Готов съм не само да пея, а и да се бия

Юрий Шевчук е основател и фронтмен на легендарната група "ДДТ", която е със съществен принос в историята на съветския и руския рок. Името на формацията произхожда от абревиатурата на един от най-използваните инсектициди през 70-те години на ХХ век - дихлоро-дифенил-трихлороетан, забранен в повечето развити страни поради вредното му въздействие върху човешкия организъм. От основаването й през 1980 г. бандата многократно променя състава си. Групата е забранявана в СССР, наричана е кошмарът на КГБ. Това обаче не пречи "ДДТ" да издава нелегални песни, записани на магнетофонна лента, и да става все по-популярна в бившия Съветски съюз. Така са направени 4 ъндърграунд албума. Музикантите от "ДДТ" снощи излязоха за първи път на българска сцена в столичната зала "Универсиада". Организатор на събитието е "Жокер медиа" с подкрепата на "Славянский дом".


- Юрий Юлианович, напоследък се заговори, че вашата кандидатура ще бъде издигната за предстоящите президентски избори в Русия и дори вече върви подписка в подкрепа на тази инициатива...
- Никой не е искал съгласието ми за този акт. Това е несериозно. Смятам, че руснаците още не са готови да чуят идеите ми. А днес в страната има много добри, достойни, умни, образовани хора, които може би не са чак толкова разпознаваеми за широката общественост, но биха могли да се кандидатират за президент. За целта обаче наистина трябва да притежават редица достойнства - съответния потенциал, харизма и необходимата нагласа. Както и способността да работиш безумно много за благото на родината - от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. А аз съм ленив. Най-много бих могъл да стана лидер на някакъв партизански отряд (смее се).
- Но май сте отдаден най-вече на музиката...
- Вече втора година работим върху новата ни програма, която включва около 30 песни. Все още не сме направили записи на албума, продължаваме да мислим върху режисурата. Иска ми се да представим не просто един обикновен рок концерт, а да подготвим песни, които да са обединени от едно общо действие - като в спектакъл на Станиславски.
- В руския рок, за разлика от западния, текстът като че ли е по-важен от музиката.
- При нас поетичната традиция е много силна. Думите и смисълът им стигат доста по-дълбоко, отколкото например в английските песни. Въпреки че рокът всъщност не е създаден в Рязан или в Москва, а в Лондон. Ние не успяхме да измислим някаква нова форма на тази музика, но пък й даваме дълбочината на мисълта, широтата на степите ни... При нас има място за размах. Най-важното е да не прекалиш, да не пренатовариш публиката с някакъв специален, прекалено тежък смисъл. А да удържиш границата между непукизма и забележителния реализъм, присъщи на рока. И заедно с това, да не спираш да си задаваш въпроси. Но не питания от сорта "Да спя или да не спя?", а такива като "Да бъда или да не бъда?". Рок музиката е способна да поставя именно тези въпроси.
- Ако вземем предвид факта, че ДДТ е отрова, срещу кого или срещу какво е насочено действието й днес?
- "ДДТ" отдавна вече не е никаква отрова. Името, което дадохме на групата още през миналия век, бе изключително радикално. А сега превеждам "ДДТ" като "Добрый день, товарищи" (Добър ден, другари), "Добра, духа, творчества" (Доброта, дух, творчество), "Дружили две товарища" (Другарували си двама приятели), "Добрые дураки творящие" (Добрите глупави творци), а феновете ни веднъж ни нарекоха "Дважды два три" (Две по две е три)... Абсурдно е, разбира се, но е интересно. Това име - ДДТ - вече стана нарицателно.
- Преди броени дни президентът на България връчи престижното отличие орден "Св. св. Кирил и Методий" I степен на една от най-старите рок групи в страната - "Щурците". Вие как се отнасяте към подобни награди?
- Много деликатно и с голямо притеснение. Неведнъж ги отказвах. Правя го, защото за мен всяка награда е диалог, по време на който се съгласяваш с честността, порядъчността и немеркантилността на този, който я присъжда. Ако ми я връчва правителството и аз я приемам, това означава, че подкрепям политиката му. Затова ги отказвам. Имам и награди, които нямаше как да не приема. Една от тях е за участие в бойни действия, въпреки че всъщност не съм участвал в такива. (Шевчук е пял и свирил с китарата пред войници, понякога и в двата лагера на въоръжени конфликти - б. а.) Като журналист снимах с камера в различни горещи точки, където се водеха локални войни на територията на бивишия СССР, направих няколко документални филма. Много е трудно да откажеш награда на войници фронтоваци, които нямат друг начин да ти се отблагодарят и дават единственото, което имат и могат. Но това са съвсем различен вид награди.
Имам следното стихотворение:
Не умеет Бог читать
и считать не любит
наших грамот и наград.
Не за это судит.
- Изкушен ли сте от политика?
- Никога не съм се занимавал с политика, не съм бил в редиците на никоя партия. Аз съм музикант и вече всички го знаят. Но освен това съм и гражданин. В Русия сега се води полемика, голям спор между мои колеги, някои от които смятат, че всеки трябва да си гледа работата. Музикантите да си свирят, да пеят, да "даряват на хората смях и радост", както се пее в един анимационен филм. Но аз не смятам, че човек трябва да бъде ограничаван в рамките на професията му. Шлосерът да си прави винтовете, дърводелецът - мебелите, шофьорът да си върти волана... И да не мислят за нищо за друго. За "другото" щял да се погрижи високопоставеният умен чичко, който ще пресметне необходимото, ще вземе най-правилното решение и ще свърши всичко, както трябва... Но това ограничава останалите. А аз мисля, че всеки трябва да има право на собствено мнение, да бъде гражданин на страната си. Изключително важно е да имаме не само задължения, но и права. Това е моето твърдо убеждение. И съм готов не само песни да пея, а и да се бия, за да съществува в Русия гражданско общество.
- Разпитван сте и от КГБ...
- Когато ме викаха в КГБ на "събеседване", питаха ме за явките, за ятаците ми, за начините, по които разпространявах песните и албумите на групата... А аз просто ги давах на приятелите си, а те - на своите, и след седмица новият албум стигаше чак до Владивосток. Така в един миг станахме известни в целия СССР. Магнетофонните ленти много бързо се презаписваха от всички, които харесваха нашата музика. И дори служителите на КГБ вечер слушаха песните ни, а на сутринта ни викаха на "разговор". Но след промените, на един от концертите на "ДДТ" в Уфа при мен дойдоха някои от тези момчета, тогава вече бивши, и ме помолиха да им окажа честта да им дам възможност по някакъв начин да се реваншират заради факта, че навремето ни притесняваха. Та те ме качиха в една лимузина и докато аз пиех водка в колата, те тичаха край нея, както прави конвоят на американския президент (смее се).
- Творчеството на "ДДТ" започна в една епоха, но продължава в друга. Кога ви е било по-лесно или по-интересно да работите?
- Винаги е интересно! В онези времена - преди 30 години, като че ли имаше глад за такава музика, въпреки че не се харесваше на всички. Може би не всеки я разбира. Но това е нещо естествено. Ние живеехме в една магнетофонна ера, за която днешната младеж вече не знае почти нищо. Това бе епоха на истинския ъндърграунд, времето на контракултурата. Доста хора - и в Русия, а сигурно и в България, живеят с миналото, други пък гледат само в бъдещето. Но има една поговорка, която много харесвам: "Този, който с единия крак е в миналото, а с другия - в бъдещето, всъщност пикае на настоящето". Тъй че аз живея в сегашно време. Но, както е казал Бодлер, всяка епоха е достойна да бъде героизирана. И сега времето е наистина интересно, мащабно и велико! Аз го усещам. И ми харесва да живея в него. Не се оплаквам. Не мрънкам. Не изпитвам носталгия. Нямам никакви илюзии за бъдещето. Аз съм в настоящето, защото в него е и бъдещето, и миналото.
- Коя песен може да се нарече визитна картичка на "ДДТ"?
- Тя още не е написана. Ако беше създадена такава песен, щях да се успокоя вече, да се кротна и да се занимавам с нещо друго. И да се представям с думите: "Юрий Шевчук - бизнесмен". А сега съм просто Юрий Шевчук - музикант.
- Чувствате ли се звезда?
- Не обичам тази дума. На някои "звезди" лъчите им пречат да влизат в автобуса или в трамвая, да общуват с хората. Колкото по-рядко се опитваш да си дадеш някаква оценка, толкова е по-добре и по-лесно се живее. Колкото по-рядко се поглеждаш в огледалото, толкова по-истинско и естествено е изражението на лицето ти.
- Познавате ли някой български изпълнител?
- Наскоро записах албум с Константин Казански - българин, който живее в Париж. Знаете, че той е работил и с Висоцки. А сега му харесаха моите песни и се срещнахме на Монмартър, за да направим записи на "ДДТ". Казански е мой много добър приятел. За първи път съм в България, затова една от целите на гостуването ми е да взема оттук много актуална музика, която се прави в страната.
- На тениската ви пише "Единочество". Тази дума май я няма в руските речници...
- Аз я измислих, образувах я от две думи - "единство" и "одиночество" (самота). Това е нещо, много сложно за обяснение, въпреки че ми се струва, че чувството е изживявано от много хора. Тогава оставаш сам и те обзема невероятна тъга... Но същевременно усещаш единството си с целия свят, създаден от Бога, и успяваш да се слееш с природата, независимо че не си в гората или на брега на морето. Ето такова много сложно и удивително чувство нарекох единочество.
- Следите ли как се развива съвременната руска рок музика?
- Разбира се. Този процес е много интересен за мен. Може да се каже, че държа ръка на пулса на младите музиканти. Сега само в Петербург има 3000 рок групи. Официалният шоубизнес обаче не ги "пуска по телевизора". Но интернет ги спасява. Наскоро в Санкт Петербург се проведе рок фестивал "Отвори прозорците", в който участваха много музиканти. Те минаха през специален подбор и останаха около 500 групи. Направо не знаем какво да ги правим! А младежите днес са изключително интересни, много работят, непрекъснато търсят нещо - нов език, нов саунд, нов тембър. Всичко се възражда. Появяват се забележителни поети и поетеси на по 18-19 години, създават се клубове, в които хората просто се събират, за да чуят и да прочетат стихове. В Москва има 50-ина такива, в Петербург са около 20. И след унилите, ужасно комерсиализирани последни две десетилетия, като че ли идват съвсем други, различни млади хора. Те копнеят за нещо чисто, стремят се към светли идеали и свобода, не искат да правят секс, а вярват в голямата любов. Това е бъдещето! Хората започват да разбират, че потребителското общество не води доникъде - човек, ако си купи 15 хладилника, няма да се почувства по-щастлив. Разбира се, това се отнася за напредничавата част от младите. Защото има и такива, които мислят с картинки - като пещерните хора. Изчезва вербалното общуване.
- Коя цензура е по-страшна - политическата или тази, която все повече превзема шоубизнеса?
- Моята вътрешна е най-страшната! Няма друга цензура. Смятам, че ако си написал хубава песен, тя непременно ще намери слушателя си. И дори не е важно как точно ще се случи това. Но ще се случи. И така е било винаги, и е, и ще бъде!