КОНСТАНТИН КОСТОВ:
Мечтая никога да не се предавам
Много мои приятели, като завършат, се отказват от изкуството. Загърбват книгата с магии и хващат наръчника за готварство, споделя младият художник от НХА
/ брой: 24
КОНСТАНТИН КОСТОВ е на 22 години. Завършил е Националната художествена гимназия "Цанко Лавренов" в Пловдив. В момента е студент в Националната художествена академия, специалност живопис, в класа на проф. Андрей Даниел, IV курс. Открива самостоятелна изложба в Пловдив, има изяви в наши и международни художествени проекти. В момента е подредена изложба във Виена, към нея е открита "Still life & Co", в която Костов участва със своята инсталация "Закуска, обед, вечеря... консумация на изкуството" (Обектът е привидно съоръжение за хранене, което предлага консумирането на самия материал на живописта.)
- Откога рисуваш? Как тръгна по пътя на художника?
- Всъщност трябва да благодаря на своите родители и най-вече на майка ми, която в много ранна възраст забеляза заложби в мен. Впоследствие самият аз усетих и сам избрах да тръгна по "трънливия" път на изобразителното изкуство. Но родителите ми застанаха зад мен, независимо какво щях да предпочета. В началото започнах с подготвителни уроци по рисуване при Ахмед Чаушев, след което влязох в Художествената гимназия и ето ме сега в НХА.
- Какви сюжети оживяват върху твоето платно?
- В своята живопис винаги съм намирал особени теми. Някой би ги нарекъл социални, друг - философски, а за мен те са парчета от живота, преминали през мен и излезли от ръката ми върху платното. Не бих казал, че тези парчета са много комерсиални, повече като че ли - уникални, защото сам съм ги подбрал. Не всички колекционират парченца от живота ни, нали? Допирът с материали като маслената живопис, защото предпочитам тази техника, повечето пъти ми помага да се срещам с любопитни, чисто живописни ситуации.
- Предстои ти скоро да се дипломираш като бакалавър. Замисляш ли се след това какво ще правиш?
- Живописта е много сериозна и отговорна професия, в която можеш да откриеш доста важни въпроси - които може да зададеш както към себе си, така и към заобикалящия те социум. Въпреки трудностите и някои мои колебания, реших да преследвам мечтите си - една от тях бе да вляза в академията, разкриваща нов свят пред мен. Беше победа да ме приемат още първата година. Но, когато станах втори, трети курс осъзнах, че трябва да престана да мисля какво ще стане с мен, а да се съсредоточа в настоящето, което е повече от интересно. Имах перспективи да замина навън, но после осъзнах, че това е коварна форма на утопия. В момента ми е важно да завърша успешно дипломния си проект и да продължа с магистратура. Реших да не мисля какво ще се случи с мен, след като се дипломирам. Перспективите са доста относителни, но те зависят само от теб. Плаша се понякога, но това засилва тръпката. Познавам много млади хора, които се отказаха от изкуството заради обстоятелствата, заради суровите условия, в които сме принудени да живеем. Затова загърбват книгата с магии, не я отварят повече и започват да четат наръчници... За готварство, за автомонтьорство, за бояджийство... Това ме натъжава. Чувствам се ядосан в такива моменти. Питам се защо? Какво става? Много мои познати и приятели заминаха за чужбина.
- А ти мислиш ли за чужбина?
- Напоследък много се говори къде отидоха младите хора, защо избягаха... Зад граница човек се реализира по особен начин, защото той си остава чужденец, но продължава да прави това, което иска. Дилемата става твърде интересна, вътрешният конфликт - все по-сериозен. Имал съм късмета често да пътувам извън граница, да усетя каква е ситуацията там и да сравнявам, да асимилирам впечатленията си между отделните места, между България и чужбина. Учих един семестър в чужд университет, където се случиха много по-интересни неща, от тези в нашата малко позамряла реалност, и се върнах със следния девиз - "Естественост и развитие - правилния път към креативността". Според мен всеки млад човек трябва да пътува много, за да може да види какво се случва зад граница, да се запознае с различни хора, ако може да влезе и в образователната система там, да види контраста - тъмните и светлите тонове. Така ще може да направи своите изводи, да се обогати, но после е хубаво да се върне, за да "ъпгрейдва" ситуацията тук. Мисля, че така ще освежи вече поостарели неща. Може би това трябва да бъде мисията на младия човек - да се отскубне от заобикалящата го действителност, и след като избистри погледа си да се върне с обективни представи за ритъма на света.
- Твоите колеги от други държави имат ли проблем с реализацията си? Какви са техните възможности за изява?
- Оказа се, че имат същите грижи. Завършват образованието си и започват да търсят кътче, в което да си направят ателие, то ще им позволи да се занимават с любимото изкуство. След това се опитват да се реализират, следвайки естествените стъпки, за да могат да оцелеят и да покажат своите идеи. После настъпва моментът с пресяването. И у нас ситуацията е подобна, но се чака твърде дълго. Навън умеят да рискуват, тук искат да бъдат сигурни. Не биха рискували с лека ръка да застанат зад млад човек. Напоследък обаче започна да се случва дори и този феномен. Моят професор е от хората, които забелязват някои положителни тенденции и се опитват да се борят, но явно в България става трудно. Много наши съграждани не знаят какво се случва в академията, нямат представа какво правят младите художници. Процесът на ферментиране остава незабелязан и сякаш ненужен, а той е толкова важен...
- Студенти от НХА по нетрадиционен начин огласиха позицията си върху назрелите проблеми в края на миналата година. Изкуството им стана своеобразна форма на протест.
- Идеята беше да отворим вратите и да покажем, че това е занаят, който се прави с двете ръце, и има особена съставка, която хората може да не разберат на първо време. Но само като я усетят, ще се почувстват по особен, различен начин. Една от "болестите", разпространени в момента, е, че хората все по-малко и по-малко се чувстват по "особен" начин. Свикват да се чувстват по обикновен начин - на работата, на спирката, в мола, вкъщи, навсякъде. Така те се превръщат в обикновени хора.
- Според теб какво трябва да се промени?
- Не съм наясно, объркан съм от всичко, което се случва... Крайно време е вече всички да си признаем, че май не сме наясно какво правим. Питам всички политици защо не са решили тези проблеми отдавна. Аз съм роден точно след промените в България, а чак сега се говори за тях, не би ли трябвало да са ги изяснили преди 20 години. Аз съм млад човек и искам да постигна успех, но не материален, а успеха на щастието - да не забравяме да сме истински, човечни. Кога за последно сте почувствали вежливо отношение? Смятам, че хората трябва да бъдат по-човечни един към друг, по-хуманни. По-отговорни. Да се изгражда, а не да се руши. Все неща, които забравяме напоследък. За мен истинността е важна. Ако човек е истински, това означава, че ще обича истински, ще живее истински и интересно. Да си интересен и истински - откровен със себе си, е много трудно. Ние правим живота си труден, като отричаме много неща за себе си.
- За какво мечтаеш?
- Мечтата ми е, като завърша академията, да имам възможност да се реализирам по начина, който всеки смята за естествен - чрез професията си. Да продължавам да рисувам и сътворявам важни за мен творби. Мечтата ми е всичко да става естествено и важните неща, които съм уловил в картините си, да са в България, а не да съм принуден да ги търся другаде. Галеристите и хората, които се занимават с пиар и реклама на изкуството, да си вършат работата както трябва. Благодарен съм на всички, които обръщат внимание и на младите и смятат, че не е задължително да си на 35, за да можеш да рисуваш и да бъдеш художник. Мечтата ми е да живея, запазвайки същността си, и никога да не се предавам.