикола, които се потят върху драпирането на фасадата й, но не са допуснати до конструкторското бюро на същността й. Или както заявява през далечната 1942 г. Мао Дзе-дун на една среща с писатели в Янан: "Не бива да се допуска мненията да се превръщат в изводи". Визирайки не своето, а техните мнения... Правото за оперативни изводи не принадлежи на интелектуалците. То е узурпирано от партокрацията и олигарсите, които обикновено са в перманентен сблъсък с дисиденстващата част от интелектуалната прослойка. Тази, която гледа на дейността си по-скоро като на лично творчество, отколкото като на примирение с поставянето й в ролята на гондолиер, чийто маршрут се определя от желанията на клиента. И която не дебне, за да се докопа до трохите, паднали от масата на първите бенефициенти на истината на деня.
Откъде започва и къде свършва моралната отговорност на тези, които денонощно надуват децибелите на "правата вяра", носила различни имена през различните исторически периоди. Именно те - интелектуалците, до голяма степен утвърждават всяка нова идеология или политическа практика. Ролята им на цербери срещу зловредните духове на съмнението в нейната правоверност е от първостепенно значение. Но колкото и да се стараят да представят творческата си муза неопетнена от сребролюбиви подтици и щения, несъмнено е, че благосъстоянието им напълно зависи от това доколко успешно утвърждават тезата, че тази нова идеология представлява велика производна на истината, която те и само те могат да разпространяват и защищават успешно.

Месиите на "правата вяра"

Понастоящем тя се нарича "глобализация". И е ноу-хауто на транснационалните корпорации за премахване на бариерите пред свободното придвижване на капитали. Процесът се е легитимирал като необходимото и достатъчно условие за доказване на теоремата, че мегакапиталите налагат качествено нов вид конкуренция - между националните законодателства в сферата на данъчното облагане и социално-осигурителните системи. По посока надолу, надолу, все надолу! За да бъде създаден инвестиционният рай, но тук, на земята. Твърдението на глобалистите, че националната държава е отслабващ феномен от миналото, е квинтесенцията на тяхната идеология. За която е напълно валидна мисълта на Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц: "Идеологията е призма, през която гледаме света; система от непоклатими убеждения, които не изискват емпирично потвърждение".
Усилията да се подготвят свободни

писти за глобалния трансфер на капитали

са опит да бъде преодоляно противоречието между икономическата цялост и политическата накъсаност на капиталистическата система. Но за да бъдат успешни действията на глобалистката част от партокрацията както в законодателната, така и в изпълнителната и съдебната власт, на интелектуалните наемници им се налага предварително да разминират общественото мнение от антиглобалистките заряди. Чрез първично формиране и последващо експлоатиране на публичното невежество, което формира политическа среда, по-благоприятна за практикуване на управленско опростителство, подстрекавано от заинтересованите лобита. В противовес на експертния подход, освободен от натиска на "групите на интереси". Но именно платените йерехонски тръбачи, чрез подкупните медии, в аванс

са създали лошо информирана публика

която е затлачена от манипулации, почти удавена от безсъдържателна логорея. А рационалното й мислене е дало на късо. Е, проповедниците на "правата вяра" са заработили своите хонорари - жалки грошове в сравнение с облагите на задкулисните социални инженери. Както пише Збигнев Бжежински: "...американската политическа система - силно зависима от финансовите инжекции за политическите кампании - става все по-уязвима за силата на много богатите, но тясно политически мотивирани вътрешни и външни лобита, способни да експлоатират наличната политическа структура, за да наложат своя "дневен ред" за сметка на националните интереси". И така да предопределят безсилието на САЩ да се справят с все по-неотложните си социални нужди.
Действителност, макар и в по-малки мащаби, но напълно валидна и за България. Интелектуалните постдисиденти, често със самоизфабрикувано "героично минало", са отворили клубовете за медиатори на чуждо влияние - българските think tanks мозъчни "резервоари". Приютили се сред неолибералната икономическа доктрина, всъщност носещата матрица на глобализацията. И ако е възможно да бъде резюмирана практическа формула за приложението й, съгласно "експертите на прехода" от "мозъчните резервоари", недвусмислено и изчерпателно тя е изложена в дискусията с политици и експерти на think tanks върху страниците на сп. "Разум". Там Р. Коларова отбелязва: "Връщам се на въпроса за левия и за десния преход, за да изясня един важен аспект, оценявайки класическата парадигма за прехода на О'Донъл, Шмитър и Уайтхед. Според тази теория политическият преход се осъществява на три етапа: либерализация, демократизация и едва след това "социализация"... Следователно има последователни стъпки, които всеки преход трябва да измине една след друга".
И ако умствените

гимнастици от think tanks

в гореизложеното бездоказателствено твърдение има все пак нещо безспорно, то е, че под "демокрация" подразбират създаването на такъв модел на политическа структура, че тя да би могла да бъде експлоатирана по начина, описан от Збигнев Бжежински, и, второ, че "социализацията" ще споходи земята българска със същата вероятност, с която беше реализирана Третата програма за построяването на комунизма до 1980 г., обявена от ХХII конгрес на КПСС, състоял се през октомври 1961 г.
Какво представляват закотвените в think tank-овете "експерти на прехода", налапали шланговете на задграничното финансиране? И каква е тяхната основна дейност? Отговорите в обратен ред са: Същностната дейност на българските think tanks е неспирно възпроизводство на псевдонеобходимостта от собственото им съществуване, за да не секнат чуждестранните покровители финансовите им кранчета. Що се отнася до структурния им анализ, то ретроспекцията е наложителна.
Още през 1917 г. кръгът от либерални прагматици, групирани около американския философ Джон Дюи (1859-1952 г.), си приписва заслугата, че е тласнал населението на САЩ във война "под въздействието на нравствена преценка, постигната след напрегнато обсъждане от страна на по-склонните към размисъл членове на обществото... класа, която най-общо, макар и неопределено, трябва да бъде описана като "интелектуалци", които, настояваха те, бяха "свършили ... успешната и решителна работа в полза на войната". Както заявява Дюи: този "психологически и възпитателен урок" е доказал, че "човешките създания имат способността да овладеят и управляват делата си". Ето как бъдещата приложна дисциплина "социално инженерство" се отлепя от проходилката си.
Оттук нататък основната група от интелектуалци, посветили се на социалното дирижиране, но съгласно чужди партитури, се легитимират като хора, които разбират перфектно собствените си интереси и си дават сметка за - уви! - "глупостта на обикновения човек" и необходимостта той да бъде насочван към един по-добър свят, който неговите водачи са планирали. Понеже, както са казвали още древните римляни "Non enim paranda nobis solum, sed fruenda sapientia est", т.е. "Нужно е не само да опознаеш мъдростта, но и да умееш да се ползваш от нея". Единственият псевдоинтелектуален напън, на който клонингите в think tanks е наложително да поемат риска, е преценката на възможностите за придобиване на власт и привилегии измежду двата варианта: да се носят върху вълните на обществените битки, оплождащи вероятностите за възход и падение; или да обслужват утвърдените авторитети на установената система в ролята на социални и идеологически администратори.
Но фактически те са не повече от

хопове за сервизно обслужване

независимо в колко криви огледала за себеоценка хиперболизират социалната си значимост. Всъщност функцията им е да произвеждат "ваксинираща полемика", тъй като е очевидно, че в условията дори на една спорна демокрация полемиката не може да бъде ограничавана, а и не бива да бъде прекратявана, защото има свойството да утвърждава системата, ако се рамкира в необходимите граници. Подобно на изхвърлянето на масло от ветроходните кораби за преодоляване на вълнението при приближаване на крайбрежието. Реално "експертите на прехода" са лоцмани на кораб, но с чужд собственик, който им определя и курса на плаването. И така - от кораб на кораб. Номадите на вярата, наречена "идеология на глобализма".

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България