Има ли истински лидери днес?

Таня ГЛУХЧЕВА

Темата за лидерството отново е актуална покрай войната в Украйна. Според някои с тази "титла" може да се окичи руският президент Владимир Путин. Други яростно го заклеймяват и я "дават" на Володимир Зеленски. Заклетите евроатлантици у нас, без да се замислят, казват, че западноевропейските и най-вече американските политици я заслужават.

И така - всеки има изградена собствена представа какъв трябва да бъде лидерът. Най-често той се описва като интелигентен, решителен, силен, харизматичен. Да знае кои са желаните резултати, начините за тяхното постигане и най-важното - знание и умения да организира и мотивира хората така, че да следват избрания от него път като свой. Трябва да е някой със силен характер, който въплъщава честност, откритост и истинско обвързване. Да е готов да служи преди всичко на народа си и да бъде предсказуем в отношението си с политическите партньори - както в страната, така и навън. Тези неща са важни, защото са в основата на разбирането и усещането на всеки човек за успех, сигурност и справедливост.

Дали политиците в световен мащаб са такива?

Интересът към лидерството датира от древни времена. Известно е, че то е най-старата форма на реализация на силната личност в обществения живот. Поради различните физически и интелектуални дадености и морални разбирания (ценности) определени лица се открояват сред останалите и винаги излизат напред. Те застават начело на рода, града, държавата. 

Лидерът може да бъде определен като човек, ползващ се с авторитет, влияние и доверие. Философи, мислители, владетели са се опитвали да обяснят лидерството и качествата, които той трябва да притежава. Конфуций, Платон, Макиавели разглеждат този въпрос подробно. Думата се появява за пръв път в английския език през XII век. Самото понятие "лидерство" възниква пет века по-късно, но научното му изследване започва едва през XX век.

Първата половина на столетието е фокусирана върху самите лидери. Често този период се определя като епоха на господството на "теориите за великите личности". Изследват се отделните лидери. Изследователите търсят чертите, които отличават "лидерите" от "нелидерите". Усилията на учените рядко довеждат до теоретично обосноваване на система от качества, които лидерите трябва да притежават, за да бъдат такива. 

В Античността и Модерните времена

Протагор (490-420 г. пр.н.е.) твърди, че "това, което дава възможност на един човек да води другите, може да се научи". Според Сократ (469-399 г. пр.н.е.) всеки индивид се развива по посока на лидерството, т.е. стремежът към лидерство е заложен. Поведението на лидера трябва да отговаря на общочовешките принципи за хармония, добродетел и справедливост. Платон (429-347 г. пр.н.е.) посочва, че "само философът, който е постигнал истинско знание, може да управлява".

От Новата ера в Рим се засилва философската аргументация за лидерството. Епиктет (50-125 г.) твърди, че лидерът е добродетелният индивид, който ограничава желанията си и се абстрахира от незначителните неща с цел правилно поведение. Марк Аврелий (121-180 г.) пръв съчетава теорията и практиката на лидерството. В основния си труд "Мисли към себе си" дава практически указания как той, а в последствие и последователите му, трябва да се държат в конкретни ситуации, както във всекидневието, така и в живота.

През Средновековието се откроява фигурата на Абу-Наср Мохамед ал Фараби, според когото управникът трябва да умее по природа да разбира и да си представя всичко, което му се говори. Добре запомня онова, което разбира, вижда, чува и възприема. Притежава проницателен и прозорлив ум. Най-важното е, че не спира да се учи и развива. Обича истината и ненавижда лъжата и лъжците. Търси справедливост и мрази тиранията. Притежава решителност при изпълнението на поставените задачи и цели.

Не познава страх и малодушие

Безспорно, най-отличителната фигура на Ренесанса е Николо Макиавели (1469-1527 г.). В трудовете си, най-вече във "Владетелят", той стига до заключението, че мъдростта на управника може да се постигне, ако наблюдава действията на хората и изучава историята. Привърженик е на тезата, че индивидите се стремят към власт, подтиквани от същността на човешката природа. И прави уточнението, че съобразяването с традиционния морал е оправдано, само когато допринася за увеличаване на благата на обществото. Според него човечеството изначално е корумпирано, а лидерското съвършенство се измерва чрез способността на интелекта и волята да се проявяват с "динамична жизненост".

Английският му съвременник Томас Мор (1478-1535 г.) утвърждава тезата, че обучението и възпитанието са стълбовете на подготовката на обществените водачи. А те, от своя страна, трябва да правят всичко в интерес на членовете на обществото. 

Интересна е позицията на Фридрих Ницше, който посочва, че естественото състояние на лидера е да доминира и да прекроява света, да утвърди личната си сила до възможно най-голяма степен. Философът изтъква, че личните качества имат съществено значение. В зависимост от тях човек успява да се издигне или не.

Още много философи и теоретици могат да бъдат цитирани, изброявани, но каква полза от това, ако никой не се вслушва в думите им или ги интерпретира по свой начин, ако изобщо чуе за тях?

За много наши съвременници повечето трудове звучат като литературни произведения, стари текстове, неприложими към политиката на XXI век. Несъмнено, на повечето хора им се иска да бъдат лидери. Лошото е, че някои вярват, че са такива, само защото разполагат с власт и пари. Безспорен факт е, за съжаление, че днес

истинските лидери са малко

Днешните политици нямат желание да учат и да черпят опит от миналото. Те решават, че могат да управляват, защото имат самочувствие, добър външен вид, някой ги е излъгал, че ще се справят и... нищо повече.

Преди време на въпрос на чуждестранен журналист за това с какво се занимава в свободното си време, руският президент Владимир Путин отговори: "Чета исторически книги и уча английски език". В онзи момент това прозвуча странно, имайки предвид как други управляващи, като бившия премиер Бойко Борисов, играят футбол или се снимат с магнолията в градината си... Но, предвид случващото се в момента, това негово изказване беше припомнено и интерпретирано от гледна точка на конспиративните теории. Появиха се коментари как той в продължение на месеци тайно е чел и писал философски трактати за възраждането на СССР...

Виждаме как на препоръките на великите умове от миналото - да се чете, да се знае какво е било преди, как да се избегнат стари грешки - днес не се гледа с добро око. Или малко хора знаят за тях и затова си позволяват да говорят небивалици, а други, които са чели дори още по-малко, им вярват. Когато се стигне до момент, когато човек постави 

националния интерес над всичко останало

го обявяват за диктатор, че изневерява на новия световен ред и т.н. Типични примери са президентите на Китай, Венецуела, Куба, Никарагуа, Русия, Сирия... Т.е. всички, които се опълчват на налаганите отвън политики и не се продават. Пример само от миналата седмица са Венецуела, Саудитска Арабия, ОАЕ. Поради санкциите, които САЩ наложиха на Русия и отказа им да купуват газ от нея, американците решиха да водят преговори с южните си съседи, на които безуспешно се опитват да свалят законноизбрания президент, и вечните арабски приятели. Но удариха на камък. Николас Мадуро поиска да отпаднат всички санкции, наложени на държавата му, и заяви, че няма да се примирява с отмяната на "частични". А "арабските приятели" са отказали да проведат дори телефонен разговор с Вашингтон.

Ако можеха древните и ренесансовите философи да видят в какво се е превърнала политиката, вероятно щяха да се хванат за главата. Или да си я посипят с пепел.

Вместо лидерите да стават все по-качествени, можещи, знаещи, днес са превърнали управлението в скучно зрелище, невинаги успяват да дадат хляб на народа, който е прекият потърпевш от некадърността им.