Призвание, обогатено с талант

Проф. Орлин ЗАГОРОВ

Петко Кръстев е важна част от образователната история на Източните Родопи. Той има съществен принос за културния възход на този край в продължение на повече от половин век.
Всъщност повод да напиша тези кратки бележки е една останала в сянка важна страна от неговата апостолска дейност. Става дума за теоретическите разработки и свързаните тях многобройни публикации, някои от които са като настолни книги за огромна част от педагогическия персонал на региона. По-важните от тях са двата тома, в които е събран лекционният му курс по "Педагогика", книгите "Професия учител - проблеми и решения", "За учителя, училището и възпитанието", "Възпитанието - моето педагогическо верую" и множество публикации в централния и регионалния печат.
Духовното му присъствие е толкова внушително, че трудно би могло да се намери в региона училище, където да не се усеща неговият дух. Както често се случва в живота, отдалечеността от интелектуалната столица на страната обрича немалко истински таланти да остават недооценени според достойнството на техните постижения. Петко Кръстев е тръгнал от Плевенския район, за да се отдаде през целия си живот на всеотдайна просветителска служба на един край с нерадостна орис. Тази дъга, очертана от ръката на съдбата, остава настрани от духовните координати на нацията. В този край такива като Петко Кръстев не са малко. Населението дължи много на тези хора, носещи в душата си пламъка на родолюбието и оставили дълбока диря в историята на духовния му възход, особено в един период на стремително възкачване до върховете на всеобщия напредък на Родината.
Скъпоценните мъниста на неговата педагогическа мъдрост са пръснати в публикациите и лекциите, които е чел пред студентите, пред гражданските аудитории и в професионални среди. Много от тях могат да се причислят към постиженията на съвременната българска педагогика и педагогическа психология. Бих искал да спра вниманието върху някои от тях. Впрочем в случая ми помага едно стародавно правило, според което в творческата биография на всеки творец настъпва период, когато узрелите плодове сякаш от само себе си се струпват в една или няколко творения. Без страх от риск ще си позволя да посоча последното му съчинение "Възпитанието - моето педагогическо верую" за такова съсредоточие на творческа зрелост на Кръстев. В това си съчинение той компетентно и обагрено с уравновесена емоционалност дава израз на дълбоко мъдрото заключение, че реална стойност има само призванието, което неговият носител успява да въздигне в талант. Това означава, че за истинския педагог възпитанието е нравствено верую, професионален дълг и гражданска отговорност. Той въздига възпитанието в ранг на висше творчество, крайният резултат от което е възпитаността в смисъл на облагородена природа, устремен към човечност дух, което превръща индивида в личност. Авторът вижда в прехода към демократично общество "засилен стремеж у младите хора към човешка идентичност, което изисква по-голяма свобода на личността, а оттам - повече права както в поведението, така и в отношенията с другите". Но тъкмо в началото на този преход бе лансирана нелепата мисъл, че възпитанието трябвало да отпадне от образователния процес, чиято същност се свеждала само до обучението. Доц. Петко Кръстев анализира, че в повечето случаи "това доведе до много деформации в поведението на подрастващите, ограничаването и преодоляването на които изискват всекидневни грижи от страна на учителите и семейството. Разбира се, и от религията, и цялото общество".
Изключително плодотворна е идеята на автора, че детските ясли и градини, училището и университетът трябва да се превърнат в първообраз на хуманистичното общество, а семейството - в храм на добродетелността, че всяка нация, която не проумява тази истина, е обречена.
Друга важна теза на автора гласи: всеотдайността до пределни граници в грижите за възпитанието на подрастващите е задължително изискване за всеки учител. За себе си той го приема като педагогическо верую. Тук се налага да се отбележи, че всеотдайността предполага ентусиазъм, който е израз на дълбоко емоционално преживяване, граничещо с влюбеност в идеята, на която се посвещаваме, и превръщането й в смисъл на самата жизнена реализация. Тази именно емоционална чувствителност към идеята за възпитанието е една от най-важните характеристики на професионалното майсторство на доц. Кръстев. Това в крайна сметка го превръща в жив пример за подражание от страна на неговите възпитаници.
Спирайки се на симптомите на духовната криза, която обхваща огромна част от обществото и особено на тежките й поражения през прехода към неолибералния модел на развитие сред подрастващите, авторът посочва обобщаващата последица от нея в проявите на обезличаването, отчуждението от изконната българска духовност и липсата на хуманистична ценностна система, без която не е възможно изграждането на устойчива духовна идентичност на личността.
Въз основа дългогодишните си наблюдения и многобройните проучвания авторът стига до заключението, че може да възпитава само възпитаният човек (учител, родител, общество), че само облагороденият и одухотвореният може да постигне облагороден дух в процеса на общуването с учениците, че никой не е в състояние да дава на другите това, което му липсва, че в крайна сметка порочният моделира децата по свой образ и подобие. На тази основа Петко Кръстев обосновава необходимостта от изграждане на трайна система от критерии, на които трябва да отговаря учителят. При сегашните условия това предполага промяна на образователната философия, съответно и на кадровия потенциал, подготвен според тези критерии. Те обхващат цялата съвкупност от условията, при които е възможно да се постигнат положителни резултати в образованието в най-широкия смисъл на това понятие.