Науката у нас - напук и въпреки

Световната банка, а собствено и Международният валутен фонд, са като Османската империя. Където и когато и да са пребивавали, са оставяли главно неприятни спомени.
Лицето Симеон Дянков напоследък тръгна да закрива митичен институт по планова икономика в БАН, какъвто, разбира се, не съществува. Цялата нелепост на ситуацията обаче успя да припомни епизод, с който академичната общност съвсем не може да се гордее. Защото тогава, преди двадесет години, въпросната общност съзнателно слугински изпълни политическо коректното поръчение, а именно закриването на Института за световно стопанство и международни икономически отношения и на Института по външна политика. Ние, потърпевшите, още навремето аргументирано предупреждавахме "идеологически" настървените си колеги, повечето от естествените науки, какво ги чака. И, както виждаме, неизбежното бе дочакано и последователно се случва.
Щом опитът БАН цялата и изведнъж да бъде закрита не се състоя, следва нейната планирано налагана

бавна агония с летален изход

още в непосредственото бъдеще. Според експерименталната идеология, предназначена предимно за експорт, на предопределено келнерско компрадорска България наука и особено образование не й трябват.
Най-лошото обаче на създалата се днес ситуация е, че на тукашната политическа класа неприемането и дори неприязънта към науката някакси й идват отвътре. Съгласен съм, че научната диагноза невинаги, даже рядко, звучи приятно. Но пък доказано въпросната диагноза никога не е излишна. А иначе погледнато, нервните реакции от страна на политиците единствено затвърждават увереността у учения, че е уцелил десетката.
Нескромният ми жизнен път и набраният опит вече ми позволяват да очертая няколкото доминиращи (архи)типа български политици според критерия отношение към науката, всичките, както предупредих, съвкупно разположени в указания неласкав контекст.
Първият, и неизненадващо най-често срещан такъв тип, е този, за когото науката е нещо непотребно, максимум етикетно. Той, от своя страна, се дели на два подтипа. Единият е със самочувствието, че това, с което учените се занимават и го занимават, е лесно постижимо и за него самия. Нещо като описаното от Висоцки "Товарищ Сталин, вы большой ученый". Другия подтип просто науката не го засяга - нито пряко, нито косвено, той всичкото предварително си го знае по-добре от всички, по (место)рождение, един вид.
Вторият фундаментален тип е този, за когото науката е "за еднократна употреба". Ако може на момента да клъвне, да изкомбинира нещо си там от учените хора, пък иначе тях вълци ги яли. Малко го интересуват, може след употребата им даже да не им казва и "здрасти".
Третият тип е може би най-проницателният естествено пак според тукашната мирогледно координатна система. Той е придобил навика относително често да се допитва до знаещите, но не и лично "да ги бръсне". Отношението е като към пудели, но такива, пиещи кафе.

Интелектуални послушковци

прислужници, това е предопределената за тях роля. Възражения и дискусии - само под "ръководното начало", и да не се увличат много, много в критика. Автор на всяка добра идея задължително се подразбира, че е началникът, кой друг?
Ясно е, че даже и при най-добронамерен прочит истинска наука не може да вирее и да се реализира при такива или подобни условия. Да се реализира, имам предвид в полза на държавата си. А ако някак си науката у нас все пак днес се реализира, то е напук и въпреки всичко.
Спомняте си семантичния спор "захарна фабрика" или "фабрика за захар". След всичко горепоказано да заключим, че политическите проблеми или по-точно казано проблемите с политиците в България са сериозни, е все едно да се повторим и да не стигнем доникъде. А доникъдето си е точно там, където се намираме, буксувайки и въртейки се в кръг повече от две десетилетия преход.
Впрочем да се върнем към онзи велик политически виц, увенчан с приза "златна решетка" от тоталитарно време. Как в енциклопедиите на ХХI век за генералния секретар на ЦК на КПСС и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР другаря Леонид Брежнев щяло да пише, че е бил дребен политически деец от епохата на Солженицин? Ама май излезе до голяма степен истина! Защото важното и оставащото в историята не са вътрешнопартийните интриги, параноята на апаратното мислене, личната суета "Огледалце на стената...", както и обичайната "миша суетня" по партийните коридори и тези на властта, а визионерски построеното и създаденото духовно за хората. Това си заслужава усилията, осмисля ги.
В никакъв случай не твърдя, че ученият сам по себе си и във всеки конкретен случай е непременно "цвете за мирисане". Меко казано, той като правило е особняк с неординерен начин на живот и навици, които не са от най-приемливите и обичайните. Българският политик може да сложи

на черен костюм бели чорапи

Но учен човек би си позволил, облечен официално, непосредствеността да хапне царевица, крачейки по улицата. Или да направи на висок глас неподходяща забележка към предначертанията на партията и нейния пръв ръководител, който и да е той.
Но именно в разнообразието, казват, е солта на живота. Ако учените заприличат на политиците, а политиците - на учени, тогава щеше да настане воистина суматоха, или тютюмаха, все казано от Радичков.
Да си разменят местата? Пази, Боже, вече се е случвало с опасно тежки последици за обществото и държавата: професор Александър Цанков, професор Богдан Филов...
Призвание на учените като отговорни носители на общочовешкото знание е да бъдат на върха на острието на общественото мнение и така да заставят политиците да работят приемствено и национално (повторението тук е неизбежно) отговорно. Нещо, което поне засега у нас въобще не се получава. А вината тук все пак, да бъдем обективни, както и при бракоразводите, винаги е в двете страни.
Един приятел редовно описва начина на вземане на решенията в семейството си като "едностранен консенсус". Правили само онова, което кажела жена му. Досега, през прехода, еднозначно вършехме само каквото им хрумваше на политиците. И резултатът в крайно ограничено число аспекти може да бъде наречен удовлетворителен.
Учените следователно много по-настоятелно и задружно трябва да си поискаме правата. Не сме незначителни, а и хората, видя се, са на наша страна. Българинът с малки изключения отдавна разбра, че не само копането е работа.