Уикилийкс е от вчера, цензурата не

Изненадващо в Уикилийкс познах преразказан пасаж от моя статия, а именно, че в тукашните вестникарски редколегии съществуват списъци със забранени автори. Бях го написал образно. Но тогавашната американска посланичка явно съвестно си е свършила работата, вярно е схванала същността, а както е видно, не само тя, щом в международната класация по свобода на медиите твърдо сме заели почетна позиция сред африканските "развити демокрации".
Полека-лека, слабоусетно може би, наближавам възрастта, когато се пишат мемоари, и като предварителна тренировка ще се опитам нехронологично да си припомня някои от превратностите, с които лично аз съм се сблъсквал, успявайки въпреки всичко да публикувам по груба сметка около 700 статии в различни вестници през годините на прехода.
Като въведение се считам за задължен коректно да цитирам крилатата фраза на социоложката доцент Таня Буруджиева, че у нас

цензурата бива политическа, икономическа и лична

Политическата цензура към теб се прилага, когато не си от съответните "наши". В интерес на истината, моят личен житейски опит показва, че тук са възможни приятни изключения. Примерно, имам поне два публикувани анализа в "Демокрация днес". Канили са ме за коментари и по телевизия "Европа". Без да съм краен националист, многократно съм излизал по телевизия "Скат". И голяма част от разпознаваемостта си сред широката публика дължа на визираните изяви. Тези факти обаче за нещастие само потвърждават общото правило. Във в. "Капитал", да речем, ако от немай-къде са ме споменавали, задължително са игнорирали научното ми звание. Добре все пак, че не си позволяват да ме иронизират като т.нар. професор.
Икономическата цензура у нас се задейства, когато се "формира мнение", че спорадично или системно с писанията си заплашваш фундаментални групови властови икономически интереси. Казано с прости думи, когато се обявяваш срещу далаверата за сметка на обществените и националните интереси. В контекста нещата доста често прекрачват границите с пълната параноя. От един сравнително неотдавна пръкнал се ежедневник внезапно се отказаха от ежеседмичните ми услуги, след като описах Западна Европа като място, където възрастните хора не са беззъби. Разпореждането, както впоследствие разбрах, идвало еднолично от собственика на изданието.


Олигархичното притежание

на повечето тукашни масмедии обуславя наличното състояние на пазара, което в науката се дефинира като "монополистична конкуренция". Конкуренцията в контекста, значи, е в клюката, в слухарството, а съдържателността, доколкото въобще я има, се поднася строго едностранчиво идеологизирано. Следователно, при последното фронтално се сблъскваме с нещо много познато от близкото неотминало минало.
Личната цензура определено не е само български феномен. Но като че ли тукашните обществено-битови условия са най-подходящи за виреенето му, нещо като подбалканските полета за маслодайната роза. Не си ли, или изведнъж си станал несимпатичен някому, и толкоз! Просто не излизаш или преставаш да излизаш! А несимпатичността си я навличаш у нас като хремата, не винаги доказано виновно и елементарно. Заради демонстрирано подобно отношение към моята личност от ръководството на вестник "Сега", се наложи с голяма неохота да си отида от него за първи път в края на деветдесетте години на миналия век.
Ще рискувам да добавя още, че цензура в България има и поради игнорантство, от незнание, от неграмотност, особено когато става дума за моята специална област макроикономиката и макрофинансите. Неолибералното промиване и опустошение на мозъците през последните две десетилетия засегна не само широката публика и общественото мнение у нас, то не подмина и журналистическата колегия. Понастоящем ключовите позиции в масмедиите се заемат от хорица, не можещи да си представят и да допуснат за възможно нещо, различаващо се от последователно наложените им

схоластични абстрактни схеми

Безизходното затъване на България в настоящата криза е не само по вина на управляващите, а и на "четвъртата власт". Тя именно не можа да се ориентира в усложняващата се обстановка и не даде достатъчно простор на сериозната алтернативна научно-интелигентска мисъл, способна да изработи и поиска от управляващите ефективни антикризисни мерки.
Въпросната "допълнителна" черта на българската цензура идеологемно си кореспондира с икономическата цензура и посочените там взаимовръзки и проблеми със собствеността върху масмедиите в България. По БНР от време на време все се намира някой да изкаже и да "изока" собствено, независимо от властта и различно от общия сив поток, мнение. Но БНТ нееднократно и нетенденциозно е отнасяла от мен критики за игнорантността на нейните модератори и редактори,  осигуряващи безсменното дежурството на талибаните от неолибералните институтчета.
Демократичното "пиянство", свободното, съдържателно и интересно писане във вестниците и изявите по повечето радиа и телевизии у нас продължи близо десетилетие след 1989 г., макар първите сериозни синдроми на цензура да се появиха през управлението на Иван Костов. В моите спомени фигурират два абсолютно свободни вестника, за съжаление и сигурно не случайно и двата останали в минало време - "Континент" и "Пари плюс". В "Континент", където също съм работил няколко месеца, шегата бе, че вестникът е дотолкова свободен, че дори редакторът, отговорен за съответната страница, обикновено не знае какво точно е излязло на нея.
Много хубави думи за свободата на словото могат да се кажат и за часовите вестници през периода, когато собствеността им се контролираше от техните основатели. В последващия период, да се изразим евфемистично, нещата се усложниха. Тогавашната главна редакторка на седмичника ми обясни внезапното прекратяване на публикуването на статиите ми с факта, че същевременно съм бил писал във вестник "Дума". А не можели да имат едни и същи автори. Точно десет години доста свободно писах във вестниците "Монитор" и "Политика". По някаква инерция продължиха да ме публикуват там и след промяната на собствеността им. Но впоследствие недвусмислено разбрах, че за да остана автор, трябваше да започна да хваля управлението на г-н Бойко Борисов. А от вестник "Сега" след публикуването на няколко, нескромно казано, относително добри статии, си отидох напоследък за втори път, когато отказаха да пуснат поредния мой текст. В него коментирах възгледите на министър Дянков, изложени в изказване на една научна конференция в хотел "Радисън", именно как трябвало да вземаме за светъл пример "азиатските тигри".

Статията ми била много готина

заявиха, но редакцията не разполагала със запис на казаното на въпросната конференция и затуй не можела да я отпечата. Наскоро от същия "опозиционен" вестник отказаха да пуснат статия от мой колега заради това, че била насочена срещу редакционната линия в подкрепа на ниските данъци, към която стриктно се придържали. Да, ама социална държава, каквато трябва да сме по конституция, не се прави с ниски данъци, а от несоциалната държава при единен свободен европейски пазар хората емигрират в посока социалните страни. Подобен "висш пилотаж" на мисълта е позволено днес да го формулираш писмено само във вестник "Дума".
Без капка раболепие ще подчертая, че моето сътрудничество с вестник "Дума" винаги е било добро и, мисля си, за добро. Бял свят са виждали и качествените, и недотам качествените мои статии. По време на предишния правителствен мандат, когато бе въведен плоският данък, самостоятелно реших да не пиша във вестника поради коренно несъгласие с подобна политика и разбирането, че не мога да й опонирам, както аз бих желал, в него.
Неподсказаният коментар тук би могъл да бъде, че

"Дума" ме печата, защото съм "от нашите"

Ама не е съвсем вярно, поне заради дружбата ми с д-р Дертлиев, от която нито съм се отказал, нито имам намерение.
Очертаната дотук "крайно субективна" картина буквално натрапва неоптимистични изводи и прогнози. Първо, в България поради преобладаващата вече олигархична собственост върху вестниците и електронните масмедии понастоящем почти няма място, където свободно би могло да се пише и публично да се говори, дискутира и коментира. Нещо повече, на опитите за излагане на алтернативно мнение публично се гледа като на посегателство върху светая светих - свободния, всичко определящ, всичко автоматично решаващ и изглаждащ всички проблеми и противоречия пазар. Второ, обществените електронни медии само частично, в крайно недостатъчна степен, извършват възложената им и финансирана от данъкоплатците функция. Българската национална телевизия дезертира в кризата от социалната си отговорност и обслужи всичко друго, но не и обществените и националните български интереси. Трето, както се казва, оставете настрана мен и моя тесен научен приятелски кръг, но къде отидоха интересните хора, които безспорно имат какво да кажат. Какво пишат Чавдар Цолов и Ива Николова днес? Кого интервюира Росица Цонева? Къде и пред каква аудитория се появява Иван Такев, къде се позагуби Петър Волгин, как така напълно изчезна Николай Конакчиев? Милен Цветков дали не може много повече? А Клара Маринова? Тома Томов? Трябваше ли възходящата телевизионна звезда Марин Маринов да бъде трансформирана в редови новинар?
И дайте за финал да проследим още едно измерение на цензурата в наше време. Доста продължително, почти две години, сегашното правителствено управление бе всячески вардено и закриляно в доминиращите масмедии от сериозни критики. При все по-отчетливото очертаване на провала му много скоро със сигурност ще последва команда то да бъде критикувано, и по стар обичай от него няма да остане камък върху камък. Живяхме го при Костов, живяхме го при Царя. Та това точно демократична свобода на медиите ли се нарича?
Дълбоко се съмнявам.