Една семейна сага, разказана от Дарина Герова

Дарина Герова е един от най-добрите майстори на българския разказ, които творят днес. В своите разкази тя с изискано чувство и с някакво дълбоко усещане за достойнство разкрива колизиите между категориите "добро" и "красиво", констатира, че опорите на съществуването ни са силно разклатени. А това довежда до такава относителност на съществуването, която е гибелна за красотата.
Последната й книга "На юг от Дунава" (2017 г.) представлява своего рода есенция на нейното и на нейните предци минало. Жанрово ми е трудно да я определя. Стои, особено на първи план, по-близко до мемоара. Но такъв мемоар, в който авторката се уповава на спомените на друг човек за историята на рода (записките на майка й и "спомнянето" - какво е подочула от баба си по майчина линия). Появява се съмнение доколко става въпрос за изцяло автентични лични впечатления и доколко за "реконструиране" на чужди спомени за времена, в които разказвачът още не се е родил.
Спомените засягат годините преди и след Освобождението на България от турско иго до навечерието на Втората световна война, когато мемоаристката навлиза в детските си години. Непреживените от нея периоди Герова ги осветлява с помощта и на общоизвестни политически събития и чрез информация, почерпена от тогавашните вестници, и чрез свободно съпоставяне по принципа на сходствата и разликите между фактите. Но този начин на разработка извежда вече към техниките на изграждане на други жанрове - на повестта или на романа. В случая Герова е постъпила реалистично, тъй като, ако беше се опряла безусловно на спецификите на мемоара, щеше да бъде принудена в отделни моменти да наподобява, да имитира спомена или низа от спомени.
Може би най-завършена като себеизказ е първата глава на книгата, посветена на най-ранните представители на рода в град Русе. Като парадокс, най-отдалечена от мемоара и най-близко стояща до жанра роман! Роман, който би могъл да се нарече "семеен", тъй като ядрото му е биографията на едно семейство със светлите и тъмните тонове на живота му, с интимните и социално по-ангажираните му преживявания.
Показателно е, че Герова поставя акцент върху далеч по-напредналите и цивилизовани, обвяни от влияние на крайдунавските държави, бит и стандарт на русенските си персонажи. Един от тях, прадядото Цончо Атанасов, е пребродил вече Германия Австрия и Франция, стигал е до границата с Китай, висш служител в железницата на Морис дьо Хирш, открита през 1866 г. Дъщерите му учат в елитни училища, и двете в колежа "Нотр дам дьо Сион". В къщата звучат мелодии, в които класици на оркестровото и оперното изкуство съжителстват с народните песни и хора. Образовани на добро европейско равнище, тези прадядовци и прабаби са се обличали елегантно, в тон с модата (не криворазбраната), усвоили маниери, чужди на простолюдието. Въпреки финала с материалното им крушение, те са заможни, богати - Цончо притежава два чифлика, общува тясно с българския и турския елит на Русе.
 За Русе белетристката вметва: "Европа е чувала за поробена България, защото е познавала Русчука. В този най-известен български град видните дами са се обличали в коприни и кадифета от салоните на Букурещ, Будапеща и Виена, десетилетие преди да се образоват като умни жени в частни и държавни училища за девици. А в слънчевите недели параходите по реката се поспирали и пътниците се накланяли към десния бряг, прехласнати от обаянието на разхождащия се около кея нежен пол. Имало е атракции, в които и моят род е участвал. Оркестрите от палубите понякога ги приветствали с припева на една известна мелодия, напуснала завинаги амвоните на черквите, за да тръгне по света: "Слава вам, божии чада!?... Весело я довършвала гръмка сирена, а мъжете размахвали свалени шапки и пращали въздушна целувка на юг от Дунава."
 Но Герова изтъква още, че техният манталитет и култура ги приобщават естествено към националните ни просветителски и революционни борби, правят ги родолюбци, посрещнали с искрени и горещи очаквания руските освободители през 1877 - 1878 г. Дали точно така са изглеждали Дунав и градът, дали точно такова поведение са имали нейните предци, един бог знае! Но нека се доверим на семейните спомени, както и на вестникарската информация, а също на въображението на авторката. 
Що се отнася до връзките на предците на авторката с революционно-просветителското дело, то според мен е придърпано, интерпретирано, обхванато с оглед на мисленето на Дарина Герова, на острото й вглеждане в моралните дилеми, на тяхното оценяване с по-късна дата. Оказва се, че Герова и сега повече да я занимават не политиката, не въпросите на стратегията и тактиката на освободителната кауза, а съдбата и целта на етическата идея: "Свободният е избран от Бога, за да се освободи от най-опасните човешки пороци: завист, егоизъм, лицемерие, честолюбие, злоба, мързел. Да е обладан от голяма любов и силна преданост към доброто и усъвършенстването на човека - и това е същността на истинския свободен човешки дух!"
Във втора глава "Берковица" Герова с подобна вещина разказва как и защо дъщерята на прадядото Цончо Атанасов продължава одисеята на русенския род в планинския град Берковица. Но сега поредицата от случки не са епизоди от аристократизма на най-европейския български град, а повест за провинциалните неволи и радости, за мъчната съдба на трудовия човек, за недоимъка и силата на характера му, за пробивния дух на жителите на градчето. Този маниер на писане е сравнително по-познат от други творби на български белетристи, тъй като отразява истории, типични за материалното и духовното битие на масовия българин през Възрожденската епоха. Авторката фокусира неистовия стремеж на своите роднини да се образоват, да развиват духовните си заложби, своя идеал за труд, честност и красота. Впрочем вуйчо на Герова е писателят театрал Николай Фол, а неин първи братовчед - големият траколог проф. Александър Фол.
Няма да се разпростирам върху останалите части на мемоара-роман. Действието му се развива в Пловдив, Пазарджик, Серес, Сливен, София и др., като олицетворение на едно състояние, което Ивайло Петров обобщи така: - Животът преди и след като съм се родил! Любопитно е, че по-интригуващи в "На юг от Дунав" са онези страници и редове, в които се налага мотивът: "Преди да съм се родил!"
Ще отбележа още едно качество на Герова, характерно за окото на жената прозаик/мемоарист. Нейното повествование се разлива в "ставането на живота", в изящното взиране в битовия детайл, в нюансирането на веществените и душевните актове, в нерядко стилизирания им показ. Авторката е "вътре" в атмосферата и конкретността на ситуацията и в същото време някак си "вън" от нея. Нейното "завръщане" към модерните градски форми на Възрожденския период, или към преходните му полуселски и полуградски нрави, изпъстрено със смяна на гледните точки, не и синоним на стопроцентово съпреживяване.
Но истина е, че Герова се отнася към миналото на рода и родината си с прехласване, като към изчезнала хармония. Всичко това ми напомня мита за търсенето на потъналата Атлантида, въплъщение на рая и Златния век. При Герова най-вероятно изобразеното състояние освен носталгия, е и начин за превъзмогване на студа и отчуждението в съвременния й живот, за "лекуване" на личността, изпитала ада на самотността. Оттук и появата на идеализация, която размива остротата на жизнените конфликти и противоречия.


Чавдар Добрев