Всичко в реалния живот е театър

Едва ли големият български актьор Мирослав Миндов е подозирал, че в разцвета на своята младост, още 27-годишен, ще изживее толкова рано щастливия апогей на своята артистична кариера, току-що поел своя жадуван професионален път. А самият той тръпне, сепнат от разтърсваща изненада, когато през 1952 г. режисьорът Дако Даковски му казва, че се спира именно на него да влезе в ролята на Бойчо Огнянов в подготвяния за първа екранизация роман "Под игото" на Иван Вазов. А този избор тогава никак не е бил лесен, защото за тази основна роля в бъдещата филмова лента са били номинирани имената на Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Георги Георгиев-Гец и други обнадеждаващи млади творчески дарования. Да не говорим, че за успешната реализация на тази първа по рода си с възрожденска тематика филмова продукция са привлечени творци от тогавашния ни театрален елит като Иван Димов, Константин Кисимов, Петко Карлуковски и други ярки фигури от водещия ни сценичен свят.
Към тези сюблимни мигове, донесли изведнъж толкова спонтанна слава на актьора и режисьора Мирослав Миндов, както и към други страници от неспокойния му и напрегнат житейски и творчески път ни връща сега неговата мемоарно-документална книга "Всичко в реалния живот е театър". Заглавието беше съвсем наскоро предложено на читателите от столичното издателство "WINI 1837".
Още в първите страници на книгата авторът дава израз на синовното си преклонение пред Театъра. Именно той го е научил да пише и оценява личностни и колективни постижения. На него дължи високите уроци по режисура и актьорско майсторство. Сцената го е благословила с човешкото щастие на труд и себеотдаване. Дълбоко убеден е, че тази книга разкрива на читателите истината за добро и човечност.
А Мирослав Миндов наистина е отстоявал цял живот себе си като творец и човек. В това ни убеждава и добронамереното уводно експозе на някогашния драматург и известен писател - Пелин Пелинов. "Мирослав, казва той, е роден за артист и режисьор. Като човек не беше двуличник и не умееше да клевети, нито да отмъщава. И най-важното - беше доверчив и безкористен."
Такъв го виждаме и в това своеобразно изповедно, много човешко повествование, в което с изумително откровение разголва душата си, заселена с ненадейни радости, но и с немалко разочарования и терзания. Инак как бихме си обяснили изненадващата доверчивост, с която ни въвежда из спотайващия се мемоарно-документален свят на своя смълчан домашен архив. Неговите папки сякаш ни говорят и отразяват в по-голяма широта и мащабност удивителната му творческа и изключителна човешка същност. Без да се придържа към обичайната хронология на случките и събитията, трасиращи житейската му пътека, авторът възкресява вълнуващи преживелици от своето лично и духовно битие у нас и в чужбина. Твърде впечатляващи са спомените от пребиваването му през 1988 г. в град Ваймар - паметното родно място на Гьоте и Шилер. Там големият ни актьор се потапя в атмосферата на Шекспировите театрални дни и усеща неоценимото въздействие на сценичното изкуство, което търси непрестанно езика на истината, а самите спектакли и теоретични форуми се превръщат в духовна арена на световната театрална мисъл.
От върха на своята достолепна патриаршеска възраст Мирослав Миндов експонира една внушителна галерия от забележителни хора, които, кой повече, кой по-малко, са внесли своето градивно в съзиждането на неговия творчески и човешки ръст. Особено приносни са неговите професионални взаимоотношения с известния в миналото наш артист и режисьор Николай Фол. Не по-малко значими са и съвместните му преживелици с незаслужено позабравения ни виден интелектуалец и писател Владимир Полянов. В немалко страници ни завладява властно и горещото му признание и благодарност за предоставеното му творческо съпричастие и партньорство с театрални колоси като Иван Димов, Георги Стаматов, Константин Кисимов и други непомръкващи светила от националното ни сценично съзвездие.
В спомените му оживява с не по-малка сърдечна благодарност и искреното му преклонение пред проф. Кръстьо Мирски - неговия незаменим учител от Театралната школа към Народния театър през 1945-1947 г. Там взима и големите си уроци по актьорско майсторство и театрално изкуство. С възхита си спомня и за уникалното си приятелство с артистичното ни чудо Петър Василев, доайена на Първата ни театрална сцена. В книгата му възкръсва и позабравеният ни писател Стоян Ц. Даскалов, по чиито произведения през 50-те и 60-те години на миналия век нашумяха филмите "Неспокоен път", "Тайната вечеря на Седмаците" и "Стубленските липи". Тези филми са впечатляващо присъствие в творческия възход на големия ни актьор от Ямбол.
В предлаганата разходка из галерията със забележителни творци на българската духовност авторът ни среща и с поета Драгомир Шопов, с художника Христо Стефанов, с интелектуалеца Петър Увалиев, чието приятелство и признание Мирослав високо цени.
Много стойностна е и внушителната поредица от интервюта, поднесени при това доста атрактивно от наши журналисти и писатели. Голяма част от събеседниците на актьора не са насочили въпросите си към битовото и пикантното, а към съществени компоненти от неговата професионална и човешка вселена. В тези разговори, осъществени и публикувани в печата през последните 30-ина години, ударението съвсем съзнателно се слага на неговия недостижим Бойчо Огнянов от историческата филмова лента "Под игото". Този майсторски пресътворен герой от Вазовия роман, извисил го на най-високия му творчески пиедестал, намира подобаващо място в интервютата му с Пенка Ангелова, Христо Цеков, Вилиана Семерджиева, Джуни Александрова, Пею Благов, Румяна Стефанова и много други. Всички те са се постарали да ни предложат интересни моменти от житейско и творческо битие на Мирослав Миндов. Пред очите на многобройните му читатели и почитатели оживява нерадостното детство на някогашното будно и трудолюбиво момче от Ямбол, принудено още от 7-годишна възраст да помага за оцеляването на бедното си семейство.
Това не му пречи обаче да се сроди завинаги с книгата, още невръстен чете и рецитира вдъхновено стихове на Ботев и Вазов, включва се в дейността на детска театрална трупа към местното читалище "Съгласие" и заживява с мечтата да стане някога артист. А като по-голям ученик ще спечели симпатиите на ямболската общественост с успешната си дебютна роля на Златил от Йовковата "Боряна". Но в центъра на бурния някогашен духовен живот в града са били и бъдещите ни музикални колоси Парашкев Хаджиев и Светослав Обретенов. И неслучайно там, в Града на големия завой на Тунджа, бликват поривите на лелеяното му театрално бъдеще, което ще го отведе през далечната 1945 г. в Театралната школа към Народния театър в София.
Нов свят - примамлив и интересен, се открива за младия и недодялан момък от провинцията. Не закъсняват и първите му роли като стажант-артист в Народния театър, последвани от участието във филма "Данка". Така стига и до неочаквания му триумф с ролята на Бойчо Огнянов от най-българския роман на Вазов. Спомням си как името му спонтанно нашумя, завладя мало и голямо навред по села и градове. Изведнъж стана любимец на гимназистки, студентки, привлече вниманието своевременно на Червенков и Живков. Поверяват му се главни роли във филми на режисьора Дако Даковски, а Първият човек в държавата ни настоява младият актьор да оглави партийната организация в Народния театър. По-късно е издигнат и за негов директор. За съжаление човекът, прегърнал от детските си години голямата житейска мечта да се посвети на Мелпомена, е принуден да изпита и първите си огорчения след рано споходилата го слава. Оглавил като председател и Съюза на актьорите в България, скоро става обект на завист от колеги и неприятели. Същевременно безразсъдно се предприемат съкращения в театрите и от Първата ни сцена са изхвърлени на улицата повече от 120 души. Това предизвиква гневно недоволство и цялата вина за тези неочаквани стъпки се изсипва върху неговата глава, макар че реформата е поверена на специална комисия, натоварена да осъществи тези налудничави кадрови сътресения.
По-късно Мирослав Миндов е изпратен в Лондон на специализация в световноизвестния Кралски Шекспиров театър, което му позволява да се изгради като висококвалифициран професионален театрал. Завистта обаче продължава да го дебне навсякъде, създава се настроение против него, снема се доверието от най-високите етажи на властта. Приписват му се прибързано обвинения за съмнителни връзки и общувания с Петър Увалиев, български интелектуалец от много висок ранг, но невъзвращенец. Някои недобросъвестни люде изглежда не са си давали сметка, че големият актьор е и много по-голям българин от тях.
Това обаче не пречи да бъде маргинализиран и лишаван от роли и с това се слага началото на незаслужените му разочарования и огорчения. Известно време работи като директор на Сатиричния театър, оглавява незадълго и театъра в Благоевград, за да стигне в началото на 70-те години до незавидния пост на ръководител на Столичния съвет за изкуство и култура.
Лишен от възможността да се появява по големите ни сцени, Мирослав Миндов организира Детски музикален театър "Пиколо" в столицата, работи и в читалище "Добри Чинтулов" и в продължение на близо 30 години отдава силите си на скъпото му театрално поприще.
За тези професионални възходи и огорчаващи падове научаваме и от многобройните интервюта, включени в изданието. Това интригуващо мемоарно-документално четиво, поднесено с великолепен език, хвърля обилна светлина върху човешкия и професионален портрет на автора и ни впечатлява дълбоко с респектиращата висока театрална култура и ерудиция на едно от най-ярките имена на съвременна духовна България.



Продрум Димов