ПРИКАЗКА ЗА ПЛАНИНАТА
/ брой: 126
Един мой познат много искал планината да дойде при него. Имал такъв навик - като викне някого или нещо, той или то веднага да идва. Кучето си викне, то пристига, жена си викне, тя - също, за почуда на другите мъже веднага пристигала. Достатъчно било моят познат само знак да даде, не да крещи или да се моли - начаса всичко се уреждало, пристигало и денем, и нощем, когато трябва. И в нужното количество. Та така. Веднъж поискал и планината да дойде. Щракнал с пръсти, викнал й: Ало, чш, я ела насам! Планината не само не дошла, ами даже не му обърнала внимание. Даже не казала: Я па тоя! Или - ама ти за каква ме мислиш... Нищо такова. Все едно, че моят познат го нямало. Слушай, ядосал се той, ти какво, глуха ли си, ма?!... И - пак нищо. Никакъв отговор. Даже ехото не се обадило. Моят познат доста се учудил на това отношение, пък решил да я примами някакси. Ела, рекъл благо и любезно, ела при мене, ще те черпя едно... Замислил се малко, зачудил се какво ли пие планината? Ще те черпя. Повторил, без да знае с какво ще черпи. Тя нека дойде, помислил си, пък... Моят познат бил свикнал невинаги непременно да изпълнява обещанията си. Много зависело на кого точно какво обещавал. Защото той викал разни неща и хора при себе си и те му се явявали, но имало пък и други хора, при които той се явявал. Не били много, но имало все пак. Все едно де, предложил да почерпи, но планината пак се направила на глуха или наистина била глуха, или просто не разбирала езика му. Или не разбирала дали точно на нея се говори.
Моят познат страшно се ядосал. Сега, казал, щом ти не идваш, аз ще дойда при тебе. Ще дойда аз! Сега ще дойда и ще ти разкажа играта, да се научиш как не се идва, мамка ти планинска! Речено-сторено. Облякъл се в подходящи дрехи, взел си ловната пушка, нарамил брадва, но брадвата му се видяла малко нещо незначителна, та я захвърлил, взел направо една резачка, качил се на джипа и газ! - в планината. А там - една хубост, но човекът решил, че хубостта е както при жените - до време. Повъртял се, повъртял се, огледал се едно хубаво, включил резачката и взел да реже дърветата. Радвала се душата му как падат едно след друго: прас-бум и т.н. Де що минело подплашено животно, той пак така, само че с пушката - бам-тряс, всичко долу. Обадил се по мобилния телефон да докарат от дома му с камиони боклука му, докарали го, изсипали го насред планината го изсипали, по полянките, в рекичките, връз скалите, той много боклук бил събирал през годините, та всичкия - направо там. И от други свои познати взел на заем боклук, от чужбина поръчал, докарали го и така той не с думи, а с действия обяснил на планината с кого си има тя работа и как, ако рече да я викне друг път пак, тя не трябва да се офлянква, а да пристига на минутата, както му пристигат келнерите по заведенията, а и други хора, къде-къде по-важни от келнерите, и други неща, както му пристигат, по-големи хем, отколкото са всичките планини, взети заедно. И се прибрал моят познат у дома си и легнал, наспал се едно хубаво, а като се събудил, погледнал през прозореца и що да види - няма я планината! Голяма работа, рекъл си. И се обадил да си поръча да му донесат черен хайвер и отлежала сливова. Неговият стомах понасял черния хайвер само ако е мезе към отлежалата сливова, иначе му образувал колики.
Хапнал-пийнал моят познат, замислил се малко и решил да си повика морето...
Сега, ако очаквате приказката да има щастлив край, направо ще ви кажа, че няма да има. Не всички приказки около нас завършват с традиционния и необходим хепиенд. И вие само се молете, уважаеми, след като се оправи с морето, ако вече не се е оправил, и ако не види някоя друга планина, та и нея да си привика, да не вземе на моят познат да му хрумне и вас да ви призове. И вас, и нас, и всички ни до девето коляно.
Не, няма щастлив край приказката.