ПОЕЗИЯ НА ВЪЗТОРЖЕНОТО СТРАДАНИЕ

    Венци Росманов е лекар-хирург, за когото казват, че има златни ръце. Преди десет години издателство "Захарий Стоянов" публикува първата му стихосбирка с показателното заглавие "Аз не живея от поезия", а ето, че сега поднася на читателите и новата - "Вълча песен". Тя съдържа освен познатите ни вече сурови, до болка честни, драматични лирически изповеди, които приличат по своята внезапност на изстрели, още и няколко текста, които могат да бъдат определени като философско-есеистични размишления за свръхпредназначението на Човека, за избора на свободната воля и за кармичната предопределеност на човешкия живот във вечния космогоничен кръговрат.
    Книгата има три раздела. Първият със заглавие "Мен римата ме сварва нощем" съдържа 26 стихотворения с пределно пестелив, даже аскетичен рисунък. Стихът е стегнат, динамичен, с почти синкопен ритъм. Образността е сурова, често пъти въображението на автора прибягва до парадоксални и параболични обрати на мисълта, резки антитезисни противопоставяния. Но зад строгата и сурова чувствителност прозира деликатната и наранена душевност. Авторът прилича на вълк единак. Той знае, че Бог е любов, но също така и отхвърляне, възторг, но и съмнение. Бушуващите разнопосочни човешки страсти придават на поезията на Венци Росманов своеобразна рязкост, насеченост. Стихът сякаш е дълбан с длето, а не изписван с перо.
   
    Мен музата ме сварва често.
    Особено в последно време.
    Явява ми се като вещица.
    И идват дяволите да я вземат.

    Редица от стихотворенията са датирани и е посочено мястото на написването. Това показва, че те вероятно са писани на коляно, по пътя, в кръчмата - сякаш са сътворявани лудешката, да не би образите, хрумванията, добрите метафори и сравненията да изчезнат или да бъдат затрупани от унищожителния и униформиращ натиск на всекидневието или баналните подробности на Битието.
    Венци Росманов търси моралните стожери в днешното безнравствено време. Той ги открива във възрожденските ни дейци и сред поборниците за национално освобождение. Той благоговее пред мъжките момчета, които носят в сърцата си Ботевата чета и които в блатото на днешната поквара не позволяват да помръкнат благородните светлинки на истинските идеали. Той вярва, че у истинския талант задължително трябва да присъства и вярата - вярата в силите на българския народ, постоянно лъган и ограбван от чужди и от свои. Вярата, че добрите и почтените хора продължават да съхраняват душевното си благородство, въпреки че "в сърцата им стърчат кинжали незаслужени".
Програмно за моралния ригоризъм на автора е стихотворението "Пленници на съдбата". Тук отново виждаме светлия образ на Христо Ботев и неговата саможертва, издигнати като нравствен пример и духовен връх:

    Той не умира. Всеки знае.
    И местността ни е позната.
    Там с болка всеки рид ридае,
    защото брат убил е брата.

    Плачи, обливай се с отрова,
    земя, спечелена със зверства!
    Заченатите в теб са роби.
    родят ли се, до гроб мизерстват.

    Въобще всички стихотворения в книгата са белязани от трагичния контраст между завещаните ни светли възрожденски идеали и днешната мерзка и подла действителност, където предателството е възведено едва ли не във висша ценност на обществото, а мръсниците и демагозите неуморно проповядват и налагат техните извратени добродетели. В това отношение поразително силно е внушението на стихотворението "Ода за мръсника":

    Мръсници са и лични хора.
    Те всъщност затова такива са.
    И омърсени са догоре,
    защото с мръсотия мият се.

    Втората част на книгата предлага фрагменти, в които виждаме интересно съчетание на чувство за хумор, понякога използване на сардоничното, гротеската и параболата като словесни фигури, които изразяват отхвърлянето, неприемането, отстракирането на философията на преклонената главица, (чиято глава остра сабя не сече), бруталния конформизъм на нашето време, нагаждането, подлизурството пред силните на деня. В същото време тези фрагменти притежават необходимата афористичност и сгъстеност на чувството, както и пестеливост и ненатрапчивост на моралистичното послание.
    Третият раздел на книгата авторът е нарекъл "Вътрешни рими". Това определение е удивително точно, защото тук се съдържат няколко есета, в които си дават среща поетичното съзерцание на Натурата, тънкия усет за детайла, убеждението, че Човекът е част от вечния природен кръговрат на живата и уж неживата материя - всичко е едно и диша в единен пулсиращ ритъм - коне, мечки, цветя, звезди, гори, ливади, скали, безмълвната поезия на нощта и "синевата на билото, подпряло кървавия залез". Две от есетата представляват в истинския смисъл на думата философски разсъждения за достойнството на човека и за дълбокия смисъл на страданието като пречистващ филтър от изкушенията на властта на парите, властта на суетата и властта на страстите.
Само чрез страданието се достига до възторга, според Венци Росманов. То е висшето състояние на безкористния човешки дух. В есетата авторът разсъждава за властта, за неблагодарността и непочтеността, за България, която за пореден път през последните години е на драматичен кръстопът. Той предлага поразително верни и разтърсващи със своята искреност анализи на разпадните процеси, дирижирани от "леви десноиди или десни левоиди като хронология на развитието и като шизофренен статус".
    "Вълча песен" е една от малкото книги в днешната българска литература, която хваща мислещия човек за гърлото, не му позволява да бъде безучастен, с лениво и заспало съзнание и вслушан в лъстивата песен на съвременните политически сирени.
Книга - изстрел. Книга - удар с чук по камбаната на нашата съвест.