Нашият протест е отказ от протест

Напоследък от много места ни убеждават, главно в сутрешните блокове на телевизии, че трябва да гледаме положително на нещата от живота, да обръщаме внимание предимно на онези дребнички неща, които ни носят положителни емоции, някакво успокоение, че не всичко е "черно" около нас, и да загърбим пословичния вече нихилизъм и омръзналото и на самите нас мърморене и оплакване от всичко и всички. Ние мърморим, но за нищо не протестираме масово, защото нашият протест се изразява в отказ от протест. Опитът е показал, че няма нужда да се хабим излишно. Някой друг и другаде решава вместо нас и каквото и да направим, все тая. Неусетно обаче се роди нещо ново в търсене на

бягство от отрицателните емоции

които ни връхлитат ден след ден. Вместо да гледаме непрекъснато театъра на нашите политици, да съпреживяваме нагласените им спорове за нещо си, което и без тях и нас ще се случи, ние пълним столичните театри. Може би не всички, може би не при всяка постановка, може би чакаме гъвкавата им ценова политика да е съпричастна към проблемите на джоба ни, но ние сме там и аплодираме новите любимци на сърцата ни, които тичат от театър към друг, от столица до провинция и обратно, за да поддържат стандарт поради ценовата политика на управляващите. И всичко това - в името на общата ни култура и бягство от посредствеността около нас. Забелязва се и масово участие при представяне на нови книги, особено на нестандартни, на в крак с времето автори, докоснали претръпналите ни души. Няма значение дали е Георги Константинов или македонският поет Никола Маджиров, дали е последната книга на Махмуд Дервиш, палестинският поет със световно измерение, Алек Попов или... Залите се пълнят, а въпросите звучат остроумно и смайващо точно. Изложби се откриват през ден и някои наистина са с европейски висоти, дори и имената на творците да не звучат познато, но присъствието на ценители в отсъствието на политици е забележително. Даже Михалис Гарудис при откриване на собствената си изложба преди месеци не се посвени да каже, че съзнателно е избягнал да кани представители на властта, но се радва на присъствието на толкова много приятели и верни почитатели. След толкова години на отсъствие от България! Видяхте изложбата и на Тома Трифоновски, и на Иван Кирков. Какво да кажем за Мария Ножарова, която на 84 години, с треперещ глас и крака, в инвалиден стол, откри поредната си изложба на "Шипка" и благодари на приятелите, които са я насърчили и помогнали да направи своите керамични творби, за което се изисква не само фантазия и творчески плам, но и физическа сила, която тя вече няма. Да, това е оптимизъм и нещо повече от положително. Има го, но какво общо има с подтика към търсене на положителните неща в нашето всекидневие, за да забравим дразнещото, отвратителното и подклаждащо пословичния ни нихилизъм? Като ходим на театър, нима ще забравим ужаса, който ни обзема при съобщението как един 85-годишен професор е нахапан до смърт от бездомни кучета и се бори за живота си в рухнала от поредица здравни реформи болница? Това с бездомните кучета не се ли обещаваше да бъде решено и при последните местни избори?

Виновни няма, да му мислят гражданите

които хранят такива кучета. Милионите за разни общински дружества, които трябва да решават този проблем, не са сред положителните неща и не би трябвало да им се обръща внимание. Най-много някой управленец от тази система да стане министър. А като ни убеждават да изпитваме радост от живота, дали ще успеем да го направим, когато през ден на пешеходна пътека загиват или биват осакатени хора, когато в парка по зелените площи и по тротоарите се паркират автомобили, повечето от ония, мутренските, както ги нарекохме, и никой не е в състояние да принуди собствениците им да знаят, че има и правила, има и закони. Всъщност какви закони, ония с безкрайните кръпки от безкрайни промени, които не се знаят дори от законопазителите, или ония с лобистките интереси? Като си купим нова книга, дали ще забравим, че армията от наши мургави сънароднички чисти столицата самоотвержено, като мете с нещо като метла и трупа изметеното на купчини, които вятърът разпилява за минути зад гърбовете им, а ти си видял по света как едни мъже, наистина там метат повече мъже, возят колички с метли и чували, с всичко необходимо да се събере боклукът цивилизовано и да остави улици и градини чисти и за дълго. Пари няма за такива удобства, няма и да има. Защото явно трябват за други неща, а ние да си гледаме културата, на парче, защото така ще мислим положително и ще се радваме на красивите неща от живота. Да сте видели нещо красиво в София, създадено напоследък? Красивите жени вече не ходят по улиците и метрото, а красивите сгради рухват непрестанно под напора на стъклени билдинги и добре, че кризата малко ги поспря. По тази причина секнаха и предложенията за нови паметници или скулптури, за

онази връзка с миналото

която ни прави горди, че не сме от вчера на тази земя. Най-много да разрушим още някой стар паметник, защото е свързан с тоталитарно време или друга идеология. Това го можем, но не съм сигурна, че ще мине като нещо положително, защото отново ще разедини народа. Това също си го можем и го правим вече десетилетия. Не успяваме да намерим вълшебната дума за единение, не успяваме да мобилизираме духовната си енергия, онази, която получаваме, като ходим на театър или концерт в зала "България", за да посочим каузата или идеята, която ще ни не само обедини, но ще ни помогне поне да не се мразим взаимно толкова. Няма съмнение,че ще оцелеем,защото винаги сме успявали. Но въпросът е да не позволяваме повече да ни залива посредственост и познанията, които придобиват децата ни в западни университети, да са полезни тук, да усвояват нашия изстрадан опит, защото само след такава приемственост и доброжелателна среда може наистина нещо да се промени. Иначе ще гледаме на екран как колеги, началници, фенове на нашия Стилиян Петров го аплодират в Англия и подкрепят в трудни за него моменти, а ние като "барабар Петко с мъжете" копираме действията им и се питаме объркано какво всъщност трябва да се прави. Някъде по пътя на демокрацията загубихме нашата съпричастност, а управленците ни мислят за всичко друго, но не и за положителния пример. Затова напоследък търсим положителното все при редовите граждани, в провинцията, защото май само там са се съхранили онези патриархални нрави и обичаи, които са ни спасявали и при по-тежки житейски ситуации. Следващият въпрос е как да принудим хората, които избираме да ни управляват, да бъдат поне малко по-скромни в житейската си битка за трупане, за да повярва обществото,че демокрацията наистина е нещо положително и не се отнася за далечното бъдеще. Надежда има, защото само преди дни един млад човек зададе въпроса къде е сега кръгът "Мисъл" и кой днес може да влезе в този кръг? Той знаеше за "Мисъл" и великите българи в него! Остава да ги открием и да им дадем бъдеще! Това ще е положително, нали?