Неудържимата енергия на поетическия дух

Отиде си и прекрасният, възхитителен човек и истински патриот Евтим Евтимов. Оредява кохортата на вдъхновените жреци в храма на българското Слово, но подобно на своите предшественици - Александър Геров, Валери Петров, Христо Фотев, Павел Матев, Дамян Дамянов... тази "колонада от братя певци" (по израза на Павел Матев), той застава на вечна стража в защита на отечествената поезия и българската национална идентичност.
Поезията на Евтим Евтимов доказва колко неуловима е границата между гражданската и т.нар. интимна лирика. Книги като "Обредни песни" , "Нощи", "Планина", "Съновник" и пр. ни убеждават, че емоционално-мисловното натрупване в "любовното" стихотворение може да бъде не по-малко ярко и наситено с подтекст, отколкото в "гражданско-патриотичното" стихотворение.
Вглъбявайки се в никога неостаряващата красота на поверията, ритуалите, обредите, в бездните на тяхното безкрайно богатство и разнообразие, поетът не толкова се стреми да възстанови автентичния им облик, колкото иска да ги насити със съвременна стойност, да ги актуализира. Но при това той не остава само до моралистичното внушение - то е едва неговата изходна точка (макар в повечето стихотворения да играе ролята на поанта). Скритият пласт или внушението, което остава извън текста (особеност съвсем естествена за алегоричната постройка на творбите), тръгва от моралистичната теза, за да открие социалния й еквивалент. Можем да наречем това движение от нравствения към социалния акцент социализация на моралистичното и морализация на социалното в общия контекст на книгата. Пример за това е финалът на стихотворението "Игра на държави":

Бий с топката по своите връстници.
(Бащите ни убиват се така,
когато през войните са войници.)
Накрая протегни добра ръка

на победената от теб държава
и дай й мир от своето сърце.
(Бащите щяха същото да правят,
но нямат след войните си ръце.)

В своята осъвременена интерпретация на обредите и поверията авторът съхранява тяхната свежест и неподправена жизненост. Непокътнат остава духът на поверието, неговата атмосфера не е застрашена от стилизация и буквално възсъздаване (което в съвременен аспект би го обезсмислило). Така обредът или поверието се лишават от своята историческа и времева ограниченост и звучат актуално, закодирани в художествения образ или символ, те придобиват непреходно значение.
"Обредни песни" потвърждават присъщата за Евтим Евтимов пантеистична насоченост на неговите поетически дирения. Тая особеност на художественото му мислене пролича още в първите му стихосбирки - "Будни клепачи" и "Люлка под върховете", още по-явна е в "Обредни песни". Още повече че тук стремежът на поетовото самосъзнание да се слее с природата, да се отъждестви с нейната стихия е импулсиран от самата същност на поверието, обреда, ритуала.
Те са свързани със земята, произлизат от нея и я съдържат дълбоко в себе си, в тях има нещо стародавно и първично, залегнало в корените на народностния живот. Оттук и близостта на лирическия герой на Евтим Евтимов с природното, земното:

Завръщане при шепот на асма,
при светъл ден, при вечер свечерена...
Аз хвърлям в теб душата си, земя,
да бъде с корените ти сродена.
                ("Завръщане")

В сонетите от стихосбирката "Планина" виждаме естетико-художествения резултат на дългогодишните поетови търсения и експерименти. Тук многогласно прозвучават почти всички мотиви от предишни книги на поета: и въпросът за смисъла на човешкия живот, и високият граждански патос, и любовното чувство, разглеждано в най-широк контекст, и могъщата одухотворяваща сила на природата и т.н. Но за първи път едва тук тези мотиви придобиват такава пределна изчистеност, за първи път внушенията получават такава графична заостреност. Драматичната сила на внушенията авторът постига чрез неизчерпаемите възможности на притчата. Тя му позволява да съчетае в едно и тъжното и смешното, и реалното и фантазното, сериозното и фриволното. Така става възможно един сонет да се докосва до противоположни по своя характер проблеми.
Най-общо планината тук е символ на човешкия живот, на самия човек като социално същество. Евтим Евтимов има смелостта чрез многократно използвани и дори до известна степен вече банализирани символи като планината, дървото, реката, тревата, птицата и пр. да изрази съкровени същности от човешкия живот. Нещо повече - той ни дава своеобразен поетически "модел" на вътрешния и външния живот на човека. Той не се страхува да надзърне и в потайните и неизследвани дълбини на човешката душа, където нерядко зад маската на добротата се крият двуличието, демагогията, кариеризмът, бюрократизмът, надменността на парвенюто и т.н. Всъщност сонетите от тази стихосбирка изграждат мозайката на дълбоко противоречивия и сложен облик на съвременния човек. Те са заредени с моралистичния патос на гражданското неспокойствие, на ярката социална ангажираност.
В "Светулка", в който по своеобразен начин се оглежда цялата моралистична енергия и социална заостреност на поетовите внушения:

Като искра, запалена от кремък,
светулка през гората преминава.
За себе си тя няма много време,
но светлина за другите оставя.

Защо се смеете, пълзящи твари,
че тя е мъничка за вас, далечна,
че тя за денонощие изгаря,
а вие винаги били сте вечни?

Защо ли толкоз присмехулно-гневни
отново гледате сега на нея,
че тя е еднонощна, еднодневна?
Едничък миг тя може да живее,

но светлина за всички ще запали.
А вие - вие само сте пълзяли.

След такава ярка концентрация на поетическия дух като алегорично-притчовите излъчвания на "Обредни песни" Евтим Евтимов ни поднася сякаш по-камерната на пръв поглед книга с любовна лирика - "Нощи". Действително тази книга само на пръв поглед създава усещането за по-камерно звучене, инак задълбоченото навлизане в нейния свят разкрива богатството и превъплъщенията на неподозирана вътрешна енергия. Впрочем за ония, които внимателно следят творческото развитие на поета, внезапните изблици на тази вътрешна енергия, неравномерните й пулсации и "взривове" тъкмо в книга с любовна лирика не ще представляват изненада. Защото Евтим Евтимов вече е доказал - с "Книга за една обич", "Нощи" и най-вече с "Горчиво вино" (с второ допълнено издание), - че неговата поезия не се разделя на гражданска и интимна, че емоционално-мисловното натрупване в "любовното" стихотворение може да бъде не по-малко ярко, отколкото в "гражданско-патриотичното" стихотворение.
И накрая - в поантата - обратното претворяване, обратното "преливане" на хармонията в човешкото същество: "Нагоре своите очи съм взрял,/ ръцете ми нагоре са прострени/ и викам: Приземи се! Приземи!/ Стани отново земна и гореща/ и с пътищата свои ме вземи./ Аз искам да те виждам и усещам."
С книгите си Евтим Евтимов разшири твърде много палитрата на своите социални внушения. Използвайки най-интимното чувство - любовта, той се докосва до проблеми, които са дълбоко обществени по своя характер - борбата и преодоляването на отчуждението между хората, трудното и неравномерно формиране нравствеността на новия човек, сложният и мъчителен процес, при който субектът успява да надмогне егоизма на своето Аз и да постави общественото над личното.
Естествено, в своето движение към социалното Евтим Евтимов не е сам. Не е трудно в поезията му да доловим отраженията и отблясъците от диренията на редица поети. В стиха му навремени ще усетим романтичната извисеност на Павел Матев, ригористичния патос на Джагаров, вътрешното раздвоение и борбеност на Левчев, пластичната стихия на Петър Караангов и Иван Давидков, жаждата за поетическо осмисляне на "мирозданието" у Владимир Голев, безпощадната изповедност на Николай Христозов, пък даже и (макар и рядко) ироничния скепсис на Марко Ганчев...
В тази идейно-емоционална близост на Евтим Евтимов до поетите от неговото поколение е заключена част от силата му като творец. Защото никой от поетите на това поколение не е сам в своите търсения. Но едновременно с това Евтим Евтимов е и дълбоко самобитен в своя път (както са самобитни и оригинални най-добрите поети от неговото поколение) - и тая самобитност е в смелостта да се втурне в неизвестното, да "насити" неговите пространства с неудържимата енергия на поетическия си дух.