Непримиримият Кольо Георгиев

С Кольо Георгиев се познаваме още от началото на 60-те години на миналия век. Бяхме млади, кой поет, кой белетрист, кой критик, правехме първите си литературни опити всеки в своята област, вълнувахме се от гражданските проблеми на времето. Аз бях попаднал в кръга на поета Георги Джагаров, който придоби заслужена ранна слава със затворническите си стихотворения. В този кръг общувахме и спорехме на литературни и социални теми - Георги Джагаров, Генчо Стоев, Кольо Георгиев и Иван Цветков, доскорошни политзатворници, театралният критик Димитър Канушев, моя милост и още неколцина.
Георги Джагаров, който имаше самочувствието на литературен водач, обичаше, особено под въздействие на алкохола, да се забавлява и шутовски да иронизира близките си приятели. По-често си го позволяваше с Иван Цветков, но не и с Генчо Стоев, а към Кольо Георгиев се отнасяше с нотки на пренебрежение. Нас с Канушев ни щадеше, тъй като и бездруго видимо го боготворяхме. Кольо Георгиев в такива случаи предпочиташе да отговаря вяло на закачките, но това не му попречи постепенно да се оттегли от нашата компания, показвайки отчуждение от Джагаров, своя идеен другар от преди 9 септември 1944 г.
Симптомът на отдалечаване между двамата писатели стана очебиен, след като Джагаров през втората половина на 60-те години премина, така да се каже, в орбитата на Тодор Живков и най-близкото му обкръжение. Кольо не прие за нормална тази трансформация. Позволи си да споделя с мен хапливи реплики за конформизма на Джагаров и неговото властолюбие. Аз бях на по-друго мнение. Да, Джагаров прави компромиси, но и извършва съзнателен акт на приобщаване към властовите структури като отговорен деец, активист на партията. Оттук нататък той ще греши, тъй като само който не прави нищо, е безгрешен. Но и ще разбива догматични клишета, ще освобождава литературен терен за новите тенденции и търсения. Примери: литературната реабилитация на Атанас Далчев, Владимир Василев и Константин Костантинов, новата оценка на Емилиян Станев и на поетите от 40-те, пробивите на младото поколение поети и белетристи. Но ще се случи и крупният му гаф със събранието за Солженицин.
Кольо Георгиев остана от другата страна на барикадата. Той не пожела да приеме такова сътрудничество с властта. Предпочете да бъде говорител на литературната стъгда, да се опива от пословичното си дарование да разказва случки, които своеволно дообогатява; да изпитва удовлетворение, че останалите го гледат с възхита, че слабият пол въздиша подир този приятно сложен мъж с разтъжени очи и приятна усмивка. С възторг или с небрежна снизходителност неговите "завсегдаи" му прикачиха определението "сладкодумец", което горе-долу го устройваше.
Компенсация за отшелничеството от структурите на властта той намери и в съхранената си съвест, която според него няма причини да обслужва някого или някои, и във вътрешното си чувство за свобода, и в самостоятелността на творческото си мислене. Най-често директно и публично защитаваше своето мнение. Тази директност и морална праволинейност проникваше и в разказите му (малко по-сетне в пиесите му).
Кольо Георгиев остана докрай верен на жанра разказ, и то на циклизирания разказ. Други негови връстници опитаха таланта си в по-обемни форми като повестта и романа, където платното е широко, а животът се рисува в собственото му пъстроцветие. Така той стана емблематичен представител на изкуството на разказа от втората половина на ХХ в., наред с Емилиян Станев, Павел Вежинов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Васил Попов, Дончо Цончев, Станислав Стратиев, Георги Величков, Янко Станоев и др.
Кольо Георгиев написа и пиеси, без които погледът върху българската драматургия от онзи исторически период би бил крайно непълен. Апропо, в своите пиеси той даде старт на драматургията на всекидневието, в чието съграждане изигра роля и Николай Хайтов - с драматургичните си миниатюри. К. Георгиев първи разгърна в дълбочина (в "Съдии на самите себе си") проблема за генезиса и функционирането на една нова класа, възникваща в недрата на социализма. Класа, съставена от бивши антифашисти, сега апаратчици и стопански мениджъри, която десетилетия по-късно извърши своята номенклатурна революция в СССР, в източноевропейските страни на социализма, включително и у нас. Като автор на драми К. Георгиев показа как на битово равнище става разрушаване на ценностите. Разложителните процеси в едно семейство, в което солидарността се подменя от самосъзнанието на привилегирования елит, на друго равнище намират аналози и в обществените структури.
Това е незаменим идеен и художествен принос на писателя Кольо Георгиев в новата българска драматургия. Той обаче навлезе в същността на оформеното явление, което тепърва щеше да се превръща в "гробокопач" на социалистическия идеал и обществото.
Любопитно е, че в нашата драматургия този проблем, макар и периферийно, се появи още в пиесата "Прокурорът" на Георги Джагаров. В тази пиеса Джагаров противопоставя, в античен по същината си конфликт, прокурора Милко Войнов и следователя Николов, с цел да разкрие колко мощен и непредотвратим е сблъсъкът между сталинския догматизъм и движението на обнова и "очовечаване" на съвременния социализъм. И само чрез епизодичния образ на външнотърговския служител Боян загатна за настъпващия потребителски манталитет, жажда за привилегии и обогатяване на новия елит. Кольо Георгиев направи по същество от проблемите на Боян център на драматургичната полемика. Той изобрази ситуация, в която социалната болест вече е в напреднал стадий. Порокът се е масовизирал, общата формула, свързана с вътрешното разцепление в обществото ни между привилегировани и обикновени граждани, е обхванала като ракови клетки психологията, морала, начина на поведение и мислене на членовете на изобразената фамилия. Драматургът, който наблюдава отблизо развитието на случващите се процеси, успя да запази дистанция, да спои живото описание със средствата на присмеха, на пародирането и публицистичната присъда.
Характерно за Кольо Георгиев е, че разкри в пиесите си и тежнение към трагизма на героя, своего рода "пренос" на драматични ситуации от разказите му. Той намери начин да доразвие своя светоглед чрез драматично изобразяване на националната ни съдба - по-конкретно чрез показа на катастрофичните последици от участието на България във войните на двадесетото столетие, чрез мащабно и внушително изобразени образи като този на селянина Иван Сербезов (пиесата "Ще умрем днес, ще живеем утре").
Спомням си какви граждански вълнения предизвика спектакълът "Съдии на самите себе си" сред софийската публика, а и в цялата страна. На пресконференцията, след предпремиерното представление на "Съдии на самите себе си" в Младежкия театър за пръв и последен път видях цял шпалир кадрови офицери на Шесто управление на МВР, заели се да "бранят" партията от неудобната правдивост на тази драматична и сценична творба. Интересно е, че през онези години главният прицел на партийното опекунство все улучваше писатели със стаж в партията от преди 1944 г. Може би защото тяхната съвест беше най-малко годна за пречупване.
Антифашистките разкази на Кольо Георгиев, най-стойностните между тях, са колкото изповедни, толкова и създадени по предварителен план. В тях се постига изображение на усложнени човешки участи, въпреки че отделните персонажи са разделени линейно като положителни и отрицателни. Младият герой е неопитен и трогателен в ангажиментите си с идеята и борбата за нейното реализиране. Смехът, доколкото се допуска, е деликатен. При Кольо Георгиев отношението към начеващия революционер се поднася с трогателна интимност, но и с лека насмешка над наивните му мечтания - находка при такъв строй на мислене и чувстване.
В друг тип разкази, част от тях написани през десетилетията на прехода, след 1989 г., Кольо Георгиев накланя везните към свободно протичащото повествование, към накъсаната композиция, в която плуват по асоциация различни впечатления, спомени и преживявания. Това проличава в разкази като "Ресторант "Парнас" - летопис", "Камъни за градеж", "Изпровождането на Макси", "Клиентът с калните обуща".
Йовковското, по-точно Ангел-Каралийчевско омекотяване (лиризация на рисунъка) при К. Георгиев се съчетава с болка, със страдание и състрадание, но и със строга присъда и сарказъм, с дистанциране от субекта и средата на изображение.
Защо е така? Защото най-съществено за Кольо Георгиев като художник е да проведе дискусия - остра и конфликтна, без примеси на сантиментализъм и излишно съчувствие. Как по време на въоръжената антифашистка борба (1941-1944) идеята за социалната революция е обявена от поведенческа чистота и идеализъм, от воля да се отрече неестествения земен ред, който дели хората на милиони крайно бедни и шепа крайно богати. И как защитените идеали след 1944 г. се изкористяват и етически обезобразяват.
Това разбиране за работническата революция в българските условия се формира в белетриста - това е важно - не преди, а през периода на социализма. То отразява разочарованията и безпокойствата на идеалиста писател, който като политзатворник-антифашист си е представял другояче обществото в бленуваното бъдеще. В този план К. Георгиев изживя съдбовно разобличаването на култа към Сталин в средата на 50-те години. Тогава оформи и представата си за насилието като бич божий на победилата революция (със зачатъци още през нелегалния период).
И така, белетристът спада към онези среди на отечествената ни интелигенция, която отрича безапелационно политическите компромиси в партията и обществото след 1956 г., вижда корист и сребролюбие в уязвимия откъм морал прагматизъм на новия партиен елит.
Кольо Георгиев, наред с творци като Емил Манов, Юлия Огнянова (политически затворници преди 9 септември), Христо Ганев и Руси Божанов (партизани), Васил Акьов, Радой Ралин или Леон Даниел (ремсисти), заговори в края на 60-те и през 70-те години за морална криза на социализма, за появата на потребителски слой сред партийния елит, за злините, причинени от новото еснафство!
От друга страна, белетристът подсказва, че за предпочитане е социалната революция, целяща радикални промени в социума, да протича с максимално избягване на насилието или чрез пълното му преодоляване. Но като резултат от тези писателски осъществявания нямаше как К. Георгиев да не се сблъска - като възглед и естетика - с официално провежданата линия в културата.
Същевременно логиката на дотогавашните му схващания и творчество диктуваха той да възприеме горещо идеите за преустройство на социализма от 80-те години, за социализъм с човешко лице, дошли от СССР - друг е въпросът с по-сетнешното му разочарование. А това разочарование предизвика у разказвача не само засилени форми на скепсиса и ядовития присмех, а и по-явно възвръщане към революционните идеали преди 9 септември. В творчески аспект противостоенето на потребителските тенденции през социализма се допълни с противостоене на безчовечността в дивия капитализъм, внедрен у нас в края на ХХ и началото на ХХ? век.
Но да се върнем към разказите със сюжети от времето на антифашистката съпротива. Те, според мен, са високо творческо постижение на прозаика като идея, архитектоника, образна система, асоциативни връзки и поука. За антифашистката съпротива са писали писатели като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Давид Овадия, Веселин Андреев и др.: степента на успеха при всеки от тях е различна. Но характерно е, че повечето автори се опират върху фабулното разгръщане на събитията в конкретното време, върху трагизма на героите, поставени в изключителни ситуации, върху спомена и дневника.
Кольо Георгиев постъпва по друг начин. Той по-рядко изпитва потребност да документира фрагменти от нелегалното движение, да прибягва към обикновено сюжетиране. В този смисъл при него истинската случка се доизмисля с оглед на поставената задача, и то с въображение, което е твърде трезво, с мисъл, която не парадира с агитация на идеите.
За наситените с кръв и насилие произшествия може да се разказва директно, с трагизъм, който разтърсва душата на читателя. За същите ужасни събития, епизоди от антифашистката борба, Кольо Георгиев пише като за обичайни случки, насищайки ги с хумор, с пародийни прийоми и самоирония. Затова пък в края на разказите отеква внушение, че персонажите живеят във варварски свят, в свят на античовечност, съхранили обаче волята си за духовен отпор.
Литературното дело на Кольо Георгиев преди 1989 г. беше недолюбвано от официалната критика. След 1989 г. това положение се повтори с по-голяма категоричност. Белетристът и сега е неудобен за властта, за неолибералната критика и нейните апологети. Оказва се, че за съвременната цензура на парите и манипулацията, по-ефикасна и по-безмилостна от цензурата, прилагана при социализма, творчеството на писателя представлява сериозна заплаха, защото е еманация на истините за живота, на човешката съпротива срещу социалните несправедливости и привилегии, които са алфа и омега на общественото устройство на България през последния четвърт век.

(Слово от премиерата на книгите на писателя "Ах, този белия свят" и "Изповеди на захождащото слънце" - с известни съкращения. Заглавието е от редактора)