Новите дебати в левицата: радикалният ислям

Конгресът на БСП, с пореден номер 49, ще бъде вероятно първият форум в нейната история, който ще се занимае и с такъв кошмарен проблем като радикалния ислям. Това ще се случи след няколко седмици и то става именно сега, през 2016 година. Примерно, преди пет или десет години, то едва ли можеше да се случи - не че проблемите не бяха назрели, българското общество не бе узряло да ги обсъди спокойно и задълбочено. Социалистическата партия е силна, когато "живее в реалния свят", когато анализира и решава съвременните, острите, горещите проблеми. Светът стана поле на впечатляващ сблъсък между радикалните ислямисти и цялата цивилизация. Войната която води ИДИЛ/ДАЕШ, не е "сблъсък на цивилизациите", а конфликт между единната човешка цивилизация и няколко секти на радикални ислямисти, които са се поставили извън нея, като, между другото, продължават да ползват постиженията й и си мечтаят някак да я унищожат. Ако от май 2016 година насетне БСП се обърне с лице към проблемите около радикалния ислям и неговите български и общоевропейски проекции, то ще означава, че партията е "в час", че мисли, дискутира и действа по някои от най-болните въпроси на нашето време.
В днешната 500-милионна Европа броят на евромюсюлманите е около двадесет и няколко милиона - примерно 5% от цялото население. Проблемът не е "ислямът", проблемът е радикалният ислям, т.е. една негова войнствена версия, която иска да се самоутвърждава чрез насилие. Сред евромюсюлманите примерно един на двадесет е склонен да се вслушва в проповедите на радикалните проповедници. Очевидно няма основание да се приравнява "мюсюлманин" с "ислямист" и "ислямист" - с "ислямски терорист". Проблемът е, че европейските общества не са се постарали да разберат какво всъщност се случва, например, в полуобособените европейски квартали с ислямско население.
Последните новини - че са възможни терористични атаки и тук, на Балканите,  включително и в България, - бяха скептично посрещнати от премиера Борисов. Дано да е прав, но трябва да се признае, че ислямският радикализъм започна да се осъзнава постепенно, като страшно предизвикателство пред човечеството, едва след атентатите от 11 септември 2001 година. Оттук обаче произлезе едно "глобално подвеждане" - проблемът за радикалния ислям се редуцира до проблема за "тероризма" и оттук - до борбата с терористите. Поначало това бе прагматично и изглеждаше правилно, но е и някак повърхностно. Скрит бе ключовият въпрос защо всъщност ислямските терористи нападат западния свят. Евромюсюлманите терористи, например, харесват Европа, но ако може някак - без европейците... Радикалният ислям е радикален с ненавистта, която излъчва към друговярващите. Радикалният ислям е религиозно-политическа доктрина, която игнорира ролята на държавата, на държавите изобщо. От свещената формулировка, че "няма друг Бог, освен Бог...", радикалните ислямисти правят извода, че всички закони, които "не са от Бога", са без значение и съответно може да не се спазват. Тази интерпретация действително може да намери опора в някои коранични формулировки, но други формулировки в корана казват, че добрият мюсюлманин трябва да спазва законите на държавата, в която живее. Радикалните ислямисти енергично оспорват това. Според тях шериатските норми стоят над всички други норми... Например над конституцията и законите в държавата, в която живеят мюсюлманите... В този смисъл радикалният ислямизъм, в своето откровено изложение, е несъвместим с принципите на правовата държава. Той е както антиправов, така и антицивилизационен.

Ислямът и "теорията за завоеванието"

Някаква част, 1-2 или 5 процента от евромюсюлманите гледат на своето установяване в Европа като на скрито, подразбиращо се завладяване на съответните територии. В битов план един "бежанец" обясняваше. "Иска жена и социал." Звучи разбираемо. Логиката, поне на част от мигрантите, е: "Преселваме се, установяваме се, а те ни плащат социални помощи (което на някого може и да напомня плащането на "джизие" -  данък, който неверниците плащат на господстващите правоверни), примерно "три милиарда евро". Мигрантите не са "бежанци", защото бежанецът чака условията в родината му да се променят и да се завърне в нея. Повечето от новите европейци нямат никакви подобни нагласи.
Европа носи огромна вина пред себе си, че допусна през последните две-три години стотици хиляди хора да заживеят на нейна територия без правни основания и с подчертано консумативни нагласи. Ако искаше хуманно да им помогне, трябваше да помага в районите, в които се водят бойни действия, или в близост до тях. Трябваше да работи за възстановяване на държавността в Сирия, Либия, Ирак, Афганистан.    
Военнополитическият разгром на ИДИЛ/ДАЕШ в Сирия не трябва да ни подвежда. Радикалните ислямисти отлично са овладели мрежовите, транснационалните модели на организация. В сравнение с тях "евробюрокрацията" се оказва твърде мудна и интелектуално неанатилитична. "Ориенталската" кореспонденция между различните европейски ведомства, общини и градски(!) кметства затрудни и провали навременното откриване и задържането на издирвани терористи. Обаче грешката на Европа е по-сериозна. Противодействието на радикалния ислямизъм изисква изграждане на ефективни държавни механизми за неговото идентифициране и сдържане. Не поставям под съмнение т.нар. полицейски и антитерористични мерки, но съм убеден, че главното в радикалния ислям не е само тероризмът, а е фанатизмът. Иначе казано, Европа и Западът като цяло трябва да си изяснят механизмите за радикализация на локалните и на глобалната мюсюлманска общност. 
В Западна Европа през последните шестнадесет месеца бяха извършени чудовищни престъпления - не само терористични актове, от "напълно интегрирани" евромюсюлмани. Не е трудно да заключим, че процесът на интеграция на евромюсюлманите до голяма степен се е провалил. Нещата обаче са по-сложни. Европа не успя да си изгради адекватна представа за това, какво всъщност се случва с евромюсюлманите - не само в социален, но и в духовен смисъл. Казват, че терорът е "справедлив отговор" заради тяхното "неприемане" от западното общество. Аргументът не е лишен от някакво основание, но спестява базисния въпрос, че интеграцията е двустранен процес, че тя изисква продължителни усилия, каквито поначало всеки чужденец полага, когато е решил да се установи в нова държава. Отговорът защо евромюсюлманите в един момент губят интерес към интегрирането си в европейските общества не е лек. Около всеки радикален ислямист обикновено стои един радикален проповедник, който го "напътства". Неговата вина е по-сериозна от тази на самовзривяващия се шахид.
Случилото се, което сякаш извира от брюкселския квартал Моленбек, освен друго показа, че интеграцията се постига по-лесно спрямо локалните криминални общности. Преди да се "професионализират" като терористи, някои от популярните моленбекови фанатици са "работили" примерно като наркопласьори...
Проблемът не е, да речем, в "липсата на специално ислямско образование". Обратно - проблемът е в неадекватното образование на част от проповядващите исляма. То може би е приемливо за страни, в които просто няма немюсюлмани. Европейският ислям не може да се развива по модел на исляма от Арабския полуостров, примерно казано. Образованието по ислям, получено в страни, в които ислямът е официална, господстваща религия, просто е неадекватно за европейските и въобще за каквито и да било "западни условия". То изобщо игнорира съществуването на други, различни от мюсюлманите.

България - без радикален ислям?

Българската национална програма за превенция и дерадикализация на ислямските общности има няколко приоритета: възникването на конспиративни мрежи на радикално-ислямистка основа във и през България просто не следва да се допуска. Добре е духовниците, проповядващи сред българските мюсюлмани, да бъдат хора, които са наясно какво позволява и какво не позволява българският закон. Абсурдно е в една европейска държава мюсюлмански проповедник да прославя "онези, които режат глави". Да изчакаме какво ще реши Пазарджишкият съд по "делото за имамите", но каквото и да отсъди, ясно е, че България се нуждае от постоянна политика за "дефанатизация" на общностите, сред които има почва тя да избуи.
От всички държави членки на Европейския съюз България има исторически най-богат, противоречив, наистина, опит в работата с локалните мюсюлмански общности. Най-накрая в Брюксел трябва да се досетят, че можем да дадем добри, омъдрени съвети.  

България

Белгия