Антология
Поезия
Стихотворения от МАРГАРИТА МАРТИНОВА
/ брой: 58
МАРГАРИТА МАРТИНОВА е журналист и издател. Завършва във Варна средно образование със специалност "Електроцентрали и мрежи с високо напрежение" и двугодишната театрална школа към Варненския драматичен театър "Ст. Бъчваров" на проф. Димитрина Гюрова и Николай Савов. Висшето си образование завършва в СУ "Св. Климент Охридски" със специалност "Българска филология". Работила е в Националното радио - програма "Хоризонт - радиостанция на младежта", във всекидневниците "Народна младеж", "Кооперативно село" и "Земя" като разследващ журналист. Била е съосновател и 17 години главен редактор на седмичника "Вестник за дома", издател на седмичниците "Нещата от живота" и "Семеен вестник". Сега е съдружник и главен мениджър на ИК "Прима прес". Автор е на книгите "Встрани от любовта", "Седем върха" и "Защо се разведохме" (преведена и издадена в Русия), както и на стихосбирката "Вземи крилата ми" - 66 стихотворения". Носител е на редица награди от национални и международни литературни конкурси. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.
Гарата на кривите огледала
Не, не е тази гара!
Не пътуваш за тук.
Мрак те дебне да чейнджне фалшиви пендари.
Пускай бързо пердето, направи се на луд.
Заключи си сърцето
със два катинара.
Радост няма в очите,
дето светят отвън,
по перона бутилки
в несвяст се търкалят.
С дребен смях са жените, тихичък като звън
на изпразнени менци, подпрели дувара,
на балони, отлитнали в беглия сън.
На изкуствени ласки, сменили скандала.
На невидимо бягство
навътре от вън,
на надежда с пропукано
ново начало.
Закърняла латерна
стърже стари танга.
Огледалото криво нощта разкрасява.
Кора хляб, окачена вместо Нова луна.
А животът под нея:
изоставена гара...
-------------
Интровертно...
Във тоя век на хищно изтребление,
о, Господи, нима съм аз за там?
Николай Лилиев
Глътка ром, малко смях за душата,
глад за щастие, две-три звезди.
Скришом - плач истеричен в тъмата.
Както утре,
така и преди...
На притворното слънце в сълзата,
през лъчите се сцежда деня.
Нищо ново за теб по земята,
погрознява
от старост мига.
Над главата ти паяци сплитат
в неподвижното време - лъжи.
Увъртян до колене, се питаш:
Туй живот ли е -
да продължи?
Да вървиш без посока, без стреме,
скитник в Космоса, Божи мужик.
На съдбата очите зелени,
на магия
те правят велик:
В шепа сняг да привиждаш елени,
на тъгата в утробата - стих.
Любовта, с ходила изранени,
с по-ужасна любов
да смениш.
Отстрани е съвсем нереално,
виждаш буря във чаша с вода.
Вътре в теб - трите кита събрани.
И крепят
на гърба си
света.
--------
Война на цветовете
Върху празника пада дъжд от жълти листа,
знамена веят черните клони.
Разчертават небето щъркели на ята,
накъде да потеглят
не помнят.
Кротка есен е вън, а е всъщност война.
Диша пушек и сажди простора.
Не повяхва трева, а се дави в кръвта.
Дъжд шрапнелен
се сипе
на воля.
Всеки изстрел е точка. А след нея смъртта.
След живота отнет - няма втори,
няма цикъл - женитба, деца, старостта.
Само ангели -
мъртвите
хора.
Няма "криви" и "прави". Има само цена.
Има ями и пресни гробове.
Край шосе - дървеса с обгоряла кора.
После - мир
като цвете
без корен.
Като щъркел самотен, като храст без листа.
Като дъжд, дето пада нагоре,
да измива небето чак до чиста сълза,
да се връща
от мъка
отровен...
---------
Обричане
На Рада Казалийска
Ще сложа днес мълчаната си риза,
очите - от безсънните си нощи,
ръцете, със които давах всичко.
Ще питам Господ,
иска ли ме още.
Отдавна във душата съм открила
пътеката най-трудно извървима.
Във края й -
монашеска килия*.
В началото -
любов към всичко живо.
На глътки ще отпивам тишината.
Премина ми животът сред гълчава.
Обичах гласовете на децата
и моя глас,
когато разпознават**.
Днес искам да съм тиха и прозрачна,
гнездо на птица в клони над водите.
Над мен небето
да ме гледа ясно.
Мътилката ми стига
и сълзите***.
Днес искам да съм само аз самата,
свободна от вина, с лице открито.
На вяра и на хляб да съм богата,
далече от езика
на лъжците.
В килията последна под земята,
щом спуснат бездиханното ми тяло,
вземи от мене, Боже мой, душата,
тъй чиста, както беше
отначало.
- - - - - -
* През 1902 г. Рада Казалийска приема монашество в Калоферския девически манастир
** Рада Казалийска слага началото на първото българско училище в Райково през 1842 г., а после и на второ училище пак там
*** През 1901 г. Рада Казалийска прекарва над година в Одринския затвор за участие в революционна дейност на ВМОРО