Такива работи
Двуетажна България
/ брой: 25
Сигурно сте го разбрали вече, че човек и добре да живее, влиза в болница. Какво остава за такъв като мен, дето не е сред най-прилежните. Та тъй - и мен не ме отмина тази радост, и то вероятно по намерение Божие, за да вникна отвътре в човешката направа. Няма да ви занимавам с избрани епикризи от живота си, нито с мизерията в болничните заведения, за която ме досрамя, че имаме Министерство на здравеопазването. Ще се спра на хората, сред които се лекувах, на тяхната топлота и готовност, въпреки личните страдания, веднага да ти подадат вода, да те завият или да те почерпят с нещо от оскъдната си храна, донесена от близките им. Между самите болни, между тях и доктори, сестри и санитарки се създава една толкова естествена близост, която на моменти липсва дори в семействата. Вероятно защото там, в болничното отделение, всичко е прекалено открито и хората по един почти непознат начин в другото, "здравото" общество, не познават.
Вероятно това е, защото в "здравото общество" живеем на глутници. Партийни, финансови, професионални, социални, та дори и в шоуглутници, ние се разделяме и ръфаме бедната ни държавица, тоест общия ни живот, с оголени зъби и освирепели очи. В болницата ставаме други: по-искрени, по-богобоязливи, по-състрадателни, по-готови да бъдем човеци, което е радостно, защото очевидно тези качества още са приютени в нас. Само дето ги крием в онзи, другия "свят на здравите".
Та тъй - за осем дни, въпреки болките в гърдите (а може би заради тях!), забравих, че имаме правителство, парламент, вътрешна и външна политика, забравих дори (Бог ще ми прости!, надявам се) за самия Бойко Борисов и неговите неописуеми грижи за благото на българския народ и неговите министри. Но, както обича да казва моят приятел Иван Гранитски, няма идеално щастие. Човек и добре да боледува, все пак оздравява и се връща в света на джунглата. Която по нашите ширини е особено гъста и в нея шетат всякакви гадини, от пъстри по-пъстри. А, както е известно от биологията, колкото по-пъстри, толкова по-отровни.
Светът навън ме посрещна отново с историята за СРС-тата. Развита с нови детайли. Вече било окончателно ясно, че шефът на митниците, генерал Ваньо Танов, бил разработван и обработван чрез неговия син. Това било заради овладяването (разбирай присвояването!) на каналите за контрабанда. И се вършело от хора на МВР, което пък управлява самият Цецо Цветанов - както винаги строг, но справедлив. Изкушението било толкова голямо, че се стигнало до дереджето всяка втора цигара в родината да бъде контрабанда. В парично изражение цифрата пък докарвала до 1 (един!) милиард евро. После се чудите откъде Ц.Ц. има шест апартамента в столицата. Ами очевидно има откъде... Колкото и да бляскат словесните шпаги на Бойко Борисов в парламента, стопаните на Солунската митница пак водят с класическото 3:0. То самият Борисов, като един виден космополит, явно умее да лъже на карти в Банкя и да къса копчетата на министрите си в Япония, но в реалностите си на министър-председател очевидно не се справя. Трябва да избере: или Цецо Цветанов, или Симеон Дянков. Щото единият от тях ще го избере. За сваляне на доверието! И тогава, ах, тогава!, целият български народ ще остане прекаран като тия тримата цигани, които станали собственици на фалирали фирми и сега дължат над 400 млн. лева само на държавата.
Това само на първо четене! И е доста по-пъстро от болничните чаршафи, а?! И много повече "на живот и смърт" за обществения организъм, отколкото някой друг байпас или катетър върху човешкото тяло. Изобщо... романтика! Както е казал поетът: "...и страшно е, майко, и весело..."
В болницата лежах в отделние на първия етаж. Съвсем до земята, бездомните кучета вечер се криеха под прозорците, щастливите цигани-татковци свиреха с уста едни пронизителни и учудващо сложни сигнали към майките на новородените им деца, които лежаха на етажа над нас, храната беше постна, също като хляба, водата миришеше на мухъл и прочие, но това беше истинският живот. И истинските хора с техния език на радост, болка, скърби и надежди. Това беше първият етаж на България.
Другият, вторият етаж, веднага познах по тв екраните. Там, Б.Б., Ц.Ц., депутати и министри, невероятно мълчаливите прокурори и словохотливите ченгета си залагаха публични капани, а в тях падахме всички ние - отчаяни, бедни и нещастни.
И се запитах дали пък болницата не е все пак истинското изцеление за отритнатия ни живот, защото чух по телевизора и такава реклама за едно мазило, че то било единственият илач за нашия "анален комфорт".
Такива работи...