Безсъниците на интелектуалеца

Поетът Нино Николов си отиде преди шестнадесет години, покосен от рак - безпощадната болест на ХХ в. Ако беше останал жив, днес щеше да празнува своя осемдесет и пет годишен юбилей. И напълно заслужено. Защото той е творец с реални приноси и естетически постижения.
Нино Николов е едно от емблематичните имена на поколението поети, които дебютираха в края на 50-те и началото на 60-те години на двадесетото столетие (редактор на първата му книга "Споделени минути", 1959 г., е Никола Фурнаджиев). Поколение, което днес така наречената постмодернистична критика нарича презрително "априлско", докато истината е, че това поколение - сред което се извисява творческото дело на Първан Стефанов, Иван Динков, Петър Караангов, Любомир Левчев, Андрей Германов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Никола Инджов, Владимир Башев, Михаил Берберов, Димитър Стефанов, Дамян Дамянов, Слав Хр. Караславов, Рашко Стойков, Кръстьо Станишев, Ивайло Балабанов и Драгомир Петров - направи истински пробив в българската художествена култура, освобождавайки я от прекалената патетика, непреживения патос и голата риторика на петдесетте години.
В този смисъл поетите от това поколение (компактно може би най-високо даровитото поетично поколение в българската литература през миналия ХХ в.) реализира важни реформи, които откроиха релефно суверенността на лирическото слово, диалектиката на вътрешния живот, потърсиха нови координати на разбиранията за време и пространство, нови обозначения на връзката между човека и природата, между съвременното българско и чуждоземно светоусещане, направиха сполучливи опити за модернизация на фолклорните наследства, за макар и закъсняло усвояване на европейския сюрреализъм и екзистенциализъм.
Нино Николов някак си странно и недотам успешно се приобщи към тежненията, езика и поведението на поетите от неговото поколение. Оттук и по-сетнешното му недооценяване! Сдружи се по-отблизо с Иван Динков, Слав Хр. Караславов, Никола Инджов и Димитър Стефанов. Причината може би се коренеше в това, че оформи поетическата си дарба в Будапеща (заедно завършихме специалностите унгарска филология и журналистика в Будапещенския университет "Лоранд Йотвьош"), дълги години живя и работи в Унгария, с особена страст обикаляше столиците на света с чувството на откривател.
Една от любимите му теми беше за пътя, за преодолените пространства, за дълбоката свързаност на човешките общности. И в буквалния смисъл беше точно така - с ламбредата си прекосяваше за нула време разстоянието от Будапеща до София и обратно, неведнъж намираше уют в лекомислената хармония на Виена, столицата на бившата Австро-Унгария, в загадъчната красота на Ленинград, в строгата церемониалност на Лондон, в измамните светлини на Азия. Иначе и в най-интимните си помисли беше раздвоен между родния Троян и родната София. Певец на големия град, той носталгираше по селската патриархалност. Името Нино му го беше завещал Троянският балкан, а празнуваше именния си ден на Никулден в София.
Дължа да подчертая, че Нино Николов остави дълбока следа като философски настроена натура, като интелектуалец, бременен с грижите и драмите на времето ни. Виждаше се, че е художник със строг и прозорлив поглед, който подлага на критика деформациите в съвременните цивилизационни процеси, хихика над дребнавостта на бюргерския манталитет, измъчват го изкуствено скъсените хоризонти на идеала. В повечето негови произведения хипотезите за човешкия прогрес надделяваха над скептичните му умозаключения. В поезията си той предпочиташе да задава въпроси от социално и етическо естество, които нерядко оставаха без отговор или намираха безутешен отговор. Чувствата му, дори и когато се изливаха като силен дъжд, бяха някак си подчинени на рациото. В началото подчертаваше оптимистичните финали на лирическите си откровения, по-късно започна да утвърждава, че без етически измерители социалните каузи стават уязвими. След 1989 г. стана ревнив изразител на истините, пронизали "вътрешния човек", започна да вярва повече на проверените през вековете ценности.
Преживя в младостта си увлечения по лириката на Иван Пейчев и Иван Радоев, за да премине през школата на големия унгарски поет Ласло Наги с изобилието от метафорични взривове. Респектираше го  новата съветска поезия, тази, която няма нищо общо с доктринерските императиви. Боготвореше Федерико Лорка, замаян от мощната енергетика и метафорика на стиховете му, от южното, горещо усещане на категорията свобода. Бидейки превъзходен преводач на класическа и съвременна унгарска поезия у нас, Нино Николов нямаше как да не изпита въздействието на унгарския поетичен гений, да не се  разкъсва между носталгията на унгареца по Изтока и неговия стремеж да не изостане от модерното визионерство на Запада. В поетичния влог на Нино Николов се вплита и преводаческият му подвиг - преводач е на знаменития финландски епос "Калевала".
Нино Николов беше добър и верен приятел на в. "Дума". Контактуваше, макар и не толкова често, със Стефан Продев, чието творчество ценеше истински. Беше близък с шефа на културния отдел на вестника писателя Борис Данков.
Този път ми се ще вместо обобщение да поднеса на уважаемата читателска аудитория няколко стихотворения на Нино Николов.            

НЕНУЖНИЯТ

Ти в карирано модно парижко сако
носиш своята нагла особа,
уж се питаш "дали" и "защо", уж се питаш "ако",
а гласа ти трепери от злоба.

Сред тълпа от безпътни безбожници ти
всяка вяра разпъваш на кръста
и тогава отпускат се твойте черти
полувъзрастни-полуневръстни.

Всички в теб е полу на полу:
полужив-полумъртъв се движиш,
полуплах-полусмел, полутрезв-полулуд,
полувесел-полузагрижен.

И си мисля: жена да се беше родил, 
ти би станал продажен за слава
и не би съгрешил - просто би осквернил
всеки, който с любов се отдава.



Е

Добре съм. Имам силни врагове.
Не разпилях живота си на дребно.
Не писах дневник. Писах стихове:
кога - инфарктни, кога - лечебни.

Не бях слуга. Не станах господар.
В света се врязах ребром, като ножа.
Не знам дали съм имал божи дар,
или живях за дарбата си божа.

Бях равен с равните, с познатите - познат.
За мен са кражба, даже и в куплета,
излишествата в този пъстър свят.

Събудя ли се: слънцето ми свети.
Заспя ли: с мен заспива моят град.
А всичко друго: то е в стиховете.



СЕВЕРЕН ГРАД

Върху жълтия вече тапет
са повехнали всички лалета.
А навънка - фламандско небе,
изподраскано с черни дървета.
В бара - блуз.
Зад прозорците - дъжд.
Свечерява се мъртво и бавно.
В мюзикбокса съзрях изведнъж
две червени очи на удавник.
Всичко лепне.
В коктейла - жълтък.
Плава,
както навънка мъглата.
Не изтегля тук зимата лък.
Не рисува цветя по стъклата.



ВИЕТНАМСКИ ПЕЙЗАЖ

Дърветата са изгоряли
като рисувани с графит.
Тревата - тъмна.
Почернял е
от кръв и каменният зид.
И някакви крачета боси
и рахитични от глада,
пристъпват като два въпроса
за бъдещето на света.



ПОРИВ

Конят от бронз е повдигнал копита,
сякаш ще скочи връз облака бял
да полети, да лети, без да пита
как, накъде и защо е летял.

Целият град, сякаш миг -
и ще скочи в синьото като Русия небе,
ала държат го гранитните плочи
на покорените в бой брегове.      

Малко ли исках и аз тъй да литна,
облак да стана, да стана дъга,
ала сърцето стои монолитно 
върху жестоката твърд на брега.

Няма в живота ни леки победи,
още суров и горчив е света.
Но е прекрасно да гледаш, да гледаш
в руското синьо как облак лети.



СЛЕД ОКОЛЧИЦА

Умират рано нашите поети,
живота им е кратък като стих,
не ни оставят книги, а завети
и теб, Българийо - светая из светих!

И в радост, и във скръб сме скудословни,
орем и сеем своите бразди,
но често жънем бурени отровни
от старите и новите вражди.

Прегазена от хиляди копита,
земята се научи да мълчи,
за нищо да не хае, да не пита,
защото всеки отговор горчи.

Със селски ум тук хората разбират:
веднъж живот е и веднъж се мре,
затуй смъртта си никой не избира,
а чака тя да си го избере.

Око във кръв е залезът над Тракия,
реките ни са синина от бич,
а жертвите ни - вижте колко макове
цъфтят край всяка къща от кирпич!

Омразата ни учи да обичаме,
смъртта ни дава пример за живот
и сякаш недолюбено момиче
във черно ходи нашия народ.

По дяволите живите поети,
които пишат мъртви стихове!
Околчице, ти по-високо светиш
от всички преуспели градове.




НИКУЛДЕН БЕЗ НИКОЛА




На Мария




Декември е. И зимата захвана.
Моряците са още в океана.

Прехвърча сняг през голата топола:
какъв ще е Никулден без Никола?

Шаранът плава в орехови ядки.
Нагарча и смокиновото сладко.

Кипи резнякът в глинената кана:
бе сладко вино, а какво му стана?

Въздишката долива двете чаши.
Една е нейна. Другата е наша.

Не зная кой ще седне върху стола,
където трябва да седи Никола.

Пулсира времето: стрелките му зелени
живот люлеят, вечно раздвоени.

Люлеят мигове, дошли от телеграфа,
дошли от сънища, дошли от фотографа.

Това е пролет! Онова е лято!
Сърце да имаш - то да е богато!

Навън е тихо. Всичко свети в бяло. 
Поне да беше забесняла хала,

че да усети голата топола
какво е то Никулден без Никола!




Троян - родният град на поета