За едната чест и още нещо
/ брой: 279
Помним от българската литературна класика възклицанието "Человек за едната чест живей!" То се отнася за поборниците, възрожденците, за хора, отрекли се от имот и благоденствие в името на народната свобода, за отхвърляне на робската тирания. И това не се отнася само за бедняците. С пълна сила важи и за заможните българи, за патриотично настроените чорбаджии, които давали и за просвещение, и за духовност, и за бунт. Не са гледали да изкярят нещо, не са мислели за бъдеща държавна служба. Давали са за едната чест.
Днес това звучи наивничко, глупавичко, архаично. Най-малкото, защото днешната робия сами си я докарваме, като си избираме наши си тиранчета, които да ни яхат. Днешната ценностна система е различна, а моралните стойности имат преди всичко материално изражение. Днес не е модно да се бориш за идеи и идеали. Днес е престижно да имаш къща като палат, вила като манастир, дузина апартаменти, лъскави лимузини и джипове, яхта колкото дреднаут, коне и конезавод, кучета и кучкарник. На това отгоре много е сладко да ти плащат наема, да те вози служебна кола, да лапаш тлъсти командировъчни. Е, при всичкия този блясък как няма да се полакомиш за скъп телефон, хем на аванта!
Друг е въпросът, че държавните мъже имат таван за стойността на получаваните подаръци. Ама той, завалията, не знае, че мобилката струва от 5 до 15 бона, смята, че при всички случаи е до 199 лева и 99 стотинки. Добре, че нямат таван за лукса. И да се чуди човек за какво са всички тези излишества! Зер няма данни досега някой да е отнесъл нещо със себе си в отвъдното. Човешкият живот се състои единствено от две неща - вдишване и издишване. Идваме на света с вдишване и си отиваме с издишване. Само че това е източна философия и не е по калъпа на парвенющината.
Тук обаче започва да ни дожалява заради медийния образ на средностатистическия български депутат. Правим, струваме и все го изкарваме един лентяй, който само гласува по команда, нагъва депутатски кюфтета, реди се за голямата заплата и се ослушва за далаверка и келепир. Като приемат поредния закон, анализираме не толкова дали ще заработи, а в чия изгода е, чии интереси обслужва. Не че няма такива неща. Има. Но всички ли са маскари? Не питаме кой колко текста е внесъл в комисиите, колко питания е подготвил, колко и какви предизборни обещания е изпълнил. И не само в това се състои работата ни, но тя е скучна в сравнение с жълториите.
Все пак, поздравления за колегите за тяхното хрумване и осъществяването му. Такива неща се правят и по света, където последиците са сериозни. Можеше да поканят и някои министри, бизнесмени, директори, управители, магистрати, че и банкери. Несъмнено компанията щеше да е по-пъстра. Но ако бяха поканили нас, журналистите, трябваше да ни дадат по едно скъпичко телефонче, че заслужаваме, пък няма.