Битката между Тито и Димитров за Македония

Много хубаво плямпотят днешните неофашисти, че българските комуняги са били предатели на Македония. Без да споменават дори, че всички отстъпки и мили очи, които прави БКП на Тито, са по една единствена причина. И тя е, че българските монархофашисти загубиха Втората световна война, а не комунистите, докато сърбите и гърците са победители в нея. Положението е като при Стамболийски след края на Първата световна война. Тито напира още до края на 1944 г. Пиринска Македония да "му пристане". Но за нея бленува и Гърция. А България още няма мирен договор с победителите. Англия е зад всичко, което иска Гърция, а Сталин тогава ту е с нас, ту с Югославия. Американците пък - "ветър ги вее на бел кон."

И започва великото шикалкавене на БКП по македонския въпрос. Какво друго би могло да се прави в тая ситуация, когато тя се надява единствено на това да продължи да нараства напрежението между Сталин и Тито, което се заражда още по време на войната. Разузнаването на СССP следи стриктно антисъветските прояви на Тито, това се е знаело от Георги Димитров. И когато през 1948 г. удря часът, той не закъснява "да бие шута на Тито": "В Пиринския регион бе създадено непоносимото положение на държава в държавата, защото бе позволено на различни тайни емисари от Македонската народна република, без никакъв контрол, да управляват пиринския регион и да сеят враждебност към българския народ..."                     

Днес ви предлагаме един поглед отстрани - откъс от непубликуваното досега на български език уникално изследване на британката проф. Елизабет Баркър (1910-1986) "Македония. Мястото й в политиката на балканските сили". Книгата е издадена през 1950 г. от Кралския институт по международни работи, Лондон & Ню Йорк.

Елизабет Баркър завършва Оксфордския университет. По време на Втората световна война е ръководител на група за проучване на политическите борби в Балканския регион. През 1945 г. е назначена за дипломатически кореспондент на "Ройтерс" за Балканите, а по-късно работи за Задморската служба на БиБиСи. Казано накратко, е агент на английското разузнаване. Но проф. Баркър разкрива с десетки документи, противно на ред твърдения на Англия и на клакьорите им днес, че БКП всъщност води ожесточена битка против политиката на Тито по македонския въпрос. Отношенията между българските и югославските комунисти в наситения със събития период 1941-1948 г., според проф. Баркър, са били твърде сложни и съвсем не черно-бели. Скрит зад  лозунгите за "братство и вечна дружба", непримиримият конфликт между БКП и ЮКП за Пиринския край, забележете, започва още преди началото на Втората световна война (за годините 1941-1944 :   https://duma.bg/balgarskite-komunisti-znayat-che-makedontsite-sa-balgari-n147886?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2883 ).

На тази тема е писано и говорено много малко, по-обширно я е разработила в мемоарите си Цола Драгойчева. 

Разбирам, че е трудно да възприемат нещо друго главите ни, промивани 30 години с обвинението, че българските комунисти и Георги Димитров са национални предатели. Но днес, когато за 30 сребърника и с идеологически съображения наистина се върши предателство спрямо историята и езика на Македония, спрямо българската история и българския език, колко е актуален за простите ни управляващи този текст на проф. Баркър! Много поучително четиво!

Из книгата на проф. Елизабет Баркър "Македония. Мястото й в политиката на балканските сили", под печат в изд. "Синева" 

Проф. Елизабет Баркър:

Комунистите знаят, че македонците са истински българи и че македонският език е само диалект на българския

Публикува се за първи път

Отношения между югославската и българската  комунистически партии (1944-1948)

Подсилено от решенията в Яйце, партизанското движение в Македония печели нови успехи през пролетта и лятото на 1944 г., работата за политическото организиране също напредва. На Илинден, 2 август 1944 г., Антифашистката асамблея на националното освобождение на Македония се събира за първи път. (За асамблея е използвана думата "Собрание" идентична с българската дума, вместо "Вече" или Съвет, използвани в други югославски земи). Обявено е формирането на Македонска народна република във Федерална Югославия...

Това е положението, когато на 9 септември 1944 г. Отечественият фронт идва на власт в България...

Отечественият фронт и БКП очевидно са сериозно обезпокоени. Те не са готови да се откажат от Пиринска Македония, нещо което би било сериозен удар по техния престиж в България. Българското радио от името на ОФ прокламира правото на самоопределение на македонския народ, но не прави връзка с антифашисткия съвет за национално освобождение на Македония или на Югославия. Както Темпо казва по-късно: "Струваше ни се, че лидерите на БКП затвориха очи пред фактите и мечтаеха за промяна на решенията, взети на първата сесия на АСНОМ прокламиращи Народна Република Македония в Югославската федерация"...

Колишевски и Темпо отправят редица обвинения срещу военновременните действия на БКП и искат тя да "коригира становището си". Но те се съгласяват да отложат присъединяването на Пиринска Македония към новата Македонска народна република. Българските лидери от своя страна се съгласяват да дадат на Пиринска Македония административна автономия, а не само културна и да работят за развитието на националното съзнание сред македонския народ и така да подготвят окончателното присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония, "когато назреят условия за това". Същевременно македонците от Пиринско са предупредени от българските комунистически лидери за югославските аспирации на регионална партийна конференция в София също през септември 1944 г. Българският македонец, комунистът Поптомов прави сериозно предупреждение за намеренията да се присъедини Пиринска Македония към Народна република Македония и Югославия. Люпчо Арсов, член на ЦК на (Югославската) македонска комунистическа партия, който присъства на заседанието, протестира. 

Положението временно е стабилизирано чрез труден компромис между югославската и българската комунистически партии. Много вероятно и двете страни да не са възнамерявали да запазят това положение. Във всеки случай БКП прави твърде малко, за да изпълни своите обещания. Пиринска Македония не получава административна автономия, а до края на 1947 г. няма и знак за някаква културна автономия. В началото на октомври 1944 г. първата областна конференция на БКП се провежда в Горна Джумая, главния град на Пиринска Македония, според югославски източници нито едно от обещанията на ЦК не е споменато по време на конференцията. Но в същото време българските лидери продължават с опитите си 

да изгладят подозренията на югославските лидери

Трайчо Костов, един от най-известните млади комунисти, пише писмо до Тито през ноември 1944 г., в което изразява надежда за "братски съюз между българския и югославския народи и съюз на македонския народ на основата на Народна република Македония в рамките на Югославия".

Двете партии правят нов опит да разрешат проблема в рамките на югославско-българска федерация. Инициативата идва от югославска страна. През ноември 1944 г. ЦК на югославската партия отправя предложение за федерация, което е изпратено в София. През декември Едвард Кардели, главен политически съветник на Тито по външната политика, пристига в София, за да преговаря. Много скоро обаче той установява, че българите, и лично Трайчо Костов, биха предпочели алианс или пакт за взаимопомощ, отколкото федерация. Те очевидно се страхуват, тъй като Тито е на върха на международния си престиж, че федерация би означавало поглъщането на България от Титова Югославия. При преговорите югославяните предлагат България да стане седмата федерална част на Федерална Югославия на едно ниво със Сърбия, Хърватска, Словения, Македония и останалите. "Комисията на Южнославянския съюз", според тях ще бъде разположена в Белград, както всяка от шестте съществуващи югославски федерални единици и България трябва да бъде представена в проекта за конституция на обединената федеративна държава. 

Българите от своя страна, искат федерация между Югославия като едно цяло и България като друго цяло, така България ще запази статут на по-независима в сравнение със съществуващите югославски федерални единици... 

От тази мъртва точка е изпратен апел към Сталин. Първоначално Сталин е благосклонен към тезата на българите с оглед на традициите на България като отделна държава. Но накрая, според югославски източник, той възприема югославската гледна точка.

Независимо от всичко, 

преговорите за федерация не се увенчават с успех

Дори договорът за алианс, който е проектиран като заместител, без каквито и да било препратки към федерация или митнически съюз, е оставен настрани, според комунистически източник, благодарение на англо-американската намеса. 

Така в края на януари 1945 г. опитът да се реши македонският проблем чрез федерация пропада. Независимо от това, че сега привидно съществува най-тясно приятелство между нова Югославия и нова България, двете партии продължават да изпитват подозрение и недоволство помежду си. 

През следващите година и половина, югославските лидери имат достатъчно собствени македонски проблеми, поради което оставят настрани въпроса за Пиринска Македония.  В младата Македонска народна република почти липсват опитни политици и администратори. Мнозина от нейните известни личности, все още са изкушени, според югославска гледна точка, от пробългарския уклон към автономия...

Междувременно лидерите на Македонската народна република, пречистени след вътрешната си криза, се връщат на въпроса за атаката на Пиринска Македония. Първият конгрес на Народния фронт на Македония е проведен в Скопие на 2 август 1946 г. Пред конгреса Колишевски заявява: 

"Стремежът на нашия народ от Пиринска Македония за обединение с Македонската народна република е ясен факт и от ден на ден става все по-ясен. Ние сме убедени, че отговорните фактори виждат този факт и ще направят така, че народът ни от Пиринска Македония да има тези условия за свободно национално развитие, каквито има българското национално малцинство във Федеративна Югославия. Надяваме се, че правителството на Отечествения фронт ще въведе изучаване на македонски език и история, и че той ще предотврати поставянето на всякакви препятствия по пътя на свободното развитие на македонската национална антифашистка демократична организация в рамките на Отечествения фронт". 

Колишевски заявява, че македонският въпрос не бива да се третира като световен въпрос, който може да бъде решен от Великите сили, комунистите са на власт както във федерална Югославия, така и в България, и съгласно учението на Маркс и Ленин по националния въпрос, те ще решат въпроса сами, в духа на взаимното разбирателство, без какъвто и да било референдум, плебисцит и пр., защото за комунистите най-справедливият плебисцит е този, който се проявява, когато народните маси чрез борбата си, чрез ежедневните си действия, ясно демонстрират желанията си. 

"Във връзка с въпроса за обединение с Пиринска Македония, казва Колишевски, ние считаме, че това 

не бива да се решава чрез трета сила

Това е преди всичко въпрос на македонския народ и на приятелско споразумение между федеративна Югославия и Отечественофронтовска България. Да се постави въпросът за съюз с Македония извън границите на Югославия означава взаимна провокация и това е срещу независимостта и интересите на македонския народ".

Това разбира се е предназначено да разкритикува отказа на българското правителство да даде автономия на Пиринска Македония, така както българската партия бе обещала през 1944 г. Изказването напомня, че югославските македонци подозират българите в завръщане към старата идея за независима Македония, неприкрепена към никоя балканска държава. Други от изказващите се на конгреса критикуват БКП по-открито. Присъстват и делегати от Пиринска Македония. 

БКП, вероятно под силния натиск на Югославия, обещава да реформира методите си. Десетият пленум на партията, състоял се на 6 август 1946 г., приема резолюция по македонския въпрос, която почти отговаря на югославските желания. Резолюцията подчертава, че българската партия счита, че основната част от македонския народ е организирана като държава в рамките на федерална Югославия, като Македонска народна република, обединението на останалите части от македонския народ, трябва да се осъществи въз основа на Македонската народна република в рамките на Югославия. Партията счита, че подготовката на основните условия за присъединяването на Пиринска Македония към Македонската народна република е работа на самите македонци и обща задача на Отечественофронтовска България и Федеративна Югославия. В периода преди присъединяването трябва да се работи системно за културното сближаване на македонския народ от Пиринска Македония с населението на Македонската народна република. Обединението може да се постигне на основата на съюзния договор между България и Югославия, определящ точните граници на Пиринска Македония. Резолюцията включва и две точки, които не са удовлетворителни за югославяните, на живеещите в Пиринска Македония да бъде разрешен изборът на българско гражданство, както и да няма митнически бариери или друга граница между България и Македония. Резолюцията не обещава и административна автономия на Пиринска Македония в промеждутъчния период. 

Но тази резолюция, очевидна отстъпка спрямо югославяните, никога не е публикувана и не изглежда да е оповестявана сред членовете на българската партия. Българските партийни лидери не биха могли да преглътнат удара върху престижа им в България, който може да нанесе всякакъв отказ от Пиринска Македония. През следващата година не настъпва никаква промяна в Пиринска Македония. 

През август 1947 г. югославските и българските комунистически лидери се срещат в Блед. Публикуваните условия на 

Бледското споразумение

осигуряват реалното премахване на формалностите по югославско-българската граница, елиминирането на входните и изходните визи, както и уреждане на собствеността върху общите имоти по продължение на границата. Предвижда се и подготовката на бъдещ митнически съюз. Зад сцената е направен нов опит за решаване на македонския въпрос. Югославяните отново искат самоопределение на пиринските македонци, или с други думи, тяхното обединение с Македонската народна република. Българите отново се противопоставят на бързото присъединяване, те твърдят, че обединението може да се отложи, докато се реализира българо-югославската федерация. Тито, очевидно неохотно, се съгласява. Все пак той настоява, че македонският народ в Пиринска Македония трябва да има всички права за цялостно културно развитие, подобно на Вардарска Македония и че той трябва да бъде духовно сближен с братята си от Вардарска Македония. Накрая българските лидери се съгласяват. 

Три месеца по-късно, през ноември Югославия и България подписват договор за приятелство, Тито посещава София и е посрещнат ентусиазирано. По време на посещението си, Тито заявява: "Ние ще изградим такова общо сътрудничество, че федерацията ще е само формалност". 

В изпълнение на Бледското споразумение правителството на Македонската народна република с благословията на българското правителство, изпраща деветдесет и трима учители в Пиринска Македония "да помагат при правилното преподаване на македонски литературен език и македонска история". Учителите обаче не се ограничават само с тази задача. Те дават уроци за неграмотни и уроци за възрастни по македонски език и история. Изнасят лекции за живота в Македонската народна република. Основават Македонски народен театър в Горна Джумая, за да се играят македонски пиеси. Създават и издателство, наречено "Македонска книга", което за няколко месеца отпечатва над 80 000 книги, брошури и списания. Македонските книжари разпространяват скопския вестник "Нова Македония". Създаден е специален лист за Пиринска Македония "Пирински вестник". Младежите от Пиринска Македония отиват да работят в младежките бригади за построяването на обекти в Македонската народна република. Правителството на Македонската народна република отпуска 149 стипендии за учащи се от Пиринска Македония и създава учителски курсове за които се грижат 135 преподаватели от Пиринска Македония. 

Цялата културна дейност, независимо от Бледското споразумение, 

все повече дразни българите, особено комунистите

Дори комунистите дълбоко в сърцата си знаят, като всички българи, че македонците са истински българи, че македонският език е само диалект на българския и че писменият език на македонците традиционно е бил българският. Писменият език, който сега е въведен в Македонската народна република, се основава на говоримия език в Северна Македония и също така съдържа известни "сърбизми" (въпреки че македонските лидери по-късно решават, че диалектът от областта Битоля-Велес е по-добра основа, така че техният литературен език става по-близък до българския). Във всеки случай българските лидери усещат, че има нещо фалшиво и "измислено" в този македонски културен напън. 

В същото време е доста невероятно учителите и книжарите от Македонската народна република да се ограничават само със строго културна дейност. За тях би било античовешко и антимакедонско, ако не се възползват от златната възможност да възхваляват живота в Македонската народна република и Югославия на Тито. Нещо повече, изглежда че тяхната пропаганда отбелязва известни успехи сред пиринските македонци. 

Отношението на българските комунисти към учителите и книжарите никога не е публично разкрито до разрива между Югославия и Коминтерна. Тогава това отношение е изразено твърде категорично. Георги Димитров, в обръщението си към Петия конгрес на българската партия на 19 декември 1948 г., обвинява югославяните в опит да присъединят предварително Пиринския край в южнославянската федерация. Той заявява:

"Нашата страна, в израз на добрата си воля, позволи на голям брой учители и книжари да пристигнат в Пиринския край. Скоро обаче стана ясно, че ние сме предадени, защото учителите и книжарите, преобразени в агенти на Тито и под претекста, че се борят срещу великобългарския шовинизъм, с помощта на държавния апарат и всички политически и културни организации започнаха систематична кампания срещу всичко българско, срещу българския народ, неговата култура, народната демокрация и нашата комунистическа партия. В Македонската република не е допуснат нито един български вестник, дори и "Работническо дело", органът на БКП. Фамилните имена на населението бяха променени, така че да не наподобяват на българските. Например Кулишев, Узунов и Черков станаха Кулишевски, Узуновски, Черковски..."

Иван Делев, пирински делегат на конгреса, заявява, че емисарите на Тито късат български революционни картини от стените на българските училища и административни сгради и ги заместват с портрети на Тито и Колишевски. Той твърди, че е наредено на комунистическите партийни организации да се закълнат в лоялност към Тито...

Югославската гледна точка е изразена след разрива с Коминтерна от Благое Нешкович. Той заявява: "Скоро след Бледското споразумение стана ясно, че старата политика към македонците в Пиринския край бе продължена в България. Ясно бе подчертано, че някои отговорни партийни и държавни лидери в България не признават пиринските македонци като отделна национална група. Нещо повече, непрекъснато растяха доказателствата, че много отговорни лидери в България дори не признават националността на македонците в Македонската народна република"...

В тази атмосфера на взаимни подозрения и враждебност никак не е изненадващо, че първият конгрес на ОФ, в началото на февруари 1948 г. старателно пропуска въпроса за Пиринска Македония... 

В края на юни 1948 г. става откритият разрив между Тито и Коминтерна. Българските комунистически лидери могат да въздъхнат с облекчение и да денонсират споразумението от Блед за Пиринска Македония. Много скоро след разрива, шестнадесетият пленум на българската партия приема резолюция, която подчертава, че всички въпроси за южнославянска федерация трябва да бъдат отложени. 

"С оглед на новосъздадената ситуация във Федеративна Югославия, трябва да се подчертае, че федерацията на южните славяни и евентуалното обединение на Пиринския регион с Македонската народна република е възможно само във връзка с Югославия, която трябва да остане лоялна към общия социалистически и демократически интернационален фронт", гласи резолюцията. "Заради политиката на югославските лидери и лидерите на македонската комунистическа партия, на практика в Пиринския регион бе създадено непоносимото положение на държава в държавата, защото бе позволено на различни тайни емисари от Македонската народна република, без никакъв контрол, да управляват пиринския регион и да сеят враждебност към българския народ, българската държава и българската комунистическа партия". 

В резолюцията се подчертава още, че ще се продължи с политиката за културна автономия на Пиринския край, всъщност обучението на македонски литературен език от "местни македонски учители" все пак е било доброволно (вместо задължително, както е съгласно Бледското споразумение). Накрая резолюцията прехвърля войната в лагера на врага, обвинявайки Колишевски в отрицание на националните права на българските елементи в Македонската народна република. 

Няколко седмици след резолюцията на Коминтерна македонските учители и книжари са принудени да напуснат България в срок от 24 часа. Българската и югославската партии започват кампания от обвинения и контраобвинения. Българските лидери обвиняват югославяните, че се опитват предварително да присъединят Пиринска Македония към Южнославянската федерация, югославяните обвиняват българите, че не са удържали обещанието си да дадат автономия на Пиринска Македония. 

В самата Пиринска Македония няма признаци, че обещанието за културна автономия, дадено на 16-я пленум на българската комунистическа партия, е изпълнено. По време на петия конгрес на партията през декември 1948 г. Георги Димитров заявява, че населението на Пиринска Македония чувства наличието на тесни политически, икономически и културни връзки с българския народ и поради това то досега не е изпитвало необходимост от административна автономия.

От пролетта на 1949 г. се появяват признаци, че двете страни започват политическа война, насочена към македонското население във всяка една от тях...

Самият Тито, говорейки в Скопие на 2 август 1949 г., обвинява българите в "начало на опасна игра" чрез създаването на "някакъв нов македонски съюз", твърде подобен на този на македонските терористи, които са били на служба при Цар Борис, за потискане не само на пиринските македонци, но и на прогресивните българи. "Главната роля в този съюз, заявява Тито, се играе от Поптомов, днешния знаменосец на борбата срещу Македонската народна република и Македония като цяло"... 

Така през лятото на 1949 г. отношенията между Югославия и България по македонския въпрос са така изострени, както никога преди това не са били, въпреки че откритото насилие е по-малко в сравнение с ранните дни на комитаджийските атаки. Идването на власт на комунистите и в двете страни не разрешава въпроса. 

Няколко са причините за неуспеха. Първо, нито една комунистическа партия не е готова да рискува собствените си позиции и престиж в страната си като изостави национална територия. Второ, вероятно нито българските, нито югославските лидери са се отърсили от национализма, царуващ сред техните предшественици некомунисти. Трето, изглежда че Москва никога не е дала точни указания за крайно решение на македонския въпрос. Югославските и българските комунистически лидери имат възможността да тълкуват редките и подобни на птицата феникс решения на Москва, както си решат. Последният удар в бъркотията е направен, когато на 18 юни 1948 г. Москва изоставя тактическата подкрепа по македонския въпрос, дадена на Югославия през август 1941 г. и по Южнославянския съюз от януари 1945 г. 

Превод от английски Лиляна Ванова