Телевизионна история

В един от последните филми на Фелини, направен преди повече от четвърт век, кинаджиите биваха нападнати и разгромени с копия във формата на класически телевизионни антени. Погледнато от времевата дистанция, оценъчно, това е като че ли най-малозначителното, което исторически ни сполетя.
Телевизиите междувременно доказаха, че са в състояние да формират обществата по всякакъв начин. Което, погледнато под друг, по-недоброжелателен ракурс, означава също, че телевизиите еднозначно демонстрираха, че са способни да ограбят, демонтират, съсипят и ликвидират напълно всяка общност, попаднала им на прицела. Под интензивното телевизионно влияние обикновеният човек в обозримо бъдеще би могъл да остане и без собствена мисъл, и без време, бит, семейство, и без "странични" занимания.

Виртуалният свят е на път да обсеби реалния

или поне да се превърне в по-важен от него. Получава се нещо съвсем по Уди Алън, но без подобаващата ирония: "Ти на какво ще вярваш, на това, което аз ти обяснявам, или на онова, което виждаш с очите си?"
Егзюпери подходящо описва джунглата под крилата на пощенския си самолет като непрестанно течаща "зелена боя". Благодарение, на първо място, на доминиращото присъствие и роля на телевизията, днешната епоха се лее мътна и гъста като боза. Обхваща ни някакъв "бежово нюансиран", а иначе доста изкуствено, ненормално пъстър потоп от откъслечни подробности, несвързани помежду им детайли, шаблони, гротески, постановки, конспирации, празнословие, умишлено подбрани "обобщаващи" (дез)информации.
Като цяло може би се случва и се пише някаква специфична "аудиозизуална история". Която, независимо от опитите и псевдоопитите за нейното интелектуално "разчепкване" и "осмисляне", дефинитивно се явява същностно елементарна. Определящ белег на епохата ни стана точно посредствената повърхностност.
 На медиите, и на първо място на електронните, закономерно се гледа и те прилежно се употребяват като

средства за обществено манипулиране

Обществата доказано стават все по-податливи на целенасочено организираните масови психози, "мероприятия" и въздействия. Неслучайно новите политически лица в съвременността са предимно плод на мащабни телевизионни проекти. Прословутата мажоритарност в такива условия предварително е ясно, че има шанс само ако е подплатена строго по въпросния начин.
    От малцината, опитващи се да мислят самостоятелно, работещият телевизор се възприема достатъчно често като вид китайска стая за мъчения. Затова пък повечето несамостоятелни духовно телевизии ги понасят, носят и отнасят, където са решили или накъдето им е заплатено поръчано, което в края на краищата дава един и същ, еднакво неудовлетворителен, глобален практически интелектуален резултат.
Всичко наоколо днес е тотално отразено, "документирано", запечатано в образи, увековечено, за да трае, само наглед учудващо, не повече от миг. Мимолетността, заедно с незадълбочаването, е втората трайна характерност на текущата действителност. Образите се появяват и мярват само за да се разтопят и изчезнат във виртуалното битие и небитие. По същия изконно ефимерен начин за съжаление някои процедират днес и с големите, иначе доказано вечни и верни социални идеи. "Модата им" е повече преходна, предимно изборно сезонна. Паметта по този начин е твърде, твърде дефицитна стока.

Бездуховността на настоящата ера

не възникна от нищото. Идеологически тя бе последователно подготвена чрез интензивното и целенасочено лансиране на неолибералните идеи като "контрапункт на социализма", стартирало преди четири десетилетия. Подходът "всеки сам за себе си", независимо от цялата му базова примитивност и късогледство, се оказа много убедителен и ефективен, защото залага на най-първичното и неизкоренимото в човешката същност. Разбирането и приемането на културно и държавно институционално надстроечните елементи и взаимозависимости само по себе си изисква значително повече образователна подготовка и съответно по-сложни обстоятелствени обяснителни тълкувания и умствени усилия.
Поради комплекс от причини обществата в преход не успяха през годините да се противопоставят на разрушителната сила на ретроградните и социално-деконструктни, откровено лобистки неолиберални възгледи. Моралът там отиде на възможно най-ниското равнище. Забогатяването на всяка цена и по всички начини вече всеобщо се приема като нещо в реда на нещата, коректността и честността в отношенията са извън нормалността, загрижеността за обществения интерес и въобще самото признаване на наличието на обществен интерес е рядко изключение. Фактът, че по-голямата част от богатствата на т.нар. делова прослойка във въпросните страни е натрупана чрез най-обикновено присвояване, чрез кражба на държавна собственост, е морален проблем за обществата.
"Другите въобще не ме интересуват" - ехти днес по публикации, по журналистически, научни и политически дискусии, по многообразни публични форуми. Липсват сериозна национална и колективна мотивации, спойка, даже наченките на перспективно мислене. Преобладава индивидуалистично егоистично елементарното, унило краткосрочното, най-често свързаното с текущото лично оцеляване.

"Живееш, ако си плащаш"

е изведено в основен принцип на битието. А сметките неизменно се дължат на всеприсъстващи монополисти и на картелно наговорили се.
Големите социални визии и носителите им са не толкова "извън закона", колкото се възприемат като досадна неизбежност. Тяхното "въпреки всичко" наличие не се взема даже "за справка", а по-скоро като вреден страничен шум, затрудняващ "функционирането на личната далавера". Демокрацията така резултантно е сведена до обикновена циклична ритуалност, като са я поверили в ръцете на все по-професионално изпедепцващи се демагози и шарлатани. Такива неизменно, особено напоследък, изпълват публичното пространство, замествайки с брътвежи изострилата се необходимост от вникващи в контекста обсъждания.
Дотолкова, доколкото в страната преобладава политически елит от горепоказания некачествен сорт, той логично е зает главно с проблемите на собственото си благополучие и възпроизводство. В подобна обстановка упованието на радикални положителни промени "от понеделник" би било много повече илюзорно, отколкото опряно на реални дадености. Предпрограмираната от липсата на базови ценности в обществото нестабилност естествено във всеки момент може да поднесе разнообразни изненади, но и на това сериозно не може да се разчита за целите на постигането на желаното подобрение. Затова възвръщането към хуманизма, справедивостта, солидарността и социалната отговорност е неблагодарна и неотменима задача за всеки, на който европейският проект и българското дело не са безразлични. Има една-единствена ангажираност, която може да се приеме за оправдана от всички мислими посоки, и тя е обществената.
Пазарно фундаменталистката система изглежда понастоящем точно толкова непоклатима и същевременно е точно толкова гнила, колкото съветската навремето. Разпадът "като на кули от кибритени клечки" не се състоя след 2008 г., положението е закрепено, закърпено, но никой не може да каже докога. Илюзиите за вечност обаче изглеждат един път завинаги надраснати, чувството за несигурност и у нас, и по света се засилва.