Може да има система, която да не убива

    Не е нещо срамно, грешно или порочно. Затова особено не съм го държал в тайна и във факултета, и в университета. Въпреки че често ми се е налагало да изслушвам въпроси от сорта на как успявам така, че минимално да ми проличи в преподаването, писането, в така наречения всекидневен живот. И отговорът ми е, че нещата в края на краищата опират до сой, мая, характер. Убеждение, че мрънкането и вайкането най-малко помагат.
Вече пета година ми се налага да ходя на хемодиализа. И както още хиляда здравноосигурени българи съм безнадеждно нареден на опашката за трансплантации.
Колкото и грижи да полага за пациентите медицинският персонал в хемодиализите, включително на чисто приятелска основа, на което теку-що съм свидетел, есенциално въпросната процедура е предназначена за едно "голо" поддържане на живота. Това обаче е за сметка на неумолимо постъпателната тенденция към влошаване на качеството на самия живот и към неговото последващо приключване. Някои не съвсем без основание наричат хемодиализните центрове у нас "морги с удължен срок на пребиваване".
Един ден хемодиализа седмично означава самочувствие на труп от поне един ден седмично. Два дена хемодиализа е съответно трупясване за минимум два дена. Резултатите от три дена седмична хемодиализа не са никак сложни за екстраполиране. През последните години последователно преминах от един на два пъти през седмицата. Три пъти ми изглеждат почти неотменими за най-близко бъдеще
На всичкото отгоре, освен постъпателно увреждаща, хемодиализата се явява финансово твърде скъпа процедура. Неслучайно французите така са организирали нещата, че до две години на страдащия от бъбречна недостатъчност се осигурява донорски орган, а който откаже трансплантация, бива заставен оттам нататък с лични средства да си заплаща за хемодиализното третиране.
    Перспективата в България засега е прословутият "пълен мрак", състоящ се конкретно от едва 15-ината трансплантации на бъбреци годишно при нормална потребност от повече от сто. По тази причина нашенските трансплантации аз ги наричам PR трансплантации. Пред очите ми, за моя вече многогодишен хемодиализен стаж починаха трима колеги по съдба, а само един дочака да му бъде присаден бъбрек. Да е жив и здрав и полезен! Другите бяха мъже, които още много можеха да дадат и загубата им по тази начин засяга не само околните.
     Тукашната система следователно, както ясно се вижда, много повече убива, отколкото спасява и помага. Така нагласена, тя естествено осигурява завиден личен комфорт на медицинското чиновничество, вижте примерно колите, паркирани край елитните болници. Там явно не се реализират доходи като на протестиращите от "Бърза помощ".
    Горецитираното за практиката във Франция е не само пример за правилно икономическо мислене и рационална употреба на публични средства, каквито тук напълно лисват. Защото е световно доказано, че поддържащото лечение в пострансплантационния период коства на здравните каси значително по-евтино от хемодиализните процедури. А най-главното все пак е хуманизмът. Сиреч, Европа не допуска хората да мрат "като мухите наесен". Несъвместимо е с базовите й ценности.
Може ли и в България удовлетворително да се разреши проблемът? Определено би могло с няколко години "ударно трансплантиране" чакането да бъде съществено съкратено и клетниците от хемодиализите да започнат да виждат някаква светлина в тунела. За целта обаче любимите на цял народ депутати трябва най-после да пренапишат закона по европейски, така че да не могат да се отнемат органи от лица в мозъчна смърт, единствено ако последните изрично са декларирали несъгласието си да даряват. За всички останали по презумция, законно, следва да се счита, че не са против да станат донори. Сегашното кандардисване на близки и роднини е нагледен пример за бюрократична безсмислена безизходица.
Изглежда не чак толкова сложно, стига на обществото да му пука. И отново Франция справедливо е за завиждане. Един филм, "Двама мъже в града" с неповторимите Жан Габен и Ален Делон, обърна навремето общественото мнение в страната. Отменено бе не какво да е, а смъртната присъда, с което се сложи край на една вековна "ешафодна" традиция. Дай Боже и у нас един ден да се сепнем и да обърнем подобаващо на европейското ни членство внимание на хората, сега обречени на безбъдещност в хемодиализите.
И последно, приятелите ми, тъй като са приятели, започнаха да събират пари, за да мога евентуално да се трансплантирам в чужбина. Колкото и солиден професор да изглеждам отстрани, аз съм български професор и суми от 50-100 хиляди евро не са ми по джоба. Както и на огромното мнозинство български граждани.
Честно, не съм уверен, че ще доживея трасплантация, и така няма да съм първият последователно ликвидиран от тукашното здравеопазване. Печална е традицията "какво тук значи някаква си личност?" Затова предварително съм се разпоредил в случай на много вероятната "респективна случка" набраните средства да послужат на някой нуждаещ се събрат. Нещата у нас, за голямо съжаление, много напомнят за действителността в "родната социалистическа казарма". Постоянна остава задачата да съумееш да запазиш човешки облик в наложените нечовешки условия. А такава задача, повярвайте ми, никак не е лесна във всяка нейна частност за решаване.
Хубаво е хората да си помагат, но това определено не стига, трябва да може да се разчита и на държавата. Нали държавата си е наша, по линия на "обществения договор" и т.н.