Мъката на сиромашката радост

Май много са изстрадали българите през последните години, щом толкова страстно, тържествено и спонтанно се възторгват от постните успехи на спортистите ни на Олимпийските игри в Лондон. Социалните мрежи, медиите и на улицата на висок глас предават този възторг и шумна гордост от малките победи на българите или възмущения от несправедливите съдийски решения, лишили ги от медали.
Не помня толкова малобройно участие и още по-слабо представяне на българските спортисти на Олимпиада. Беше време, когато в някои спортове не само събирахме огромен брой медали, но и определяхме посоката им на развитие, диктувахме модата и приемахме за поражение и дори позор класирания по-долу от третото.
А сега? Сега седмото място на Йордан Йовчев отприщи хвалби и заклинания, каквито не бях чувал за носители на златни олимпийски медали. Бил герой, бил невероятен, страхотен, истински борец и реален победител. Добре, но точно този успех на големия ни гимнастик би трябвало да породи най-напред размишления за равнището на спорта, за условията, в които той се развива, за отношението на държавата и обществото към него. За повече от двадесет години, в които този гимнастик се състезава, и за годините, в които е и председател на федерацията по спортна гимнастика, не се е появил нито един състезател, който поне малко да се е доближил до равнището му и да ни даде надежда, че се е намерил заместник. Нито един! Но хората му се радват като деца, изпълват се с гордост, обожават го дори, защото българинът е успял и на шестото си участие да бъде сред най-силните на коронния си уред.
След победата на волейболния ни отбор над Италия прочетох заглавие "Велика България смачка Италия". Подобни думи изричаха и много мои приятели във фейсбук по адрес на боксьора Тервел Пулев, на Ивет Лалова, на щангиста ни Иван Марков. За тях тези хора са герои, достойни българи, прославящи родината ни и даващи пример как трябва да се отстоява националното достойнство.
Не отварям разговор за представянето ни на тези Олимпийски игри, нито за скромните постижения и малобройното ни участие, както и за състоянието на спорта в България. Спортът си е спорт и в него побеждава винаги по-добрият. И не би трябвало да натоварваме спортистите с повече отговорности, отколкото те могат и трябва да носят. Анализите за цялостното ни представяне и причините за него трябва да се направят от съответните специалисти. Поставям друг проблем, който е особено важен, но и тревожен.
Цялата тази искрена възторженост е симптом на тежко обществено заболяване. Сиромашката радост е радост, но е сиромашка. Тя е отчаяна надежда, последна утеха, че с малкото ще дойде и голямото. Когато всичко е безнадеждно и изгубено докрай, когато няма за какво да се хване, за да остане над водата, удавникът се хваща за сламката. Изтерзаният народ иска нещо да го окрили, да му даде надежда и упование, че не всичко е изгубено, да го съживи и ободри. Животът му е тежък, беден, осакатен от продажни политици и държавници, от некадърниците, управляващи страната, и обвит от безпросветен мрак. Всеки проблясък на надеждата, че не всичко е изгубено, го прави щастлив. Дори и тези сурогати на спортния успех, кратките светлинки на малката победа или несправедливата загуба го изпълват със сила, отварят сърцето му за радост.
Но така живее ли се дълго? Не е ли това агонията на умиращия, който с широко отворена уста жадно гълта последния въздух?
Противно ми е, когато в спортния успех или провал се влага политически смисъл и се използва за партийна пропаганда. Но това наше участие на Олимпийските игри и реакцията на обществото спрямо измъчените дребни победи на отделните ни представители там непременно трябва да даде повод за анализ за състоянието на обществото, нацията и държавата. То трябва да ни накара да видим нещата в истинския им вид, за да не се заблуждаваме нито в причините, които са го породили, нито във възможностите, които притежаваме, за да го променим. Крайно необходимо е да се каже истината. Кръженето около същността, приказките за успешен или неуспешен български преход, за лошите политици води до още по-сериозни заблуждения.
Вярвам, че когато знаем какво е истинското ни състояние и престанем да го означаваме с евфемизми, по-лесно ще намерим пътя към желаното ново състояние. Не бива обаче целта ни да бъде единствено материалното благополучие. "Олимпийската треска" показва, че народът иска морални опори и духовни радости, доказателства, че е значим, че означава нещо и че не е изгубена надеждата за неговото бъдеще. Но нищо чудно скоро да осъзнае сиромашията на своята искрена радост, да свъси вежди, да свие юмруци и да се разправи безпощадно с тези, които го лъжат и заблуждават, които го унизяват и умъртвяват. 
Защото сиромашката радост е мъка и болка, но и закана, която винаги се изпълнява...