Откриването на близкия живот
Щрихи към творческия портрет на Дончо Цончев
/ брой: 215
Дончо Цончев е от поколението белетристи на 60-те години на ХХ в. Така се случи, че той твореше заедно с прозаици, няколко години по-възрастни от него. Тези прозаици го приемаха като част от себе си, но със съзнанието, че Дончо Цончев е някак си по-млад от тях като възраст, дух, поведение, почерк. Вероятно в това понятие са влагали и оттенък от мила снизходителност и небрежност, които са характерни при оценка на не толкова зрели хора.
И наистина днес, връщайки се към художествените му прояви, може би авантюри, виждам, че той по вътрешен порив снизява сакралното значение на думите. Предпочита да гледа персонажите си отблизо, да ги оценява, но и среща в ситуации на всекидневието с акцент върху случката, с неувереност в твърдите заключения. Ако погледнем разказите на Йордан Радичков, те са изпълнени с ирония и с пластове на дефинираната от Бахтин карнавална култура. Макар и призрачно ненадейни, те обхващат, така да се каже, онтологията на човешкото битие. В по-голяма или по-малка степен изобразяват един свят, който е преобърнат и нарочно представен в своите вълшебни измерения. Тук словото е конкретно, предметно, с пластическа еднозначност, наред с това е многообемен знак, асоциация и метафора.
Частният случай и фрагментът
Въпросът е, че Дончо Цончев демонстративно отказва да разкрива човешкия свят като цялостно оформен, защото този свят вече е фрагментиран - разкъсани са връзките му, звената между близки планови и далечни разстояния. И понеже това е даденост, свършен факт, според Цончев няма защо да му уреждаме заупокойни процедури. Така че център на изображението става частният случай, фрагментът, който трябва да е добре пластически пресъздаден, с откровено лично отношение на автора. Дончо Цончев е може би най-предизвикателният белетрист от поколението, който развива Аз-формата, фокусира изповедта на героя - другото лице на автора. Въобще Цончев държи на обстоятелството, че герой и автор си съвпадат не само като съдба, но и като начин на преживяване, като кулиси на настроенията и интимната атмосфера.
Дончо Цончев въвежда похвати, типични за модерните преображения на говора в естетиката на италианския неореализъм: отказва се от купола на идеологическите синтези, за да възпроизведе чудото от всекидневното раждане на живота.
Известно е, че българската белетристика през ХХ в. има уклони по битовизма, но заедно с това извежда на преден план високите цели на мирозданието, моралните критерии, извисява екзистенциалните проблеми, редува възвишеност и обикновеност, анализ и обобщеност на рисуваните жизнени картини, критика, но и неизменна вяра в назначението на личността да се бори за своите права и красота. При Дончо Цончев моралистичният или естетическият патос намаляват децибелите си, без да се губи окончателно надежда в мисията на избрания персонаж.
Бягство от романтичния подем
Дончо Цончев обаче иска да е докрай верен на информацията, която получава от всекидневието. Той избягва високите върхове на романтичния подем, вместо далечното - предпочита близкото изображение, вместо легендарния образ - образа от натура. Стремежът му е да стопява дистанциите между идеал и действителност.
Внася редица оригинални решения на проблеми, мотиви и персонажи в модерната ни литература. Това извършва най-вече в анималистичната си проза, в така наречените ловни разкази. Тук конфликтът вече не е равнопоставен между животното и ловеца, поради моралното безразличие на човека и неговото всемогъщество. Противоречията и сблъсъците, с техните драматични отражения, се реализират в пространството на животното-жертва. Авторът набляга върху обстоятелството, че съвременният свят е по-отчужден, но и по-механизиран, подчинен на актове на автоматизма.
В разказите със сюжети от делника на хората изпъква споменатата Аз-форма като средство за изповедно обрисуване на "незначителни" ситуации във взаимоотношенията между персонажите. Д. Цончев се отказва сякаш от пълнометражното пресъздаване на дадена история и я засича в отделен момент от нейното пулсиране. Важното е какво се крие в анекдота като съвпадение на текст и подтекст. Трудно би могло да се каже, че неговият герой е разколебан и страдалец, но при всички случаи той притежава самочувствието на "спасител" - една тема, специфична за следващото поколение-белетристи. Макар и да акцентува върху монолитната философия на индивида, Д. Цончев показва, че в такава "монада" има пукнатини, разколебаване на твърдите формули.
Спазми на шизофренично съзнание
Главно в романа "Жълтата къща" белетристът разкрива как самото объркване на посоките в живота, самото нахлуване на отчуждението в социалистическото общество размножават хаос в поведението на индивида, разстройват нервната му система, заменят нормалното съждение с остри спазми на шизофреничното съзнание. Романът "Принцовете" също диагностицира дълбоки дисонанси в утробата на социализма - раждането на нов елит, откъснат от народа, ползващ привилегии, които при бащите причиняват травми, а при децата - манталитет на консуматори, по-късно изкупващ се чрез вътрешно разкаяние. Очертават се белези на реализма, който отказва да се подчинява на нормативизма, обладан е от преклонение към неподправените жизнени факти.
Нещата при Дончо Цончев обаче не са толкова прости. Като други свои връстници-писатели, и той е покорен от желанието да помогне на персонажите си, изпаднали в беда, да им подаде ръка за помощ, да ги изведе до състоянието на катарзис. Възприел принципи на американската реалистична проза, която боготвори факта, Цончев усвоява и характеристиките на "хепи енда". Само че щастливият край тук не е илюстрация на "божествената машина", а се извлича от необходимостта за нравствено възраждане на субекта, от една философия за възпитанието на човека.
Възможност за промяна и съпротива
Следващото поколение белетристи е по-скептично устроено, по-слабо се надява на възкресението на личността, благодарение на усилията на обществото (колектива). Това поколение възприема смъртта като финал, зад който не се съдържа божествено чудо.
Докато Дончо Цончев в това отношение следва класическата традиция, според която възпитанието се крепи върху крупни обществени и индивидуални цели, то прави личността по-ерудирана, но и по-етична, внедрява в нея проверени наследства на вековете.
Ето защо Цончев, продължавайки наследените идеи на възпитанието, утвърждава, че в процеса на образованието човекът става по-съвършен, очиствайки се от своите недостатъци и грешки. Онова, което върши прозаикът, съгласно днешния постмодернизъм, е ерес, грехопадение, тъй като в светогледа на писателя се побира мисълта за цикличното развитие и възприемането на смъртта като старт на нов живот. Нещата, които постмодернизмът подлага на гола ирония, на цинична оценка, на мрачна и саркастична присъда, при Дончо Цончев са възможност за човешко преображение, за съпротива срещу злото, за откриване на серум против заразите на глобалното отчуждение.
Не правя от разказите, новелите, повестите и романите иконостас. Не крия обаче, че ми допада начинът, по който Дончо Цончев хвърля мостове между поколението, към което принадлежи и следващото поколение белетристи. Това, че дава предимство на близкото изображение, на интимното повествувание, на естетиката на "фрагмента", в която мигът спори за първенство с вечността. Привличат ме ловните му разкази, етапни постижения в развитието на анималистичната проза през ХХ в. И най-сетне, философските му тревоги за съдбата на хуманизма, за клопките, които се изпречват пред човека в новата епоха.
Въпреки разрухата и смъртта
Ще добавя още нещо, отнасящо се до романа "Жълтата къща". Когато Дончо Цончев хваща перото, за да създаде тази творба, току-що е прегоряла Пражката пролет, смазан е огромен опит за модернизиране на социализма, насилието е задушило свободата, ентусиазмът на младостта - смачкан от склерозата на номенклатурата. Това поражение на прогреса донася потиснатост и болка в душите на съмишлениците и хората, които се надяват, че доброто и справедливостта вървят ръка за ръка. Гримирането на фалша у нас също става все по-невъзможно и все по-отвратително. Този хаос, изопачаване на истината, сгромолясването на очакваните промени, намираме отразени в "Жълтата къща" като факт на съществуването, но и като история на идеята, пречупена пред душевността на индивида. В същото време Дончо Цончев внушава, че въпреки кризата, въпреки победата на разочарованията, въпреки претенциите смъртта да е първоначало, писателят трябва да поддържа жизнеността на човека, да му вдъхва вяра и му помага да вижда небето.
Тези "тежести" ги поема един художник, който не е "тежкоатлет" по изобразителен талант, а е лекокрил, моцартовски артистичен, озарен от вдъхновение - с искрен порив да помага на личността да е потребна на другите, на обществото.