Собственото ни поведение засилва риска в обществото

Стартиралата вчера в БАН двудневна конференция на тема "Националната сигурност: актуални въпроси, подходи и решения" направи заявка за широка дискусия на проблеми, традиционно считани за приоритет на ограничен брой експерти и специализирани институции. Темата за предизвикателствата пред сигурността има много измерения и различни ракурси. Доколкото засяга цялото общество обаче, е добре да напуска стените на академичните сгради, за да провокира дебат и сред гражданите. Два от докладите, дискутирани вчера - за компетентността и моделите на възпитание, на пръв поглед са далеч от темата за националната сигурност. Дали е така в действителност?


Влошава се нивото на гражданската и социалната компетентност
 Доц. Антоний Гълъбов, социолог, НБУ

Институциите са устойчивите правила, в които се развива дейността на организациите. Става дума да одобрението, доверието и подкрепата им. За да стигнем до тях, трябва да преминем през въпроса за социалната и гражданска компетентност на българското общество. Доколко има яснота за това, какво правят институциите в българската държава, кой за какво отговаря, кой с какви ангажименти влиза в сферата на сигурността. През последните години имаме влошаване на нивото на гражданската и социалната компетентност. Съществува усещането, че институциите, които съществуват, се занимават със самите себе си. За да стигнем до подкрепата им, първото най-важно нещо е да преценим как функционират те. Онова, което регистрираме като доверие към тях, съвсем не е достатъчно за изграждане на концепция и на политика за национална сигурност.
Ние живеем в рисково общество, но онова, за което не си даваме сметка, е, че част от  собственото ни поведение усилва този риск. Липсата на квалификация, на системна практика за анализ и оценка на риска поставят много често институциите извън възможността да планират действията си. В това отношение като че ли е най-тежка загубата на диалог между граждани и институции.
Никога по отношение на сигурността финансовите въпроси не трябва да са водещи. В общество, в което дежурното оправдание на всеки политик е, че не прави нещо, защото няма пари, очевидно имаме сериозна институционална криза. Имаме неразбиране на това, че финансовите ресурси, които се дават за сигурност, представляват специфичен вид инвестиция в развитието на обществото. Докато това не бъде осъзнато като инвестиция в качеството на живот на българските граждани, ще имаме непрекъснато разговори за това кое колко струва.
Разбирането за обществото като за изградено върху някакви интереси, които се облагодетелстват от управлението, които се стремят към властта единствено заради самото облагодетелстване, е една от най-опасните схеми от гледна точка на риска. Когато доминиращите нагласи в обществото са такива, имаме цели снопове от нови рискове.
В българското масово съзнание съществуват най-общо две зони на принципно съгласие. Първата зона е, че нищо от това, което се случва през тези години, не е справедливо. Около 80% от българските граждани за последните 12 години са убедени, че това е така. Повече от 72% отново за този дълъг период от време са хората, които смятат, че законът у нас не се прилага еднакво за всички и че има значение кой си, чий си, с какви възможности разполагаш. Тези широки зони на съгласие, което за съжаление е изградено на негативна основа, ни изправят пред коренно различна архитектура на риска, която произтича от вътрешните ни взаимоотношения в общността. Те са свързани с липсата на авторитет на институциите, с липсата на реална готовност институциите да бъдат подкрепени, с липсата на доверие и разбиране за значението от съществуването на институциите, които изграждат системата на сигурност, и в крайна сметка всичко рефлектира в базисното дълбоко разбиране на българското общество, че ние не сме равни пред закона и че всичко, което се случва, в крайна сметка е несправедливо.


Моделите на възпитание и образование са от значение за националната сигурност
доц. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека при БАН

В актуалната стратегия за национална сигурност на Република България от 2011 г. като жизненоважни интереси са отбелязани "национална идентичност", "единно гражданство", "интегритет на българското общество".
От психологична гледна точка в основата на идентичността са два елемента - доброволно културно приобщаване и съзнателен избор. Преобладаващото убеждение е, че знанието за исторически артефакти или традициите на културата са достатъчни за формиране на националната идентичност. В основата на националния интегритет обаче стои много простият въпрос: "Кой съм аз и на коя група принадлежа?" Процесите на идентичност започват да се формират с раждането на детето и продължават, когато индивидът стане възрастен, чрез различните модели на поведение, с които той се сблъсква в ежедневието. Психологичното знание изобилства с теории и техники за формиране на нагласи и вътрешнопсихични модели, които определят поведението в различни социални ситуации.
Как отговоряме на въпроса "Кой съм аз" и защо той е важен за националната идентичност? Във всяка ситуация на социален избор, ориентирайки се сред множеството възможности, човек несъзнавано прави връзка с основен конструкт в съзнанието за себе си. С колкото повече положителни отговори разполага, толкова повече поведението отговаря на съответната самооценка. Ако на човек от малък му е казвано, че той е отговорен, той определено е човек, който се грижи за другите и спазва обещанията си. Ако и учителите, и родителите са го убедили, че той е работлив, той често не остава без работа в сравнение с другите. Ако в съзнанието му не е формирано, че е гражданин на родината си, то той не се държи като такъв. Ако някой от съвсем ранна възраст е създал в съзнанието етикет, че той е отговорен за бъдещето на страната си, той даже не допуска, че може да емигрира за постоянно. От изключително значение за качеството на процеса на социализация и възпитание, което се осъществява в семейството и от системата на образование поради директното им отношение за формиране представата за самия себе си, е знанието от страна на родителите и прилагането на техники от страна на учителите.
Къде сме ние по отношение на националното си самоопределяне като част от представите за себе си? Според данни от проучване на Института за изследване на населението и човека при БАН, департамент "Психология" (автори К. Байчинска и С. Савова), проучвало нагласите на 532 млади хора на възраст между 16 г. и 21 г., 6% от тях знаят, че са българи, защото са родени в рамките на тази географска ширина и защото техните родители са такива, но те не свързват това понятие с живота си, с поведението си и с бъдещето си. "Постигната идентичност" имат 15% - това са млади хора, които чрез някакви активни форми са формирали понятие, че принадлежат към българската нация, и свързват бъдещето си с нея. Останалите 79% от извадката или не обръщат внимание на понятието, или не го обвързват със своето поведение и със своето бъдеще.
Втори аспект. Още през 60-те години на миналия век социалната психология е установила следната зависимост: благосъстоянието на едно общество зависи от приетите модели на възпитание на децата. Колкото повече моделът вкъщи и в училището стимулира развитието на индивидуализма сам да постигаш успех, независимо от групата си и въпреки системата и държавата, чрез силен мотив за власт, толкова обществото е по-бедно. Колкото повече се възпитава колективизъм в контекста на постигане на успех през групата, семейството, класа, випуска, нацията чрез силен мотив за принадлежност и среден или нисък мотив за власт, толкова повече обществото е богато.
Какви са моделите на възпитание у нас? Ценностите са един от елементите на идентичността, включително на индивидуализма и колективизма. Данните, основани на класификацията на Шварц, сочат следното. Първите три ценности, които българските младежи избират и са интегрирали в собствения си светоглед, са хедонизъм, себенасоченост и сигурност. С други думи, водещите принципи в живота на юношите са свързани с удоволствието и независимостта на мисленето и действията. Крайната мотивационна цел на себенасочеността е постигане на независимост в мислене и действия, неограничавани във външни граници. Тези ценностни категории се отнасят към индивидуалистичната тенденция и свидетелстват, че тя е по-силно излразена от колективистичната. Този резултат демонстрира наличието на сериозен проблем по отношение на връзката модели на възпитание в България, начин на реализация, благосъстояние.
Третият аспект, пряко свързан с понятието национална сигурност и съответно национална идентичност, са етноцентризмът и авторитаризмът. Високата степен на неудовлетвореност от трудния начин на живот и тежките условия на оцеляване, евентуалното адаптиране на идеология, която посочва врага, създават предпоставки за деформиране на националистични нагласи и поява на авторитаризъм. Рискът при авторитаризма се състои във възможността хора, привърженици, избиратели, които проявяват авторитарно поведение и имат авторитарни модели, да срещнат авторитарен лидер, който обикновено е представител на крайна  идеология. Авторитарните личности имат нелогично силно раздробено мислене, доверяват се на сигурни източници на информация, но не сравняват, нито проверяват информацията, имат двойни стандарти, мислят със стереотипи, проявяват сляпост към самия себе си и догматичност. Къде сме ние по отношение на авторитаризма? Мое изследване от тази година сочи високи нива на авторитаризъм в начина на мислене и поведение. При средни нива от 88 пункта, показаните резултати са от 118 нагоре. За 37,4% от участвалите в проучването показанията са в границите 158-167, което значи, че трябва да се замислим за много модели, настоящи и бъдещи  - на възпитание и образование. Очевидно е, че през националните политики за образование трябва да се мисли за създаване на условия за изграждане на национален идентитет, защото 80% от младите българи не са поставени в подходящи такива.