Страст

От редактора 

Скъпи читателю! 

В този брой на приложението за литература, изкуство и култура ще отбележим две годишнини. 

На 13 януари (1 януари по стар стил) се навършиха 160 години от рождението на Алеко Константинов. Писател, адвокат, общественик. Фейлетоните му осмиват по безжалостен начин грозното в следосвобожденската ни действителност, а образът на Бай Ганьо, събрал в себе си отрицателните черти на българина, но и на богаташа въобще, продължава да шества повече от 100 години по Алековите страници, ала, за съжаление, и по улиците на България. Припомняме Ви фейлетона "Страст", който разкрива по неповторим начин гражданската позиция на писателя, неговите ценности, представата му за добро, морално, правилно. 

На 15 януари се навършиха и 90 години от рождението на Йордан Милев. Поет, писател, преводач, автор на книги за деца. Стихотворението, което представяме за първи път в ДУМА, е от семейния ми архив и е свързано с тъжен момент. Когато баба ми е тежко болна и лекарите са безсилни, чичо ми и поетът заминават като последна надежда за едно врачанско село (в родния край на Йордан Милев), където имало лечител, приготвящ отвари. Така се ражда и творбата "Омайно биле"...

Приятно четене.

Алеко Константинов (1863-1897) 

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!

Вървя из улиците и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепява съзнанието ми, че аз съм щастливец. Ето например онзи предприемач: кой може да се отнесе към него с уважение? На кой господ не се е кланял той само и само да не бракуват неговите батакчийски доставки? И защо му са пустите пари, дето ги печели, когато живее като говедо? Ето онзи висши чиновник: какви подлости не е извършил той, за да достигне до чина, който всеки знае, че недостойно занимава. Ето и един министър насреща ми: за него ако не друго, знае се поне, че е бил герой на една мерзка драма, а освен това знае се, че той е заплашвал някои гарги с военно положение. А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента е унижението и лакейството. Ето онзи приятел: на вид има всички качества, за да бъде почтена и уважавана личност; но като зная какви са били подбудителните мотиви на неговата дейтелност в онова акционерно дружество, аз не мога вече да го уважавам. Ето и княза насреща ми: аз и него ако го поздравя, поздравявам го с такова изражение, като кога искам да кажа на някого "Кача аларъм бен сени!" (Бел. ред. - Колко ми струваш ти!) Ама ще речете защо? - Твърде естествено. Аз мога да попитам някого:

- Я ми кажи, голубчик, ти къде беше и какво прави например на 5 август 1894 г. между 11 и 12 часа преди пладне, а?

А виж, на мен такъв въпрос никой не може да зададе и няма защо...

Ето по коя причина, като не може нищо да смути моето душевно спокойствие, аз съзнавам преимуществото си пред другите и се смятам за цар, майка му мечка. Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяволът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупава страст! И аз почвам да философствувам: в този същия момент, когато аз седя с перо в ръка в моята полутемна келийка, колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата и със съкрушение правят избор между гладната смърт и позора; колко ли се давят, колко ли пороят залива, колко ли зверове разкъсват, колко ли пожари поглъщат; и като сравнявам с тези нещастници моето положение, аз отново давам подкрепа на убеждението си, че съм щастливец, и се успокоявам. Успокоя се и натопя перото в мастилницата с намерение да почна да пиша. Но лъхва ветрец през отворения прозорец и навява от пепелницата до носа ми миризмата на угасената и смачкана снощи цигара... Не мога, не мога да пиша! Чудна привичка! Грабвам шапката и хайде на улицата. Учрежденията изригват вече тълпи чиновници. Пладне. Обменявам се с поздравления. Сегиз-тогиз чувам отзаде ми да шушнат: "Ето, този е щастливецът!" "Тъй ли? Защо не ми каза по-рано да го видя." Аз се смея под мустак и в блажено упоение въртя безгрижно бастона си. Хубаво, ама сега-засега щастливецът няма пари за една цигара тютюн. Добре, че в гостилницата е даден овреме един аванс, та поне яденето е обезпечено. Обядвам, обсипан с услуги и любезности. Прекрасно, ами тютюн? И още след обяд! До мен сядат двама приятели, но те, като за проклетия, не пушат. Блазе им! Те излязоха, а аз останах и си поръчах кафе. Ами сега? Как ще сръбна аз първата глътка кафе, като няма да си напълня устата с тютюнев дим? Еле щастие: връща се със сияйно лице бързешката един от двамата току-що излезли приятели и захлестено ми прошепва:

- Скоро, скоро, ако искаш да видиш нещо интересно, излез веднага на улицата.

Грабвам си шапката, зарязах кафето и навън. Сърцето ми подскача за какво ще бъде туй "интересно нещо". Наистина! До кьошето на "Славянска беседа" беше изправена тя... Ботеро!... Хубаво бе, приятелю, ама да имаше сега и една папироска. Но това си го мисля, не го казвам.

- А бе аз мисля, че имам да ти давам пет лева. На ти сега два, а другите довечера. - Това ми го каза един друг приятел, който идеше отсреща и трябваше да ме хване за ръката, защото аз бях се втренчил... Усещате се в кого?

Взех тези два лева и да ме видеше някой в този момент, ще ме счете за обладател на два милиона. Купих си тютюн, отидох в келията си, разрязох една нова книга, запуших... Създателю, благодаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?... Добре, че не съм народен учител в софийските основни училища: на тях и за сол пари не дават!...

София, 25 октомврий 1895 г.