Георги А. Стаматов - творец с прометеевска съдба

Има над какво да се замислим, проследявайки един живот, изпълнен с конфликти, заслужени победи в битките за истината и покруса от сблъсъка с неблагодарността и предателството. И, разбира се, в крайна сметка да се възхитим от силата на духа на Георги Стаматов, един съвременен Дон Кихот с прометеевска участ...

Семейството

Стаматовският род е с калоферски произход. Дядото Порфирий Стаматов, прокуден от робските неволи, се заселва в руския град Саратов, където се ражда и баща му Александър. Майка му Руска Стоева е от рода Хаджистоеви, към който принадлежи и поетът Кирил Христов. Баща му се завръща в България след Освобождението.

Георги се ражда на 1 януари 1893 г. Остава рано без баща. Заради буйния си характер е с намалено поведение и обикаля гимназиите в Шумен, Пловдив, София, Кюстендил...

Рано се утвърждава като отличен рецитатор. В София се явява на конкурс за артисти в Народния театър. Представя се с рецитация на "Ековете" от Иван Вазов и "Обесването на Левски" от Христо Ботев. Комисията е силно впечатлена, но житейският му път го води другаде. След време отново е на конкурс в Народния театър като от всичките 108 кандидати са приети само той и още един младеж. Вземат го обаче в казармата, където завършва Школата за запасни офицери. Участва в Балканската война и е награден с орден за храброст. Връща се в театъра след сключването на примирието и с това се слага началото на истинската му театрална кариера.

Артистът

Режисьорите в Народния театър харесват младия актьор и му възлагат много роли, които в края на сценичната му кариера наброяват повече от 300! Между първите са Марк Бенкс от "Кендида" на Бърнард Шоу, Цар Петър и Иванко от пиесата на В. Друмев "Иванко", Асен от "Борислав" на Ив. Вазов, както и Тартюф от Молиер, която е една от най-любимите му роли. Бил е постановчик и артист не само в Народния театър, но също в театрите в Пловдив, Русе, Шумен, Плевен, Кюстендил и къде ли още не.

Би ми се искало да се знае и помни, че не друг, а Георги Стаматов, натоварен от Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски, убеждава артиста от Московския художествен театър Николай Масалитинов да дойде в България за главен режисьор на Народния театър. Стаматов и Масалитинов наемат сградата на едно училище на ул. "Априлов" в София и слагат началото на Театралната школа при Народния театър, от която излизат няколко десетки талантливи артисти. Приемник на школата е откритото през 50-те години висше театрално училище - ВИТИЗ. 

През 1927 година в Народния театър Масалитинов поставя пиесата "Майстори", драма в четири действия от Рачо Стоянов. С нея е трябвало да се открие новият театрален сезон, но неочакваното заболяване на артиста Любомир Золотович, в ролята на Найден, предизвиква истинска суматоха. 

"В ония години - си спомня Петя Герганова, по-късно съпруга на Георги Стаматов - мъчно се отлагаха премиери и сменяха спектакли. Н.О.Масалитинов обяви военно положение: възложи на Стаматов ролята. Жорж положи големи усилия, защото ролята бе много отговорна. След два дни пиесата се игра с небивал успех, Стаматов беше такъв Найден, че критиката се произнесе за него бляскаво...

Бих казала, че само за два дни Стаматов извърши чудо. Виртуозно, с голяма проникновеност той разкри своя герой..." 

След "Майстори", в която Петя Герганова играе главната женска роля, тази на Милкана, започва редовното партньорство между двамата.

Режисьорът 

Режисьорската практика на Георги Стаматов може да се украси с най-извисяващите го в тази професия прилагателни. Над 200 са пиесите, поставяни от Г. Стаматов не само на сцената на Народния театър, но и в общинските театри в Пловдив, Русе, Плевен... Между тези от тях, които оставят впечатляващи следи в историята на националното театрално дело, са: "Оптимистична трагедия" от Всеволд Вишневски, "Брониран влак 14-69" от Всеволод Иванов, "Иванко" от В. Друмев, "Борислав" от Иван Вазов... Театралната критика определя за най-голямо режисьорско постижение на Стаматов постановката на пиесата "Света Йоана" от Б. Шоу.

Стаматов е убеден привърженик на руската театрална школа, познава отлично системата на Станиславски и Немирович-Данченко и умело я прилага в работата си като режисьор. 

Тежки конфликти ускоряват края му

В продължение на 11 години Г. Стаматов е председател на Съюза на артистите, преизбиран единодушно на конгресите, които тогава протичали от бурно по-бурно. В нередките конфликти той винаги заема страната на събратята си. Това му коства няколко уволнявания, съдебни процеси, морални и материални загуби. 

Романтик по дух и силно емоционален, Стаматов реагира спонтанно срещу всичко уродливо, фалшиво, лустросано, срещу нагаждачеството и кариеризма. За превратно схващани негови изказвания, пък и за острия му език, на който некадърността винаги е била главен обект, той многократно е подлаган на репресии. Най-страшната от тях е през 1951 г., когато "добри приятели" му съчиняват афера. Те изопачават негови изказвания и го заклеймяват като гражданин. Организирано е събрание в Народния театър с участието на няколко клеветници, което съсипва Стаматов. 

След това събрание Георги Стаматов е отстранен от театрите в цяла България. Отнето му е званието "народен артист", свален е за дълго време от Театралния институт като професор. Позволяват му да работи със самодейни колективи и той слага началото на самодейния театър "Георги Димитров" при Дома на профсъюзите. 

По-късно Стаматов е реабилитиран напълно. Почти веднага след това е поканен да участва във филма "Гераците" по романа на Елин Пелин, в ролята на стария Герак... Играл е и в други филми: "Опълченците на Шипка", "Тютюн" по романа на Д. Димов, но старият Герак е роля, за която ласкаво се изказва и знаменитият френски артист Жан Габен.

Предизвикателно съобразителен и смел

През 1925 г. Георги Стаматов изненадващо се появява в театъра с офицерска униформа, мобилизиран след атентата в черквата "Св. Неделя". Години по-късно и то само най-близките му приятели ще научат, че чрез познанство с хора от правителството на проф. Ал. Цанков е предизвикал тази мобилизация, направил го е не за да служи на властта, а да спаси своя другар, литературният критик и издател Георги Бакалов от озверелите шпицкоманди. След като известно време го криел у дома си (по това време е бил женен за Марта Попова, сестрата на която е омъжена за Г. Бакалов), след няколко дни с военен автомобил го съпровожда до сръбската граница и улеснява емигрирането му. Така Г. Бакалов избягва трагичната участ на Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст... 

Стаматов никога не е крил русофилството си, привързаността си към руската литература и театър. Потвърждава го и рисковото му участие в паметно утро, посветено на 30-годишнината от смъртта на Лев Толстой през 1940 г. Писателят Людмил Стоянов изнесъл доклад за Толстой, а Георги Стаматов, който по това време е мобилизиран и изпратен в помощ на гражданската отбрана в Пловдив, говорил за руския и съветски театър. Полицията се опитала да разтури тържеството, считайки го за прокомунистическо, но с военната си униформа Стаматов възпрял действията й. 

Съпруги

Красивата и с горда осанка Петя Герганова, по която много мъже са въздишали, казва с характерния за гласа й тембър: "Жорж преди мен е имал няколко съпруги, затова пък на мене той беше единственият другар. Венчахме се на 6 май 1935 г., на именния му ден, а се бяхме запознали преди повече от петнайсет години. Нашият брак не излезе спорт, а дълбоко трайна връзка с изтърпяване на грешките..."

***

Вместо да организира подобаващ юбилей на Георги Стаматов за 70 години от рождението му и 50 години сценична дейност, ръководството на Народния театър му изпраща през 1963 г. уволнително писмо. Този факт съвсем го съкрушава психически и физически; да играеш на 69 години Крал Лир, въпреки категоричната лекарска забрана, а на 70 да те изгонят, не е ли това поредният удар срещу този титан на българската култура?! Този път той не събира сили да се пребори с болестите и несправедливостта и си отива огорчен и самотен от този свят на 10 август 1965 г.