И Бог онемява пред Кочо и перущенци!
Западната преса отбелязва, че от 2000 души население в града са останали живи 150 - старци и деца
/ брой: 218
Сега, когато почитаме мъчениците от Батак, редно е да си припомним и за Кочо, за трагедията и героизма на перущенци.
В едно кътче на душата си съм стаила моите детски дни, ранната си младост. Там е и малката квартална градинка, където безгрижно играехме, където се чуваха смехът и плачът на децата от махалата. Там имаше един изоставен бункер, от който зиме се пързаляхме с шейните, а лятос около него се криехме при жмичката. Тази градинка и днес е там - на площад "Кочо Честименски", на сегашния булевард "Шести септември" в Пловдив. А в единия й ъгъл е паметникът на Кочо - Кочо Чизмаря.
Родил се е Кочо (Николчо) Георгиев Честименски през 1840 г. в пазарджишкото село Динката. Баща му бил земеделец. Майка му придумала мъжа си да продаде земите и да се преселят в Пазарджик. Там семейството живяло в годините 1868-1869. Кочо учел занаят - папукчийство, чехларство, обущарство. По това време в тамошното читалище "Ведрина" кипял оживен културен живот и негова душа бил патриотът учител Петър Бонев, с когото Кочо се сприятелил.
В 1870 г. семейство Честименски се установило в Пловдив. В тамошната чаршия Кочо бил вече
майстор с дюкян
Оженил се за девойката Теохана. Родило им се момиче - Райна. Тогава в града се зараждали наченките на българския театър и Кочо бил сред първите самодейни и професионални актьори. Запален за родолюбивото дело още от Пазарджик - от Петър Бонев, и тук Кочо, последователят на идеите на Левски, не стоял безучастен към подготовката за въстание. През 1875 г. той превърнал дюкяна си в "Капана" в средище на тайни срещи на народните синове за подготовката на Старозагорското въстание, но след неуспеха му бил заподозрян, наблюдаван и следен от турските власти. Затуй се принудил да замине за известно време в Копривщица.
В началото на 1876 г. Кочо се завърнал в Пловдив и отново дюкянът му станал
тайно революционно кътче
Самият той бил член на Пловдивския революционен комитет. Включен бил във Военния съвет на бойно настроеното село Перущица, наред с Петър Бонев, братя Тилеви и Спас Гинов - народен представител на перущенци в Събранието на "Оборище". Организирана била отбраната на селото в предстоящото въстание, като била разделена на 6 сектора. Най-важна била позицията в южната част на селището, където се предвиждало да се разположат 120 защитници и да ги командва Кочо. Пътят за Пловдив трябвало да бъде барикадиран с волски коли, пълни с камъни.
Според предварителния план чаршията в Пловдив трябвало да пламне - да започне подривната дейност, да се даде знак за началото на въстанието, за боя. Кочо и Димитър Свещаров изпълнили дълга си и запалили дюкяните си. Но пожарът бил бързо потушен от турските власти. Кочо поел към къщичката си в Пловдив, качил на талигата жена си, момиченцето си и племенницата си Варвара и се отправили към Перущица.
Започва епичната борба за Перущица
Седем дни перущенци се борили храбро, отчаяно. Но насреща им били хиляди - редовна турска войска, башибозук, а и планинска артилерия! Озверен, врагът налитал, предвождан от тъмрашлията Адил Ага. Да му се отстои - било невъзможно! Останалите живи се примъквали към селището. Кочо и Спас Гинов са принудени да се приберат при семействата си, укрити в църквата "Св. Арахангел Гавраил и Михаил". И тук се случва страшната, героичната, кървавата трагедия. Когато разбрали, че иде краят, мъжете решили - смърт по своя воля, няма де се оставят живи в ръцете на врага! Първи посегнал на своите и на себе си Спас Гинов, примерът му бил последван от Спас Цинцарски, Иван Хаджитилев, Гочо Мишев, Кочо, който убил своите - жена, дете, племенница и себе си. Всичките 22-ма мъже в църквата сторили същото.
В храма потекли реки от кръв
Загинали 347 души - не като роби, а като свободни хора, по своя воля! Башибозуците палели, горили, убивали зверски и се наслаждавали на писъците на жертвите си. Останалите живи, безумни от страх и от ужас, били откарани вързани в Пловдив. Западната преса писала, че "от 2000 население на Перущица са останали живи 150 души - старци и деца". Така било потушено Априлското въстание в Перущица.
Захари Стоянов описва борбите на поробения народ в Пловдивско, в родопските села, но най-вълнуваща е картината на перущенската епопея, пресъздадена от нашия народен поет Иван Вазов в стихотворението му "Кочо". Макар че като Кочо били мнозина, поетът е избрал него, възпял го е, по-точно оплакал го е, но го е и възвеличил, издигнал му е "паметник неръкотворен"! Звучат трагично-героично последните акорди на Вазовата творба:
И Господ от свода, през гъстия дим,
Гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Името на Кочо става символ на родолюбие, на героизъм! Сега това име свято се тачи като патрон на училища, читалища, кооперации...