Приятелството не може да се загуби, щом го пазим...

Красимир Дунев, който е европейски шампион, световен вицешампион и олимпийски сребърен медалист на висилка, повече от година е главен секретар на Българската федерация по спортна гимнастика, а също така и старши треньор на отбора на България. В момента Краси е в очакване новата спортна зала в столицата да бъде факт. Става ясно, че в нея ще има и ледена пързалка, хотелска част, сауна и масажна стая.

- Как започнаха твоите спортни изяви навремето?
- Бях първи клас и в училището, в което учех в Пловдив, в час по физическо дойде една треньорка - Джелянова се казваше. Тя избра десетина деца от класа ни. Изпита ни на някои упражнения като шпагат, мост, гъвкавост и ни даде бележка, в която пишеше в четвъртък да се явим в залата по спортна гимнастика. Родителите ми ме закараха и така започнах. В трети клас бях приет в спортното училище. В началото бяхме доста деца, около 40, но с течение на времето ставахме все по-малко, защото те или се отказваха, или бяха освобождавани. Накрая се оказа, че останахме само аз и Данчо Йовчев.
- Някога ревнувал ли си от това, че той е бил винаги по-напред от теб в кариерата?
- Никога, тъй като още от седемгодишна възраст сме били винаги заедно, рамо до рамо. Даже това ми е помагало и ме е стимулирало, защото по този начин сме се съревновавали един с друг. Или примерно на мен нещо не ми се тренира днес, но като вляза в залата и го видя, че се занимава сериозно, аз също се стягам. Случвало се е и обратното.
- Освен това продължавате да сте си близки. Как запазихте това приятелство толкова дълго време? Ето, и сега сте заедно в управата на спортната ни гимнастика...
- Преди да отида на Олимпиадата в Атланта през 1996 година, бяхме непрекъснато заедно. Толкова много трудности и хубави мигове сме имали, че... Мисля, че едно приятелство не може да се загуби, то е вечно, дори и двама души да не се виждат дълго време. През 1996-а останахме двамата в Америка и бяхме заедно една година в залата. След това вече се разделихме - аз отидох в Сан Франциско, а той остана в Оклахома и оттам - в Тексас. До завръщането ни в България постоянно поддържахме връзка, чувахме се, виждахме се на две-три години, ходихме си на гости със семействата... През 2007 година решихме да се приберем у нас.
- Семействата ви близки ли са също?
- Да. Той всъщност ми е кум. Двамата се познаваме изключително добре. Много е приятно, защото когато знаеш, че някой те познава до болка и че и ти го познаваш по същия начин. Добър тандем сме и сега в работата.
- Дъщеря ти е на дванадесет години. Ще стане ли гимнастичка? Знам, че тренира в Пловдив...
- Надявам се. Тя ходи в залата, тренира и дано продължава да има сегашното си желание за развитие. Нашият спорт е много труден и си трябва сериозна подготовка. Има талант - вижда се, включена е в национален отбор - девойки, които е запланувано да участват в Олимпиадата през 2016 година. До този момент има успехи на държавното лично-отборно първенство по спортна гимнастика, като във Варна през миналата година спечели в многобоя.
- Как гледаш на това, където навремето казваха, че си дезертирал с оставането си в Америка?
- Не само у нас е така, а и по света. Навсякъде има хора, които се интересуват само от това - интриги, клюки. Бяхме оплюти и ни беше болно. Взех бронзов медал за България, за родината, а ме оплюха, като ме нарекоха предател и дезертьор. Не трябва да се обръща внимание на подобно говорене. Имах друг живот в Америка и се опитвах да не забелязвам глупостите. А и те не продължиха дълго - може би месец-два и всичко се забрави.
- Сега не става ли същото и с Пламен Константинов?
- Именно. Има хора за всичко. Същото стана и с Бербатов, и с куп известни спортисти. Аз точно това се чудя на нашата държава и хората в нея: защо един популярен човек, допринесъл за гордостта на страната, трябва да бъде оплют?! Ясно е, че няма идеални хора, но трябва да се уважаваме един друг.
- Животът ти в Америка по-хубав ли беше?
- Има си и плюсове, и минуси. Не крия, че животът ми беше уреден, че нямах финансови проблеми, но социалният живот го нямаше. Там имах малък кръг от приятели, с които по неволя се запознах и с течение на времето ми станаха близки, като отсявах истинските от неискрените. Но в Америка ми липсваха роднините, приятелите, с които съм израснал. Животът беше скучен. Като се събудех в понеделник сутрин, знаех какво ще стане през седмицата. Еднообразието ме убиваше.
- А тези шоута, в които участваше, популярни ли бяха?
- Изключително популярни. Залите бяха препълнени. Нямаше други подобни шоута. Правехме съвместни спектакли със състезатели по фигурно пързаляне. Цялата зала ставаше на ледена площадка, а уредите се слагаха отгоре. Получаваше се уникално шоу и интересът беше голям. Наскоро се опитахме да направим такова благотворително представление в София с петте гимнастически спорта и много хора останаха извън зала "Универсиада". Явно те са жадни за спортен спектакъл. Имам контакти навсякъде по света и винаги е от полза да познаваш успели хора, да се отнасяш добре с тях, за да имат и те добро отношение към теб - просто защото не се знае кога кой ще ти е необходим и ще ти помогне за нещо.
- Да, но тука като че ли това става с едни пари, а там - с други?!
- Абсолютно, средствата са съвсем различни. За да влезе цялата желаеща публика да наблюдава, трябва по-голяма зала. Ето, новата спортна мултифункционална зала ще свърши прекрасна работа. Но трябват и сериозни спонсори.


По време на състезание
Снимки: Радостина Колева и личен архив