Петър Андасаров: Лявата идея е вечна, нейно е бъдещето

Интервю на Боян БОЙЧЕВ

---

ПЕТЪР АНДАСАРОВ е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършил е Учителския институт "Св. Иван Рилски" в град Станке Димитров (Дупница) и българска филология в Софийския университет. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", консултант по поезията на в. "Народна младеж" и завеждащ редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". Автор е на близо 30 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната награда за патриотична поезия "Георги Джагаров" и на руския орден "А. С. Грибоедов" (2012).

---

- Г-н Андасаров, неотдавна навършихте 85 години. С какви чувства и размисли отбелязахте този юбилей?

- С усещането, че стигнах доста висок връх в планината на моя стръмен, труден, безкрайно интересен живот. И с жаден поглед към най-високото място, от което започва безкрайният хоризонт. Помислих си и си пожелах да мине още време до оня миг, когато той ще притвори клепачи. И си спомних с умиление философските думи на мама: "Чедо-о-о-о, нема нишчо по-убаво на тоо свет от тава - да гледаш белото видело!" Инстинктивно се обърнах мислено назад и извървях дългите пътища и пътеки, по които съзрях живи следи от моя труд и чух гласове на хора от незабравимото минало. И стигнах пак до Петъркараанговите поетични думи: "Животът се измерва не с години, а с дирята, оставена след нас!" И през цялото време на размислите ми отново се оказах в ковачницата на словото, в която съм повече от шейсет години. Работих като чирак, после като калфа и накрая получих майсторското си свидетелство!

- Живели сте в три епохи от развитието на България. Как изглежда всяка от тях през Вашия поглед?

• Да ги характеризирам като историческо време не е възможно, още повече, че първата, така наречена капиталистическа, си отиваше, когато изгряваше моето детство. Затова я помня и като дете, тя е в смътните ми спомени - многоцветия по поляни и ливади, алени огньове на Сирни Заговезни, жълти пламъци на жътви и вършитби, щъркели сред жабешка врява, празнични песни и хора, небе, понесено в цедилките на жени и върху рогата на домашна стока. В тия години извървях целия път на хляба наш насъщен, преживях неговия кръговрат. И видях войната в ковчезите на двамата елешничани, убити някъде край Страцин. А тя всъщност оттам щеше да стигне чак в Берлин, където да отстъпи място на мира. В Елешница моето детство видя как с волска кола влачеха мъртвото тяло на убития партизанин Остап, а главата му бе оплискана с кръв, разбита от камъните по главната селска улица. Видяхме и телата на полицаи и жандармеристи, в конска каруца, паднали в престрелка с партизани край Горните бани. А пред възрастните и децата на цялото село военни в сини дрехи и фуражки обесиха заловения местен партизанин Васил Бельов и той увисна на въжето като удивителен знак над света.

• 

Всичко останало беше както е било навсякъде в България - посрещане на свободата с опиянение, всеотдаен труд в строителството на новия живот, трудности, недоимъци, купонни години и очакване за по-добро време. То дойде и беше пълен господар през втората епоха - мирната, с хляб за всички, а за някои - без лична свобода, с гордо име на България в очите на Европа и света и с първите сенки от появилите се облаци на неравенство и недоволства. За да дочака своя залез и да се втурнем като луди по улици и площади в прегръдка с лелеяната и спасителна демокрация, която бързо разбрахме, че не ни носи никаква свобода, а отваря врати за дивия капитализъм. Непоносимо тежко е не да се говори, а да се мисли само за този отвратителен период, който разтури всичко съградено с труд и кръв от народа, който разграби огромните богатства на родината ни, опустоши земя, градчета и села, унизи човека, останал без хляба си, тури за господари на живота ни хора без чест и идеали, хвърлили черно петно върху името на Отечеството ни. Епоха на анархия и пълна разруха! Но, както и да се бави, Видовден иде и всекиму ще даде заслуженото. А на България ще измие срама от челото й. 

- През годините останахте верен на лявата идея. Защо? И ще я има ли?

• Все се връщам към Дядосандревата берберница (бръснарница) в родното ни село. На стената й висеше портрет на силен човек с много къдрава коса и един ден разбрах от дядо, че това е Александър Стамболийски, когото той много обичал заради грижите му за народа. Запомнил съм това и по-късно научих, че той и комунистите се борят за правата на народа, за равенството между хората. Все възприятия от детските и юношеските ми години. Но в осъзнатия ми живот, вкусил от горчивия и благия му край, сам стигнах до истината - само лявата идея е спасителна за човека, само левите сили са носители на новото в развитието на човечеството. И знаех, че е така, и бях чувал от много други, че ситият никога не вярва на гладния; че бедният ще те приюти и нахрани, а богатият ще те остави на улицата. Затова намерих свое място в лявото пространство, в което съм и днес. Не сме ли свидетели, вече години наред, на недопустимата гавра с човека - да рови из кофите за боклук, да брои стотинките в изтънялото си портмоне. Да няма спокоен сън за утрешния си ден. И не ще отмина най-важния факт от краткото управление на разтурената от десните сили четворна коалиция - единствено представителите на БСП за България във властта настояваха и наложиха приоритетни решения за облекчаване живота на пенсионерите, на децата, на болните в своята социална програма. И доста от придобивките за хората и за бизнеса са реалност. Левите водят най-справедливата, най-далновидната политика с грижи за народа. Ето защо бях, съм и оставам завинаги верен на лявата идея. Десните мислят за собствения си джоб и за големи богатства за себе си и за тези от обкръженията им. Е, как няма да я има? Лявата идея е вечна, нейно е бъдещето!

• 

- Какво е за Вас Бузлуджа?  

- Високият символ на лявата идея. Оттам извира нейната светлина!

- Спомняте ли си кога и как написахте първото си стихотворение?

- Не, не си спомням. То сигурно е опит някакъв, несъвършено. Но помня първото си публикувано стихотворение. Написах го в Станке Димитров и го посветих на кмета на Дупнишката комуна д-р Коста Петров. Беше ме силно впечатлила неговата личност - свалял от гърба си ризата, за да я дари на беден човек. Заделял от заплатата си за болни деца и гладни семейства. Стихотворението "Безсмъртният" излезе на първа страница на в. "Учителско дело" през есента на 1959 г.

- Кой ви подаде ръка в поезията? От кого сте се учили най-вече?

- Кураж да пиша стихове ми даде в студентските ми години в Станке Димитров преподавателката ми по български език и литература Тодорка Владимирова, по-късно професор в Института за чуждестранни студенти в София, автор на книги и учебници. А за изявите ми в печата, радиото и телевизията - Пенчо Чернаев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Владимир Голев и други, разбира се. Не съм се учил от никого, а съм обичал, обичам и до днес много поети. За поезията няма нито училище, нито университет. Поетът се ражда, той, както казваше Петър Баков, е Богов човек. А пък милият Банчо - Христо Банковски, го бе написал в стихотворение: "Има заместник-министри, няма заместник-поети!" Имам своя максима, ще я споделя чрез вас и с читателите на в. ДУМА: "Аз съм ученик на себе си и уважавам своя учител!" През целия си живот поетът се усъвършенства, четейки стиховете на други поети, обогатявайки своята култура.

• Къде намирате вдъхновението?

• 

- Навсякъде - в очите на жената, в усмивката на слънцето, в свечерения поглед на майката, в цветните листа - есенно пламнали, в синевата, светнала през ключалката на затвор, в синята вис, понесла на крилете си недостижимите орли, в сабята на Ботев - сияние от гняв и очакване... Всичко наоколо, над нас, пред нас и зад нас е заредено с вдъхновение. Трябват само душа, сърце и думи, за да изкристализира то в поезия.

- Каква трябва да е истинската поезия?

- Истинска! Не измислена, не съчинена, не модернистична - от блъсканици на думи.

- Чува ли се гласът на поета днес?

- А къде да се чува? По всички радиа и телевизии до втръсване ни натрапват само имената и гласовете на псевдопоети или на прегракнали продажни критици, които възхваляват главно хрантутниците на "Америка за България", на Сорос. Чувал съм да казват: "Все, що е средно грамотно, пише стихове." Книги - бол, истинска поезия - малко. А псевдопоезия има огромни купища, в насипно състояние. И най-вече с албумно предназначение. Но да отбележа специално, че по-голямата част от всякаквите медии налагат имената на модерните (разбирайте модернистичните!) поети, за чиято поезия не всеки имал рецептори за възприемане!

- Написахте ли вече най-хубавото свое стихотворение или предстои това да се случи?

- То е мечта за всеки поет и зрее някъде в бъдещето.

- Какво ново при Вас от творческа гледна точка?

- На юбилейната ми 85-годишнина са посветени два не много обемисти тома със стихотворения: "През делници стръмни и бавни недели" и "Не мога да спра тези думи", които са готови за печат.

- А кое е стихотворението, което определяте като своя визитна картичка?

• Те са няколко, между които и "Сутрин рано", посветено на големия български актьор, верен мой приятел Йосиф Сърчаджиев.
• Ето първия и последния куплет от него, което всъщност е и посланието ми към всички читатели на в. ДУМА:

И помни, помни, човече -

радвай се на този свят!

Днес е твой, а утре вече

с него друг ще е богат.

---

Стихотворения от Петър Андасаров

ДЕТЕТО НА УБИТИЯ

            При откриването на един паметник

Свършиха се речите.

Тържеството свърши.

И си тръгнахме за свойте домове.

Нямаше го само него -

малкото дете

на каменния

сив 

човек.

То бе там -

то бе легнало.

И от умората -

в очакване -

баща му

с другите

да тръгне -

до червените божури

бе заспало...

---

МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ

                На Георги Н. Николов

Приседнала на прага на деня

тя детството ми кърпи мълчаливо

с конци от слънце в слънчева игла,

за да е дрехата му по-красива.

И в унеса на този слънчев блян -

да гледа как посред света минава

живота ми - и хубав, и голям -

от взиране денят й ослепява.

И виждам - с лъч от него, с бод последен

тя слънцето за дрехата зашива.

Иглата гасне в пръстите й ледени

и с тъмното мълчание се слива...

* * *

Сега сме заети със себе си,

едни в други се вглеждаме днес.

Валят ни въпроси ребусни,

търсим виновни и хора с чест.

Кой къде е, какъв е - не знаем,

кой истина носи, кой крие лъжи;

кой дава честност назаем,

кой върху чуждия гръб лежи.

Сега едни зад други се крием

и зад стените на своето Аз.

Но след време дали ще открием

кой е пеел с фалшив глас?

Дали сме били, или не - мъченици,

дали сме имали съдбата на хората -

чиито паметници по ученически

стоят прави в час по история.