Световният българин

Политическата енергия на българското общество изтласка на преден план прословутите "хора на успеха", смогнали да се реализират в условията на един неясен преход към едно още по-неясно бъдеще. Критерият е очевиден - бизнес кариерата. Сполуката на такова поприще е приемлив съвременен атестат на вродената способност на българина да се приобщава към световни технологични, комерсиални и  финансови общности. Примерът са т.нар. лондонски юпита и немалкото млади българи, образовани и подготвени за служители и представители на чуждестранни структури.
Но има и нравствени общности, които са не по-малко престижни за универсалния напредък, и принадлежността към които е също белег на интелектуални и делови качества. Тук внушителният образец е Георги Димитров, който и досега - въпреки оплютия му живот и взривената му гробница - си остава човекът, по чието име светът припознава България.
Друг такъв световен българин е Георги Пирински.
Някои обстоятелства от неговия живот са неизбежни при осмисляне на българския ХХ век.
Георги Пирински бе човекът дългосвет - живя дълго и дълго свети. В непрекършената му осанка, в банскалийския му говор имаше нещо от Пирин, а като личност бе сякаш и разделният връх на родовата си планина. Преди него - комити, затворници в солунския зандан Едикуле, следовници на Гоце-Делчевата ВМРО. Подир него - будни емигранти от просветителските и синдикалните сдружения на нашите съотечественици в Америка, няколко поколения съратници по идеал в преките разклонения на рода му. Навярно преображението в съдбата на Герги Пирински започва през 1923 г., когато е начело на първомайската манифестация в Банско. Срещу младежа с червеното знаме настръхват терористи-антикомунисти, действащи в коварна връзка с двореца. "От хората на двореца потърсих спасение в емиграцията", казваше понякога той и споменаваше едно име - Йонката...
    За човек като него знаменитият поет и журналист Джон Рид пише, че "от очите му блика славянско бунтарство". В САЩ Георги Пирински е миньор в селището Хибинг, по-късно се прехвърля в автомобилната промишленост около Детройт, едновременно публикува стихотворения и дописки в българоезични вестници, но не си остава просто един смирен бежанец в класическата страна на световната емиграция.
Като следствие на скитничеството си за работа и хляб по бреговете на Мисисипи, към Тихоокеанското крайбрежие и към металургичния център Питсбърг Георги Пирински се вгражда в напредничавата америктанска нравствена общност на времето. В света на социалните идеи е заедно с Уилям Фостър - "най-прекрасното, което американската работническа класа създаде"; с Хенри Уинстън - "човека, който загуби зрението си, но не и възгледите си"; с Гюс Хол - "всеотдаен в борбата"; с Пол Робсън - "глас, който разтърсваше света"; с д-р Уилям Дюбуа - бореца за "приближаването на Този ден"; с Рокуел Кент - "многостранно развит талант"; с Уилям Патерсън - "Човека, който викаше "Геноцид!"; с Елизабет Гърли Флин - "бунтовното момиче "; с Арт Шилде - "безстрашен работнически журналист"; с Леон Кшицки - "прекрасен борец за правата на милионите американски славяни"...
Георги Пирински е всъщност един от тези исторически американци, негови са цитираните по-горе определения за тях. И като тях попада в силовото поле на злокобно известния маккартизъм - идеологическия Ку-клукс-клан през петдесетте години на миналото столетие. Когато го изпращат в ареста на остров Елис Айлънд, когато го осъждат на десет години затвор или екстрадиране, той е вече гражданин на САЩ от ранга на знаменитите американски борци за правата на човека - Абрахам Линкълн, Джо Хил, Чарли Чаплин... В такова съотношение с предшественици и съвременници трябва да премислим позабравеното днес дело на Георги Пирински - световния българин!
Ето впрочем извадка от доклада на парламентарната Комисия за разследване на антиамериканската дейност, която обвинява Пирински:
"Отговорният секретар на Американския славянски конгрес Георги Пирински бе преди това редактор на българо-македонския комунистически седмичник "Съзнание"... На 23 септември 1948 г. той бе арестуван като чужд поданик, обвинен, че членува в Комунистическата партия на САЩ. Освободен под гаранция, той продължава усилено да развива същия вид дейност..., като напоследък направи в продължение на 5 седмици обиколка на 18 града на Средния запад и Тихоокеанското крайбрежие. Американският славянски конгрес, Американският комитет за закрила на родените в чужбина... и Комитетът за събиране средства в защита на Пирински обединиха усилията си... пред най-висшите съдилища в страната."
И още един цитат:
"Аз гледах с каква любов Пирински бе посрещан на събранията в главните центрове на Съединените щати. Трудно бе да се ораторства във взрива на овациите, във възгласите, идещи от дълбочината на душите на хиляди американци от народните среди. Той говореше за най-хубавото, което американският народ е създал, той зовеше на борба за мир... против позорната расова дискриминация, против ограниченията, които търпят милиони американски славяни..." Това са думи на руския журналист и писател Борис Полевой.
Георги Пирински се завърна в родината заради неугасналата мечта на борците, озарила хиляди български емигранти от Съветския съюз, Аржентина, Франция, Белгия, Италия - мечтата да въздигнат нова България! Бе признат лидер на Американския славянски конгрес - организация, която през Втората световна война отвори същински втори фронт срещу фашистка Германия дълго преди десанта в Нормандия. И не бе случайно, че - вече като високопоставен представител на родината си, Георги Пирински се посвети на световното движение за мир. Това движение безспорно имаше характеристиките на напредничава нравствена общност, обединяваща светли умове - нобелиста физик Фредерик Жолио-Кюри и  знаменития публицист Иля Еренбург, крупния учен Джон Бернал и писателя философ Жан-Пол Сартр, гениалния художник Пабло Пикасо... В делото за съхраняване на мира България на Пирински не бе както понастоящем най-изостаналата страна в Европа, напротив - отечеството ни равноправно присъстваше и действаше в световни психологически пространства.
... Той имаше подадине към културата и приключваше живота си като писател мемоарист. Разказваше в статии и книги за истинския човешки елит на своето време - хората на световната борба за мир и човешки права. През последните си години живееше в една  позатулена къща в Бояна и всяка лятна привечер правеше дълги разходки по пътеката към Драгалевци. Обичаше да се заприказва и да споделя преживяното с по-млади хора. Един от тях бях аз.