Тревожни лирични изповеди

Така почувствах емоционалния свят на новата стихосбирка на Стоянка Митева-Балева - "Когато огънят изтлява", която издателство "Български писател" предложи на читателската ни общественост. И тази поетична творба ни напомни за естествените неспокойни преживявания, които съпътстват неизменно житейския и творчески път на авторката. А тя винаги е търсила и жадувала за повече светлина, топлина и хармония в човешките взаимоотношения.
Произведението се състои от три основни цикъла: "Студен свят", "В олтара на душата" и "Тъга". Те съществено не се различават в сюжетен и емоционален план, а взаимно допълват цялостния човешки и творчески облик на творбата.
Навлизайки в територията на първия цикъл "Студен свят", още в началото ставаме съпричастни на усещането за изчезналата топлина и доброта в нашия объркан ден, връхлетян от сковаващ егоизъм, отчуждаване и ледена самота. Такива са стихотворенията "Студен свят", "Тревога". Силите на мрака, колкото и да са неудържими, отстъпват в стиховете й пред неутолимата жажда за обич, просветление и добротворчество. Така отчаянието от набезите на безогледната ретроградност рухва пред неугасващата надежда за добруване на човека. Подобна емоционална обагреност витае в стихотворенията "Две майки", "Ромска участ", "Палатката на бедуина" и др., в които доминира властно стремежът към неумиращото добро и скъпите щастливи мигове, които все повече напускат нашето ограбено съвремие.
Сърцето на поетесата се разкъсва от болка и състрадание, породени от долнопробни събития, от властващите морален упадък, фалш и лицемерие, погребващи всякакви норми за чест и достойнство. Твърде показателни в тази насока са стихотворенията, поставящи бездушието на суров осъдителен прицел - "Бунт на отрязаните коси", "По света и у нас", "Щурец и политик" и др., които се взривяват от несъгласия, изригващи от парещата й дълбоко наранена гръд.
Читателят си поема отморителен дъх, когато потапя мислите си в цикъла й „В олтара на душата“. Отвела ни пред този олтар, тя ни въвежда и в неспокойния лабиринт на нескончаемите си разсъждения върху смисъла и съдържанието на човешкия живот, за да ни убеди, че "Щом светлина на делника си дал - човек си и ще си човек навеки" ("Мисия"). Авторката ни докосва и до драгоценни носталгични преживявания ("Баница с късмети", "Носталгия за мечта", "Мечта с очила"). Рано овдовяла, не може да се освободи от мъката по загубата на съпруга си, която ще я притиска безжалостно до сетния й земен ден ("Ела да ме водиш").
И сега, когато е навлязла в задаващия се житейски залез, Стоянка е стоплена от успокояващото утешение, че е извървяла честно и почтено своя път. Със сродни в тематично-емоционален аспект внушения се родеят много от творбите й - "Изповед през паметта", "Пулс" "Щурец" и други, които издават дълбокия психологизъм на драматичното й поетично слово.
Стиховете й, заселени в цикъла "Тъга", дишат въздуха на една обща тревожна тоналност, която ни завладява с натежало присъствие от постоянно съжителство с елегични настроения, през които плахо се прокрадват колебливите зари на неугасващата надежда. Подобна мелодика ни завладява в творбите "Бистра нежност", "Вдовици" и други.
В новата си поетична книга "Когато огънят изтлява" Стоянка Митева-Балева със средствата на похватното си послушно перо, разтваряйки доверчиво дверите на неподкупната си човешка и творческа същност, ни сродява с високостойностните величини на своята личност. И за отбелязване е, че тя съзнателно не облича своя енергичен и дълбоко правдив стих в крещящи самоцелни художествено-естетически одежди, за да демонстрира високопарната литературна култура и ерудиция. Нейният стих следва ценната традиция на родната класическа поезия. А завидната й напориста актуалност нарежда авторката в първия водещ ешелон на най-ярките имена на днешната социално-гражданска поезия.