Критика
Огънят на нравствения самосъд
/ брой: 134
Мая Вапцарова е творец с широк диапазон на интелектуалните търсения - режисьор, поет, есеист, преводач, както и личност с категорична, ясна и ярка гражданска позиция. Новата й лирическа сбирка обаче "Арена" за първи път така отчетливо, до болка откровено, показва нейните нравствени изповеди и съмнения, психологическите измерения на вярата и на обезкуражаването. Авторката има усет за дебнещия здрач на тайните, болезнено силно е разтърсена, когато разговаря в трудното си битие не с човеци, а с маски. В знаковото стихотворение "Задушница" тя даже прокламира:
А на земята живите са глутница
от самота.
Засяват сълзи в буренясалите ниви.
Задушницата е орисница,
прокудена от други измерения.
И не прощава плячки, мнима слава.
Поменатите и поменуващи
мълчат пред чувството за край.
Провиждат в други светове и ореоли,
към които едва ли ще ги отведат
обувките им пълни с кал.
Поетесата съзира как крилете на гарвановите ята на злобата веят над нейния делник и душата й като гларус броди бездомна и безнадеждна. Вярата й в доброто и жаждата й за истина, искреност често се удавят в гнева от всекидневните безсмислени предателства. В друго програмно стихотворение "Така" тя реторично пита:
Не зажадняхте ли за слънце,
не зажадняхте ли за ден?
Удави се
като току посято зрънце
последният човек у мен.
А аз му давам ручей от мечта
по светлината,
преди да я е погълнала
нощта.
Не зажадняхте ли за свое слънце?
Тъгата по изчезващите звезди на благородството, състраданието, милосърдието, всеопрощението ражда не само яростта на поетесата, но и категоричната нравствена непримиримост, острото и непоколебимо отхвърляне на господстващия в днешното общество двоен морал и двойни стандарти.
Мая Вапцарова жадува за една огромна честна дума и с този си патос се приближава до безкомпромисността в поезията на нейния велик родственик - Никола Вапцаров. Тя не иска да приеме възможността векът на умните машини да превърне днешния човек в безсловесно същество, в безволева субстанция, в безгръбначна маса. Тази книга ни представя поезия на острите въпросителни, поезия, която не желае да дирижира времето, а да показва реалните конфликти, да не слугува на измъдрувани и обтекаеми слова, а да чува истинския глас на епохата.
Неслучайно в стихотворението "Портрет", посветено на Никола Вапцаров, поетесата заявява:
Безлична е обикновената
"човешка драма"
Но на поета драмата е друга.
Бездна неразкрита
Кой смее из душата му да броди?
Дълбаем днес в словата му
и тънем в многословия
за трагичната съдба.
Съвременната българска поезия има нужда от такива книги, които са отрицание на безплодните псевдопостмодернистки маниерни гримаси, които сурово и безпощадно назовават нещата с истинските им имена. Поезия, заредена с тревожните пулсации на трагичните превратности на днешното време. Поезия на моралистичната строгост, преклонение пред заветите на нашите предци - истинските държавници, поети, революционери и хора на духа, вградили своите благородни сенки в темелите на Отечеството.
Иван Гранитски