Интелектуалната сегрегация на хората

Днес сме свидетели как под натиска на апологетите на неолибералните пазарни догми протича вълна от приватизационни "реформи" във всички сфери на обществения живот. След приватизиране на повечето социално значими сектори в производството и услугите, като водо- и електроснабдяване, здравеопазване, транспорт и телекомуникации, апетитите на транснационалния капитал се насочиха и към образованието. Във все по-голям брой училища и университети по света вече властват законите на пазарната джунгла. Множество обществени учебни заведения или са приватизирани, или са подложени на целенасочен финансов натиск, водещ до тяхното неизбежно приватизиране.
Особен феномен, който съпровожда този процес, е, че колкото по-несигурно е финансовото положение и професионалното бъдеще на широки слоеве от населението, толкова по-податливи са те на внушенията на лобистите от частни фондации и мозъчни тръстове за "ползата" от пазарните реформи в образованието. Начинът, по който

неолибералните фундаменталисти прокарват

своите внушения навсякъде по света, е елементарен и привидно логичен: "Само с най-доброто образование вие ще бъдете застрахован срещу безработица и съкращения на глобализирания световен трудов пазар. А доброто образователно ниво се гарантира само от скъпоплатеното частно обучение." В това твърдение според тях няма нищо чудно - на пазара за качеството винаги се плащало скъпо.
Самото раздържавяване на учебните заведения навсякъде по света се провежда по една и съща схема. Първоначално в обществените образователни заведения се въвеждат пазарни механизми. Образованието се прави платено с постоянно увеличаващи се такси за обучение. За увеличение престижа на заведенията се въвежда конкурентното начало в подбора на кадрите и на обучаващите се, чрез конкурси се избират най-добрите преподаватели и най-талантливите ученици и студенти. По този начин определени учебни заведения се превръщат в "запазена марка". Тяхното реноме настойчиво се популяризира чрез реклама, а извоюваното име им позволява допълнително да вдигат учебните такси. В същото време постоянно се намалява държавният дял в тяхното финансиране с оправданието, че липсват средства за целта. При това старателно се премълчава обстоятелството, че

дефицитът в държавния бюджет не е случайно явление

а е резултат от целенасочена данъчно-фискална политика на неолибералната, капиталистическа държава, която облагодетелства частния капитал за сметка на държавния бюджет. Под давление на предприемаческото лоби законодателите все повече занижават данъчните ставки за големите корпорации, а армия от наемни финансови консултанти неуморно се труди за намаление или дори за пълното избягване на данъчните плащания на частния бизнес и свръхбогатите. По този начин в Германия се е стигнало вече до феномена, че там, където са се заселили най-заможните немци - около Щарнбергерското езеро, Бавария, общините са пред финансов фалит, тъй като получават най-малко приходи от данъци.
Лишени по този перфиден начин от необходимите средства, обществените учебни заведения, за да оцелеят, са принудени да търсят алтернативни източници на финансиране. Освен повишението на учебните такси, като "спасител" за тях в този критичен момент се появява частният капитал. Стратегическата му цел е

да приватизира част или изцяло задлъжнелите заведения

след което да определя самостоятелно цената и приоритетите на образованието, което те предлагат, и да печели от тази обществено необходима дейност. Този елементарен механизъм прави образованието недостъпно скъпо за широка част от населението, а учебните заведения - напълно зависими от частните им собственици. Негативните последици на този приватизационен процес са неизбежни, но грижливо се премълчават от фанатизираните пропазарни пропагандатори. Така например, старателно не се вдига много шум около това, че таксите за обучение в частните университети в Германия достигат 20 000 евро, във Великобритания - до 30 000 евро, а в САЩ дори до 50 000 долара за година. Таксата в България за частните университети вече също достига до няколко хиляди лева на година. Вдигна се и таксата в държавните университети, достигайки над 1000 лв. годишно.
В резултат на това обстоятелство хиляди бедни и семейства от средната класа, които желаят да дадат солидно образование на децата си, неспасяемо задлъжняват, с всички произтичащи от това фатални за тях последствия за цял живот. И всичко товa, без те да имат абсолютно никаква гаранция, че тази инвестиция от общо около 250 000 долара някога наистина ще се изплати, имайки предвид растящата безработица и сред висшистите. А животът и бъдещето на тези хора се превръщат в

хазарт с неясен изход

По този начин към съществуващото разслоение в съвременното капиталистическо общество се прибавя и образователната сегрегация - изграждането на интелектуални елити, произхождащи само от заможните слоеве. Това следствие от пазарните отношения в образованието окончателно циментира трайното разделение на хората на бедни и богати, на малцинство с осигурено бъдеще и на хора без перспектива.
Пазарната либерализация на образованието води и до още отрицателни резултати, засягащи и другата страна на процеса - успелите да оцелеят държавни учебни заведения, които все още предлагат обучение на достъпни цени. Частните университети, които освен че вземат много високи такси от студентите си, настояват да бъдат не само равнопоставено субсидирани от държавния бюджет, но претендират (и то с успех) дори за по-голяма финансова помощ от държавата с цел догонващо изравняване на дотациите. Така например на частните университети в Германия, като "Витен-Хардеке", се отпускат по-високи субсидии на студент, отколкото на държавните. Това ги прави още по-богати за сметка на обедняване и влошаване нивото на обучение в обществените учебни заведения. Резултатите от тази политика вече се усещат осезателно в Германия - в библиотеките на държавните университети има остър недостиг на нови книги.
В бедните страни, където поради липса на бюджетни средства държавата не може да субсидира частните университети, последните се позовават на принципа на равнопоставеността и изискват да се замрази финансирането и на обществените учебни заведения. Вследствие на това те изпадат във финансова криза и в крайна сметка попадат в клопката на приватизаторите.
И въпреки че вследствие на двойното финансиране (такси + субсидии) частните университети плуват в пари, нивото на образованието в тях често пъти е значително по-ниско от това в сравними държавни висши учебни заведения.

Купуването на изпити и дипломи

при тях е нерядко явление, имайки предвид, че там всичко е стока, която си има своя цена. Примерите за скъпоструващо и нискокачествено частно образование в България са безброй. Но това е така не само в слабо развитите страни. Поради нередности, например, в частния немски университет "Витен-Хардеке" бе препоръчано той да закрие някои специалности, които не отговарят на стандартите. За съжаление, въпреки многото негативни примери от частното образование, както в индустриално развитите страни, така и в тези от периферията (към която принадлежи и България), те най-често не водят до осъзнаване на обществото за рисковете от този род приватизации. Защото чрез скъпа реклама, платени положителни публикации, манипулативни внушения и високи такси, като грижливо лансиран израз на отличаваща тези студенти корпоративна идентичност, частните университети са успели да си изградят образ на елитарни инкубатори на кадри и не губят платежоспособната си клиентела. Те наистина са овладели до перфектност начина за изграждане на идеална фасада, за поддържане на мита за уникалност и виртуозно владеят изкуството да продават образователния си продукт в луксозната опаковка на запазена търговска марка на максимално възможната цена.
Приватизирането на образованието и комерсиализирането на науката имат и друг особено важен аспект: те поставят тези изключително важни за обществото сфери под диктата на частната икономика, ориентирана изцяло към реализиране на максимална печалба и ги правят идейно и финансово зависими от интересите на собствениците. По този начин сериозно се ограничава свободата на науката, а всички приказки за нейното демократизиране се превръщат във фарс.
С пълно право френският проф. Кристиян дьо Монтанбер от университета "Марк Блох" критикува това развитие: "Тъй като университетите се подчиняват на частните предприятия и фондации, те вече

не могат свободно да избират методите и формите

на своята изследователска дейност и да решават кои резултати и научни постижения да публикуват... Дори и без специални забрани учените проявяват изпреварващо послушание и се ориентират по интересите на своите меценати... Още по-зле стоят нещата в дисциплините, които би трябвало критично да анализират общественото развитие. Там учените са поставени пред алтернативата или да се упражняват във въздържание при изразяване на своите убеждения, или да се подмазват на властимащите... Съдържанието на предметите в новите магистърски дипломи трябва обезателно да отговаря на професионалните изисквания на моментния трудов пазар. Такава система на обучение се задоволява с по-елементарни научни изисквания... А научни дисциплини, които в момента не се търсят на пазара на труда, в бъдеще въобще няма да се преподават."
Не е необходимо да притежаваме особена фантазия, за да си представим какви ще са последствията от такава задълбочаваща се неолиберална приватизационна "реформа" на образованието у нас. За растящ брой българи то се превръща в все по-нискокачествена "стока" с все по-недостъпна цена. Но най-лошото от подобна приватизация е, че независимо от повтаряния до втръсване мит за равния шанс, който пазарната икономика предлага на всички, в обществото ще се въдвори образователен апартейд за младите хора от бедни семейства. Защото равният шанс в този свят на парите при различни финансови възможности е пълен абсурд, тиражиран за заблуда на наивните.