От "Позитано" до... Позитано

"Не ми пука, бе, нещастници. Такива сте. И не ми пука. Какво ще ми направите, каквооо?" Виковете на един бездомник отекват по столичната улица "Позитано". Понякога се случва два-три пъти в месеца. Никой не му обръща внимание. Вярно, вика рано сутрин или привечер. Последния път подритваше празно кенче от "Балканско". Говори си сам, но думите му хич не са налудничави. Разказва си някаква история, ту влиза, ту излиза от нея. И се кара с онези, които само той вижда. И всеки път става все по-изгубен, а връзката му с реалността се къса...

            *            *            *

Спомням си за този бездомник, слизайки от корабчето в приказния италиански град Позитано. А не трябваше, не трябваше...
Амалфийското крайбрежие е създадено за красиви, а не за мрачни мисли. Тук, в градчето, кръстено според легендата на бог Посейдон, е най-добре да се изгубиш, но не в мислите си, а по стръмните стълби и улици, сред шарените сгради. Добре е да се изгубиш в изумруденото море. Или да изтръпнеш от леденото лимончело. И да завъртиш в главата си приказката за лимоните. Ако животът ти поднесе лимони... Тук не правят от лимоните лимонада, а лимончело. И лимоните са едни такива големи, не можеш да ги обхванеш с една ръка.
Поне веднъж в живота си човек трябва да посети Позитано. Не улицата, а това чудно малко градче на Амалфийското крайбрежие. Да зарее поглед в морето, да се задъха по стълбите, да се отърка в лимонените или лазурни рокли, шалове и чанти, да види струпана толкова красота на едно място.
Банално е да се търси определение за Позитано. Или да се окачествява по какъвто и да било начин емоцията от прегръдката с градчето. Твърде ограничено е да се свързва Позитано с едноименната мода. Но изкушението да си купите сандали "Позитано" и да обиколите с тях по уличките не е за пренебрегване. Цветовете на роклите по сергиите в града заслепяват, а пайетите по тях са така прецизно зашити, че могат само да предизвикат възхищение сред туристите. Същото, което предизвикват бароковите къщи, шарената керамика или куполът на църквата "Санта Мария Асунта", покрит със сини, зелени и жълти плочки.
Всеки екскурзовод ще ви цитира думите на Джон Стайнбек за Позитано и ще ви каже, че благодарение на него градчето е едва ли не преоткрито. Ако стигнете до Позитано по море, а не по сушата, всеки лицензиран гид ще ви покаже приказните градчета по крайбрежието и ще ви обърне внимание на една или друга "къщичка" - на София Лорен, на Берлускони, на Гор Видал, на... Но каквото и да ви разказвам, най-добре е да видите с очите си тази красота.

            *            *            *

Дори когато кракът ми стъпва на брега на Позитано, се връщам в мислите си на столичната "Позитано". И си представям бездомника с кенчето "Балканско".
В Позитано няма място за бездомници. Едни от най-шикозните марки имат тук лъскави бутици. Защото малкото градче е като магнит за милиони туристи. Те се изсипват с корабчетата на тумби и пак така, на тумби, с викове и телефони в ръка, се отправят по стълбите към върха. Там, където бездомникът от "Позитано" не само няма да стъпи, но дори няма да бленува в изтормозеното си съзнание. 
Мисля си, че дори и да беше дошъл този странник тук, едва ли някой щеше да му обърне внимание. На брега слизат всякакви "птици" и никому не прави впечатление с какви дрехи си, какво правиш или какво говориш. Почти като на софийската "Позитано". Само дето конотацията е различна. Както и при усещането, че никой не ти обръща внимание. И че на никого не му пука. Единият непукизъм е пъстър, ярък, усмихнат, лудешки, романтичен. А другият... Другият е зловещ, от него боли. И боли, и боли...

            *            *            *

Позитано е скъпо градче. Донякъде това зависи от сезона и от индивидуалните предпочитания. Позитано е фотогенично градче. Тук можете да се снимате на всяка крачка и резултатите да са... картички. Позитано е място за прегръдки. Тук можете да прегърнете крайбрежието и да не мислите за нищо сериозно, освен за книгата, която евентуално държите в ръка. Макар че ресторантите тук имат репутацията на по-скъпи, има десетки места, които ще ви изкушат и където ще забравите да обръщате еврото в левове.
Бездомникът, който рита кенчето "Балканско" по "Позитано", също не изпитва вътрешна потребност да обръща левовете в евро. Или обратно. Той живее в своя собствен свят. В който всички са по своему нещастни. Или щастливи. Знае ли човек?