БОЖАНА МАНОВСКА: От нас зависи да бъдем по-светли и по-будни!

Интервю на Надежда УШЕВА

БОЖАНА МАНОВСКА е родена в Смолян. Има брат близнак и две големи сестри. Дете е на родители творци. Като навършва три години, семейството й се връща в Пловдив. През 2012 г. завършва Националното училище за танцово изкуство със специалност "Класически балет", а след това, през 2016 г. - НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", актьорство за драматичен театър в класа на проф. Стефан Данаилов. Божана е част от трупата на Родопския драматичен театър "Николай Хайтов" в Смолян. Играе в представленията "Бившата мис на малкия град" от Мартин Макдона, режисьор Стайко Мурджев; "Калуня-каля", по романа на Георги Божинов, режисьор Благой Бойчев; "Юдина ела" по текстове на Константин Канев, режисьор Юрий Дачев, и др.

- Божана, разкажете за спектакъла, чиято премиера е на 22 юни. Къде може да го гледат зрителите, каква е ролята Ви в новата пиеса?  

- Сега репетирам "Extravagant Dreamster", поетичен спектакъл по текстове на Ани Илков, режисьор Делян Илиев. Премиерата е на 22 юни в Родопския драматичен театър в Смолян. През новия сезон с нея ще гостуваме в София, а после предстои и турне из България.

Моята роля в спектакъла е по-скоро колективен образ. Онзи, който се опитва да се издигне над плътта, да се извиси над сивата материя, да се събуди от дълбокия сън, който всички спим. Ще споделя малко мисли от режисьора Делян Илиев:

"Спектакълът "Extravagant Dreamster" е епитафия на проспания, българския преход. Известно е, че много поети, писатели и учени сами са съчинявали своите епитафии приживе. Защо тогава и един Преход (пък бил той и българският такъв) да не може да съчини своята епитафия? Поезията и публицистиката на Ани Илков ни "повежда за ръка с лице към страшното" и ни позволява да съчиним - сънувайки и репетирайки - един спектакъл за минало-свършеното на българския преход с надеждата, че няма да си позволим да изпаднем в минало-несвършеното на българското безхаберие. Сънуваме, но като че ли е време за събуждане. И понеже не сме вече съвсем млади, пишем своята епитафия в поезия, а своите съжаления - в проза." 

- През последните няколко години играете в Родопския драматичен театър "Николай Хайтов" в Смолян - как попаднахте там? Каква е атмосферата? Лесно ли се сработихте с колектива? Играли сте в столични трупи и имате база за сравнение...

- Бях в четвърти курс и имахме турне из България с представлението "И само туй: Любов". Гостувахме и в Смолян. Тогава ме харесаха и ми предложиха щат. Така и започна моята любов там... Трупата е прекрасна. Всички сме като едно семейство. Помагаме си един на друг в работата и в живота. Често си готвим заедно, гледаме филми, обичаме да си прекарваме свободното време извън театъра заедно. Чудесни хора и творци има в този край. Топли хора. Където и да съм играла в столични театри, винаги са приемали младите попълнения с радост и внимание. Възрастните актьори помагат на начинаещите. Прекрасно е.

- Смолянският театър радва ли се на посещаемост?

- Имаме си редовна публика, която много обичаме. Но, разбира се, правим и турнета. Близките градчета и села ни посещават, а далечните - ние. Като цяло, борбата си е безмилостно жестока.

- С какви проблеми актьорите се сблъскват често в малкия град?

- Има населени места, които са отдалечени от театъра и публиката трябва да се възпитава. Което е част от нещата. Интересно е и е хубаво, когато видиш промяната от изкуството. Изкуството е мисия. Проблеми навсякъде има. Човешката душа е жадна за изкуство. Независимо какво е то. Театър, музика, балет, кино... Изкуството трябва да бъде стълбица към Небето, към духовното. И именно това трябва да бъде театърът.

- Освен от сцената, публиката Ви познава и от малкия екран - от сериалите "Откраднат живот", "Столичани в повече", "Скъпи наследници"... Как Ви откриха? Как спечелихте ролите, предвид голямата конкуренция?

- Случайно. Кастинги. Попаднала съм в правилното време на правилното място. Конкуренцията е относително понятие, хах.

- Казват, че всички възпитаници на проф. Стефан Данаилов са не само талантливи, но се открояват и с особена трудолюбивост и упоритост. На какво Ви учеше той? Кои са съветите от него, които никога няма да забравите?

- Стефан Данаилов ни приемаше като негови деца. Искаше да му викаме Ламбо или Мастър. Той често казваше: "Вие сте мои деца. Добре, че ви има в живота ми." Помагаше ни в нашите проблеми, даваше ни бащини съвети. Твърдеше, че артистът трябва да поддържа духовна хигиена, иначе не може да се прави истинско изкуство. Много го обичаме. Често се събираме в негова памет. Припомняме си забавни моменти от часовете с него. Последното, което ми каза, е: "Ех, Божанке, Божанке, продължавай да бъдеш все така влюбена в театъра." Това и правя, Мастър!

- Вие сте и балерина. Минали сте през школата на класическия балет и още като ученичка имате изяви в спектаклите на Софийската опера и балет. Продължавате ли да се занимавате с танцовото изкуство и да участвате в танцови проекти?

- Това време ми липсва... Да танцуваш на класическа музика е дар не само за този, който гледа, но и за този, който танцува. Липсва ми да наблюдавам прекрасните ни танцьори отблизо. Да наблюдавам как се ражда това красиво изкуство в телата им. Имаме чудни балетмайстори. Но след това продължих с частни танцови спектакли. Някои от тях вече не се играят. Един от любимите ми е "Пласт-тония", хореограф е Ина Гергинова. Играе се в Регионалния център за съвременни изкуства "Топлоцентрала" в София. Скоро имахме блестящо турне из България.

- Изглежда, че в един момент надделява любовта Ви към актьорството...

- Често ме питат защо съм се отказала да танцувам. Мисля, че театърът и танцът са пряко свързани. Реших да вляза в НАТФИЗ, за да довърша танцуването. Едното изкуство помага на другото. Допълват се.

Пътят в театъра е много вълнуващ и интересен. През годините съм се срещала с най-различни персонажи, които трябва да изиграя. Не мога да изброя всички. Мисля, че са над двайсет. Част от образите ми станаха любими и много близки. Винаги ще ми липсват. Някои от тях имаха по-кратък сценичен живот от други. Но всяка роля ми е дала много, остава дълбока следа.

- Описват Ви като усмихнато и жизнерадостно, слънчево и борбено момиче. Това ли са качествата, които един млад човек трябва да притежава, за да успее да се реализира като артист в България?

- Определено изкуство се прави с усмивка в сърцето. А усмивката трудно се постига. Трябва много любов и борба. Но може би така се изпитва колко обичаш изкуството. Боря се всеки ден. Без любов не става.

- В началото на професионалния Ви път с какви трудности често се сблъсквахте/сблъсквате?

- Много са, непрекъснато са. Навсякъде са. Забравям ги. Поне се опитвам. Иначе попадаш в задънена улица...

- Това е всеотдаваща и обсебваща работа, която отнема и голяма част от личното Ви време. Как съчетавате сцената със семейството? Важна ли е подкрепата на близките Ви за Вас?

- Все още не съм родител. Не съм семейна. Но, за радост, съм леля на прекрасен и щур Андрей. Може да бъде обсебваща професия. Но гледам да я контролирам, за да не ме контролира тя. Ако обичаш професията, тя ти помага. Тя е жива. Защото служи на Нещо по-голямо от нас.

- Как и къде се виждате след 10 години, например?

- Всеки има проекции и мечти за бъдещето. Няма всичко да издавам. Знам ли... Искам да съм добър човек. Това е. Ако трябва да остана в актьорската професия, ще остана. Често си задавам въпроса: "Ние ли я избираме или тя нас?" Но, разбира се, трябва и действие.

- А как си представяте страната ни след време? Какво бихте искали да се промени за младите хора в България?

- Знам, че бъдещето сме ние. Всеки един от нас е отделна личност и всеки има своята функция на тази земя. Но да бъдем и повече заедно. Като отделни частици, елементи от една машина, която съвместно работи. Един старец беше казал: "Първо трябва да се научим да бъдем човеци. Преди всичко друго. А човекът трябва да може да обича, иначе е ходещ труп." Иска ми се да не сме ходещи трупове. Да градим личности. Да работим един за друг. Да творим един за друг.

България има хубава почва за наука, изкуство и духовност. Но не знам колко се осъзнава и оценява. Да поливаме тази почва и да раждаме хубави плодове. Това желая. Това ми е любимо: "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе". (Йоан 1:5) От нас зависи. Кой спи дълбоко, кой по-малко спи, но сякаш всички спим. Да бъдем по-светли и по-будни! Нека не чакаме, то нас чака. Ако чакаме да бъдем готови, може да чакаме цял живот.

Пожелавам здраве на Вашите читатели. Усмивки за всички от мен!