Животът като отговорност

Новата книга на поетесата Лиляна Стефанова ми напомня една друга забележителна книга, която се нарича "Светът от вчера". Нейният автор е великият австрийски писател от първата половина на ХХ век Стефан Цвайг. В нея той възстановява и пресъздава своя, на своето поколение, своя народ и на цяла Европа живот от началото на ХХ век до започването на Втората световна война. Без никакво преувеличение поставям един до друг шедьовъра на Цвайг и "романа от парчета живот" на Лиляна Стефанова, озаглавен "Моят луд век", заради сходствата в подходите на двамата писатели към трагичните събития на отминалия век, заради човешкото отношение към всичко онова, което се е случило в историята и което е живот на милиони хора. Точно защото е живот на толкова хора, миналото не бива да се забравя и покрива с легенди и загадки, да се преувеличава или омаловажава. И защото "моят луд век" започва оттам, където свършва "Светът от вчера". Ние трябва постоянно да се връщаме в нашето общо минало, да се вглеждаме всеки път с нови очи и с нов личен и обществен опит, да търсим логиката, разума, преживяванията в него, за да оценяваме и наследството, което ни е оставило и което пък е нашият днешен живот.
"Моят луд век" възстановява именно "светът от вчера". Свят все още жив за мнозина, скъп, противоречив, щастлив или трагичен, но реален и богат, истински и необходим за днешния ден, който произлиза от него, но вече принадлежи на друго време и на друга реалност. Той обхваща почти 70 години и е населен с най-големите български поети, разказвачи, актьори, режисьори, музиканти, дейци на културата и изкуствата, политици, а също и велики представители на руската, френската, английската, американската, индийската и колко още литератури, с които Лиляна Стефанова е общувала лично, била е тяхна приятелка и съработничка в благородното дело за единението на писателите и запазване на културата. Тя не ги включва в една дълга верига от събития, явления, диалози, преживявания и все на фона на българската и световната история, на процесите, които протичат през втората половина на ХХ век и първите две десетилетия на настоящия; превърнала ги е в сюжет на един увлекателен с много сюжетни линии социално-политически, епически и дори любовен роман. Този роман може да се определи още и като приключенски, тъй като е изпълнен с реални приключения, макар те да са от по-друг характер и са преди всичко изпитания на литературния талант, човешките взаимоотношения, разбирателството между хората, на социалната система, съвестта на писателя и съзнанието му за отговорността на твореца в противоборството между двете системи и изобщо за съществуването на човечеството (а в него и на България!). "Моят луд век" се занимава с политическите отношения и с проблемите на общественото устройство, властта и значението й както за цялото общество, но най-вече с отделната личност, включена в голямата история и натоварена с огромната отговорност да я твори, да свидетелства за нея и я изобразява и запомня.
Романът е изграден от "парчета живот", т.е. от конкретни случки, случили се в биографията на повествователя (тук не е толкова важно конкретното име на разказвача, а типологическата достоверност и значимост на отделното в контекста на цялото), които са епизоди от националната ни история и от историята на българската литература и взаимоотношенията й с другите литератури и култури. Този личен живот е изцяло в живота на нацията и обществото, формира го по пряк или косвен начин, но и търси закономерностите в него. На него са му необходими, защото протича със съзнанието за своята отговорна мисия, отговорите на постоянно възникващите тогава, но и днес, в битовото ежедневие въпроси за смисъла на усилията и жертвите, на идеите и целите, към които се стреми човекът.
Но какво виждаме все пак в случките и историите, които Лиляна Стефанова ни представя в романа си и заради които всъщност той е написан?
Най-напред как се формира един поет в ранната си възраст, как средата, в която живее, влияе върху литературния му характер и избора на посоката на развитие, какви книги чете, кои са неговите първи приятели, къде и какво учи, кои са учителите му в литературата и какви уроци е получил от тях. Изреждам сухо, но зад думите ми е цяла една епоха, в която писателите са живели по друг начин; тогава литературата е имала друга стойност, друго място в живота, друга функция в обществото. Поразително е как още в първите година-две след революционните политически промени една бедна и изостанала държава осъзнава функцията и значението на писателя и литературата и избира най-талантливите измежду младите (сред които е и Лиляна Стефанова), за да ги изпрати да учат в Москва, и то при най-големите майстори на словото. И не само на словото, но и на театралното изкуство, живописта, архитектурата, точните науки... Тя не ги оставя сами да налучкват пътя, не ги хвърля в хищните лапи на "пазара", а им създава условия, за да извървят този път по-бързо и по-бързо и по-рано да създават високите естетически образци, да изградят новата българска култура.
Още по-впечатляващо е как по-късно един вече изграден, благодарение на грижите на държавата писател участва в литературния живот, как сам вече създава условия за други писателите, как популяризира българската култура и литература по света, как привлича големите имена на световната поезия и проза да обърнат внимание на малка България и да я направят известна по всички краища на земята; как устоява на изпитанията и превратностите на времето, как понякога се принуждава да прави компромиси, ала и как винаги намира сили да защити принципите си и запази красивия свят на литературата въпреки посегателствата върху него от по-силни и безмилостни хора. Такива "парчета живот" Лиляна Стефанова пресъздава в романа си не за да изтъкне себе си и перипетиите, през които преминава като поет и общественик, или да оплаче и оправдае за един или друг неуспех, а за да покаже чрез тях една  идея за времето и човека, за литературата и културата, на която е бил подчинен нейният и на поколението й живот. А и животът на българската нация. Романът "Моят луд век" е посветен на участта на истинския творец, загрижен за народа, отечеството и изкуството. Няма как такъв разказ да не е задъхан, но ведър, изпълнен със светлина и радост; няма как от него да не блика подем, целенасочено движение, увереност, че се върши нещо важно и необходимо - велико дори.
Ала героинята на романа не живее само "обществен" и "литературен" живот - тя е и в бита, в своите собствени преживявания, грижи, надежди, любови, семейство; тя страда, боледува, губи близки хора, остарява, раздвоява се и се съмнява, измъчва се и събира троха по троха своето лично щастие - но така и не успява да го събере и съхрани. Описанията на тези състояния на героинята са много живи и автентични, емоционални и на места даже по женски сантиментални. Виждаме как твърдата, целенасочена и упорита жена лесно се поддава на чувството, колко болезнено възприема несполуката и как трудно урежда личния си живот. Та само с нея ли е така: в обществото си признат, уважават те, почитат твоята власт, добита със силата на твоите способности, водиш след себе си хора и те те следват, защото ти вярват; посрещат те с овации и те слушат с огромно внимание, за да не пропуснат нито една дума от това, което говориш, но се прибираш в къщи и изведнъж си съвсем сам, безпомощен и безполезен. На кого да се сърдиш, от кого да искаш обяснение, кому да се скараш, кой да те слуша! Не можеш навсякъде да си един и същ и с еднаква сила да преодоляваш всички препятствия. Това също е лицето на героинята в "Моят луд век"!
Драматично, но реалистично и без преувеличения е пресъздадено и времето след промените в края на 80-те години. Обратът носи нови изпитания не само за героинята на романа, но и на целия народ и особено на литературата и културата. Извършва се смяна на епохи, която преобръща представи, критерии, възгледи, норми и начини на живот. Очертана бе разделителна линия, пред която мнозина застинаха изумени, несвикнали на подобно противопоставяне и вражди.
Големият успех на Лиляна Стефанова е в изграждането на ярки художествени образи. Нейните реални персонажи са много живо и точно обрисувани; всеки от тях е пълнокръвен, истински, въздействащ, със свой характер, начин на мислене, поведение и говорене, със своя позиция и убеждения. В същото време авторката е успяла и да ги покаже като типични за времето. Читателят ще види през очите на Лиляна Стефанова Тодор Живков и Людмила Живкова, Раиса Горбачова, Георги Караславов, Христо Радевски, Георги Джагаров, Цола Драгойчева и Стела Благоева, Славчо Васев и Любомир Левчев, Йордан Радичков, Стефан Продев; Расул Гамзатов, Павел Антоколски, Владиир Солоухин, Владимир Соколов, Юлия Друнина. И колко още велики и неповторими български и чуждестранни писатели, политици, дейци на културата. Какво величие на отминалото време, каква любов към изкуството и човека! Това именно прави "Моят луд век", чийто сюжет е из личния живот на авторката, във въздействащ и значим роман, в ярко художествено произведение за исторически събития и личности. Личният живот се е превърнал в обществена история, а историята на народа и обществото се е въплътила в съдба и преживяване на отделната личност. Времето е съхранено, но и осмислено със средствата на романовия жанр и така е придобило нови измерения.
Ето защо смятам "Моят луд век" на Лиляна Стефанова за значимо литературно свидетелство с огромна художествена сила, за ярък факт в днешната българска романистика.