Сексуален тормоз в цъфналата ръж

Някои събития на запад от нас могат много да ни учудят. Когато светът узна какви ги е вършил Клинтън с Моника Люински в Овалния кабинет, избухна грандиозен скандал, който обаче не доведе до отстраняването на президента. Тогава беше авангардно да се казва, че Щатите се европеизират. Имайки предвид примерно френския държавен глава Митеран, който 33 години поддържа извънбрачна връзка с 27 години по-младата Ан Пинжо. Не само медиите знаят, но и цялата страна е наясно, че той има и дете от нея. Единствено "Либерасион" три години преди смъртта на Митеран си позволява да разкрие тайната, което обаче не предизвиква вълна от възмущение. Ан Пинжо и дъщерята Мазарин дори присъстват на погребението на президента, а законната съпруга Даниел опрощава прелюбодейството.
В наши дни обаче като че ли се случва точно обратното - Европа започна да се американизира. Кампанията #MeToo прескочи Атлантика и се разгърна и на Стария континент. Все повече жени споделят как са станали жертва на сексуални посегателства. И все повече мъже на високи постове подават оставки. За Холивуд сексуалният тормоз не е нещо ново. "Диванът за кастинги" ("Casting couch") отдавна е истинският трамплин към ролите, известността, наградите и парите. Шокиращи са обаче разкритията за Европейския парламент и други отговорни институции. Същевременно "разкрития" едва ли е най-точният термин. Все по-често става дума за недоказани обвинения. Което обаче не пречи на медиите да демонизират поредния набеден и да го линчуват.
На по-силния пол ни е по-трудно да си представим какво преживява жертвата на сексуалния тормоз. Работил съм обаче в завод с две хиляди жени и само двеста мъже и знам какво е да минеш през някой цех и десетки загорели погледи да се кръстосат върху теб. Повърхностният може и да се радва на подобна ситуация, но на мислещия не му е приятно да го възприемат като парче месо. Подобно усещане няма как да радва и повечето дами. Особено когато насреща им са не просто зажаднели очи или вербални намеци, но и преки действия. В един момент при социализма в щатните таблици се въведе диапазон "от - до" в заплатите за различните длъжности. Идеята беше ръководителят да оценява и стимулира приноса на отделните служители. Което обаче бързичко роди крилатата фраза "Легнеш ли на дивана, ще видиш тавана!" И мнозина труженички го виждаха - първо на началническия кабинет, а после - на заплатата.
Ето как диванчето е не само холивудски атрибут. То е основен елемент на една тровеща култура, която трябва да бъде преодоляна. Кампании като #MeToo несъмнено допринасят за това. Защо обаче случаите на сексуален тормоз излизат на бял свят след 10, 15 и дори 30 години? Късните откровения вероятно се дължат на факта, че досега е липсвала нужната акустика за тази проблематика. Което говори лошо за обществото. А може би насилените са преценили, че е по-добре да консумират плюсовете от секса на бартер, а чак след време да се оплачат, и то ако изскочи подходяща ситуация. Което пък говори лошо за личността.
А какво да се каже за все по-многобройните случаи, в които няма и личност? Валят анонимни оплаквания, но не срещу анонимни, а срещу конкретни, да речем, извършители, медиите и социалните мрежи ги тиражират, разгръща се вакханалия, в която е трудно да остане неопетнен авторитет. И всичко това - без никакви доказателства. И без право на защита от страна на нарочения. Сякаш заплахата от наш вицепремиер, че на всекиго може да му бъде скроен гейт, не само е пресякла границата, но и цъфти и процъфтява на запад от Драгоман.
Какво да се каже и за случаи като на британския министър на отбраната Майкъл Фалън, който подаде оставка, защото преди 15 години положил ръка върху коляното на журналистка? При това тя признава, че му направила бележка, той махнал ръката си и всичко приключило. Осъдително е да искаш и дори да намекваш за секс по силата на поста, който заемаш. Не е ясно обаче дали е така. Можело е например да се развие нещо като при Митеран и Ан Пинжо, но не се е получило. В много подобни ситуации действащи лица са не важни фигури, а редови граждани. Означава ли това, че веднага или след десетилетия могат да бъдат обвинени в сексуално насилие? Не се ли заличава така границата между сексуалния тормоз и обикновения флирт? Не постигат ли по този начин кампании от типа на #MeToo точно обратното на онова, което целят?
"Ако някой срещне някой/ в цъфналата ръж/ и целуне този някой/ някого веднъж,/ то нима ще знае всякой/ де, кога веднъж/ някого целувал някой/ в цъфналата ръж?" Мнозина помним това великолепно стихотворение на Робърт Бърнс. Отивайки си преди повече от два века, гениалният шотландец опази името си чисто. Но, кой знае, може и от оня свят да се моли кампании като #MeToo да не се връщат чак толкова назад, та някоя прапраправнучка на Джени да го обвини за сексуален тормоз в цъфналата ръж.