Берлинският конгрес от 1878 г. - кражбата на века

Генерал-адютант Едуард Тотлебен пристигна в Сан Стефано на 15 април 1878 г., за да смени досегашния главнокомандващ Николай Николаевич. Първата му грижа беше да се представи на Великия княз и затова се отправи към квартирата му. Тя се помещаваше в голямата хубава къща на Дадиан бей. Полковник Скалон, предупреден за идването на генерала, го посрещна и го отведе в спалнята на Великия княз.
- Как така, Ваше височество, сте си позволили да не изпълните заповедите на Негово величество? - запита генерал Тотлебен.
В отговор прозвуча:
- Едуард Иванович, вие се забравяте! Не на вас ще давам обяснение! Или забравяте с кого говорите? Достатъчно...
Генерал Тотлебен излезе от стаята. Лицето му беше зачервено.
Тази смяна на Великия княз и извикването му в Петербург не беше съвсем изненадваща. Императорът не можеше да му прости, че не беше изпълнил заповедта му от 18 март, която беше пряко свързана с предишната шифрована телеграма от 29 януари. В нея императорът сочеше при какви обстоятелства армията трябва да стигне до Цариград, като се окупират височините около него. А на 18 март нареждаше да се окупира Цариград, тъй като конфликтът с Англия е почти неизбежен. Но това трябваше да стане по своеобразен начин: като убеди султана да му отстъпи доброволно укрепленията на Босфора. Целта е руската войска да вземе стратегическо предимство пред евентуалното дебаркиране на английската флота в Дарданелите...
В телеграмата си от следващия ден императорът потвърждаваше значимостта на заповедта си от 18 март с думите: "Вчерашната ми шифрована телеграма трябва да ти служи за ръководство. Съобщи ми, когато всичко бъде готово за действие. Не трябва да губим време, за да изпреварим десанта на английските войски!"
Вместо да пристъпи към изпълнение на заповедта, Великият княз бе отговорил: "Получих шифрованата ти телеграма. Всичко ще взема под внимание и ще действувам според обстоятелствата." А англичаните действаха, за да постигнат стратегическо превъзходство. Ето защо това, което беше пропуснато през януари и февруари, беше практически невъзможно да се осъществи през март. Оказваше се, че максимата на Наполеон "По време на война и секундата е скъпа; пропуснатият миг често пъти струва повече от един век!", важеше с пълна сила.
Между тези, които посрещнаха Великия княз при пристигането му на петербургската гара, беше и императорът.
- Царят ми обясни, че дошъл да ме посрещне, за да не ме освирка народът! - обясни Великият княз.
Нека оставим този случай без коментар, като споменем само, че Александър II до края на живота си - а той беше убит през 1881 г. - не прости на брат си грешката. Финалът, към който ни приближаваха събитията, бе много по-трагичен.

      
"Панаир на суетата" - това беше първото впечатление от Международния конгрес в Берлин - и то не само за двамата престарели държавници лорд Биконсфилд и княз Горчаков, но и за журналистите, пристигнали тук от цял свят за "голямата разпродажба". И тъй като един панаир обикновено се придружава от различни по своя характер атракции, то и този не мина без тях. Нещо повече, деловото му започване след стилно организираните обеди и вечери, давани от домакините - императорската фамилия на Вилхелм и райхсканцлера княз Ото Бисмарк - бе ознаменувано с истински атракционен случай от голямата дипломатическа акробатика...
След като получи домакинство на конгреса, Бисмарк реши да го ръководи твърдо, или както сам казваше - с барабан, тоест по военному.
На тази сцена всеки искаше да изяви таланта си, да респектира противниците си. На 73 години лорд Биконсфилд имаше зад гърба си натрупана толкова слава, колкото и ненавист от страна на Гладстон и привържениците му, но той тръгна с увереност към Берлин. С него бяха лорд Солсбъри, министърът на външните работи, и английският посланик в Берлин Ото Ръсел. Те носеха не една, а няколко кошници с предварително уговорени съглашения.
Очакванията, че в руската делегация първата цигулка ще свири граф Игнатиев, не се оправдаха. Обществеността в Русия се изненада, когато научи, че той не е ангажиран за преговорите, за да не разваля настроението на лорд Биконсфилд, на граф Андраши и на Бисмарк. По внушение на Бисмарк и на Биконсфилд внезапно бе включен в състава граф Шувалов, начело бе княз Горчаков. Със свойствената му емоционалност, разпервайки театрално ръце, Бисмарк бе възкликнал пред руския посланик Павел Убри, определен като трети делегат:
- Сега всичко се измени. Ние с вас ще си останем приятели на конгреса, но аз няма да позволя на Горчаков да ми се качва отново на раменете и да ме използува като пиедестал!
Когато казаха на руския император за реакцията на Бисмарк, той си спомни, че миналата година пред Игнатиев германският канцлер бе отправил закана да разчисти старите си сметки с Горчаков.
"Бедната Русия - помисли си той - и за нашите лични прегрешения ли трябва пак да плаща!" Може би далеч по-добре би било, ако християнското милосърдие и чувството за деликатност пред висшестоящия не бяха повлияли при съставянето на делегацията и в нея по право заемаше своето място Николай Игнатиев. Европа пращаше в Берлин най-отявлените врагове на Русия, за да я унижат, а нейното правителство лишаваше създателя на Санстефанския мирен договор от правото да брани постигнатото с толкова много жертви.
Австрийската делегация се водеше от граф Андраши, министър-председател, и двамата посланици: в Рим - Кароли, и в Берлин - Хаймерле.
Начело на френската група беше министърът на външните работи Вадингтон, полуфранцузин - полуангличанин.
Германската страна представляваха канцлерът Бисмарк, държавният секретар Бюлов и германският посланик в Париж Хенло.
От Италия бяха само министърът на външните работи Корти и посланикът в Берлин Лоней.
От страна на Турция бяха изпратени Каратеодори паша, познатият потурчен германец и дезертьор от пруската армия генерал Мехмед Али и Садулах бей, посланик в Берлин.
Не без съвета на Англия, в Германия бяха пристигнали пратеници от различни балкански държави, които разчитаха на лични контакти с европейските си съдници при решаването на техните проблеми. 
Както винаги начело на "Армията на гласността" стояха представителите на английските "Таймс", "Дейли Нюз", "Пал Малчуст", "Стандарт", френските "Фигаро", "Льо Тан", "Журнал де Деба"... Център на тяхното внимание бяха преди всичко делегациите на Русия, Англия и Австро-Унгария.
Руската делегация беше една от най-многочислените. Освен тримата официални делегати имаше и около десетина души консултанти. 
Конгресът бе открит на 1 юни точно в 2 часа следобед. В кратката си встъпителна реч Бисмарк изрази надеждата, че очакваното от цяла Европа важно събитие ще премине делово и ще задоволи с резултатите си всички заинтересувани държави. В своя дневник същата вечер генерал Анучин пише:
"Независимо от това, че в живота си съм видял много нещо и лесно не бих могъл да се удивя, Бисмарк ми направи необичайно впечатление. Каква силна личност! По всяка вероятност нашият Петър Велики е бил така изключителен, както сега е той?! Когато се приближавах към него, аз неволно почувствувах у себе си някаква смиреност."
Пръв поиска думата лорд Биконсфилд. Речта му бе изцяло против Русия и тълкуваше опасността, която представлява в момента руската армия не само за Турция, но и за мира в Европа.
- Може ли конгресът спокойно да заседава при подобна опасност? - питаше Биконсфилд.
- Този въпрос не е поставен за разглеждане в дневния ред! - възрази Бисмарк и обръщайки се към руската делегация, попита:
- Ще отговорите ли на първия английски делегат?
Княз Горчаков поясни:
- Упълномощен съм от името на моя августейши господар да заявя, че като се ръководи единствено от желанието да защитава християните и да прави всичко за тяхното добро, той е готов на всички отстъпки, които се предлагат в тяхна полза. - След което махна с ръка на Шувалов: - Хайде, почвай!
Граф Шувалов пък увери, че не съществува опасност за конфликт от страна на руската армия и тъкмо нейното присъствие там е гаранция за мира. 
На следващия ден граф Шувалов помоли при него в хотела да дойдат военните специалисти Анучин, Бобриков и Боголюбов, а също Нелидов, Убри и Жомини. Когато се събраха, графът им каза:
- Моля, господа, да ми помогнете с вашите знания. Да ми кажете всичко, което сметнете, че ще бъде нужно да знам във връзка с конгреса. 
Това смути присъстващите. Веднага възникна въпросът защо вместо него тук не беше изпратен Игнатиев, човекът, познаващ до съвършенство разглежданите проблеми?
Първата среща при Шувалов беше посветена на въпроса за границите на България. Да се мечтае за договореностите в Сан Стефано, беше вече немислимо. Това пролича не само от песимистичния тон, но и от силното неудобство, което изпитваше графът, когато каза:
- Господа, вам вече е известно, че вчера в английския вестник "Глоуб" изненадващо се появи текстът на нашето тайно споразумение.
Тази публикация бе една от силно впечатляващите обществеността дипломатически атракции, прозвуча като първата силна плесница за Русия. Защото от обнародвания текст се виждаше, че южната граница на България е отдръпната далече навътре, северно от Егейско море. Направени бяха още много компромиси, които се отклоняваха не само от Санстефанския договор, но и от Цариградската конференция.
След време щеше да стане ясно, че текстът на тайното руско-английско споразумение е предаден на редакцията по внушението на Бисмарк. Целта му е била чрез бърза и ефектна контрамярка да нанесе удар върху едно евентуално по-нататъшно сближаване между Русия и Англия. Опитът се оказа успешен.
Както и трябваше да се очаква, най-големи бяха затрудненията при решаването на българския въпрос. Цяла седмица продължи жестоката борба между английските и руските делегати. Англичаните защитаваха Турция, като искаха да запазят положението й на европейска държава, а руснаците бяха за създаването на автономно българско княжество, като се съгласиха да се раздели България на две (по искане на английските делегати). Но бяха против условието да остане напълно автономно само княжеството на север от Балкана, а другите части да бъдат под пряката военна и политическа власт на султана.
Нито една от европейските държави не подкрепи Русия. И най-малката намеса на Бисмарк в полза на тази клауза би била достатъчна, за да се решат споровете положително, но той нарочно усложняваше взаимоотношенията. Неговата тактика беше да остави Русия безпомощна между Австро-Унгария и Англия, като в същото време играеше ролята на неин приятел.
Остри спорове предизвика и въпросът за границата между Княжество България и Източна Румелия. Англичаните настояваха границата да върви точно по билото на Стара планина, при което и София, и Варна трябваше да останат извън княжеството. Турците, подстрекавани от Англия и Австро-Унгария, също настояваха тези територии на всяка цена да не влизат в България. Русия категорично отказа да приеме такова решение. Малката намеса на Бисмарк доведе до компромис: за сметка на Софийския санджак и Варна бяха пожертвани Македония и Тракия.
Въпреки огромната си заетост Биконсфилд почти всяка вечер пишеше писма до кралица Виктория и до близката си приятелка лейди Честърфилд. Той най-подробно ги уведомяваше за заседанията, какво се е решавало, като не пропускаше да спомене и за своето лично участие. Във връзка с частното заседание между делегациите на Англия, Австрия и Русия той пишеше, че то продължило 4 часа:
"Мога да кажа най-тежките 4 часа, които си спомням в живота. Нашето споразумение с Австрия предизвика голямо униние между русите. Аз обявих нашите предложения за тъй наречените граници на България ултимативно. Отчаяние в руския лагер. В 5 и 1/2 часа бях поканен у княз Горчаков и имах с него разговор с невероятен характер."
Голям актьор на политическата сцена, лорд Биконсфилд изигра сполучливо няколко етюда, шантажирайки еднакво и Бисмарк, и руската делегация. Така например във връзка със създалото се усложнение около разделителната граница между България и Източна Румелия, което наложи заминаването на полковник Боголюбов за мнение в Русия, на вечерята, която италианската делегация даваше на 19 юни за участниците в конгреса, Биконсфилд сподели с граф Корти, че ако Русия не приеме английските и австрийските предложения, е решил да разтури конгреса. Той знаеше, че Корти е приятел с Бисмарк и ще сподели това не само с него, а и с останалите делегати. Така и стана.
Втория път пак заплаши, че вече е поръчал да му подготвят влака и не желае повече да си губи времето в празно разтакаване на руснаците. А това означаваше, че може да избухне война. На този шантаж повярва дори и Бисмарк, защото отиде при Шувалов и му предаде намерението на английския премиер.
На другия ден Биконсфилд щеше да напише следното писмо до кралицата:  
"Русия се предава и приема английския план за европейската граница на Турската империя, приема и военната, и политическа власт на султана. Бисмарк каза: "Всичко се дължи на вашата енергия и твърдост."
Във връзка с този напълно съкрушаващ удар върху цялата досегашна руска политика княз Горчаков заявява пред Биконсфилд:
- Ние пожертвахме 100 хиляди от най-добрите си войници и 100 милиона английски лири за една илюзия!
Бисмарк, който съзнателно или подведен от актьорското изкуство на Биконсфилд му помогна да раздели България, оцени високо тази победа на Англия:
- Вие - каза той на лорд Биконсфилд - подарихте на султана най-богатата област на света: 4000 квадратни мили с най-добра почва!
Русия, спечелила така блестящо победата си срещу Турция, тук, на Берлинския конгрес, се оказа до такава степен безпомощна да се съпротивлява, че делегатите й отиваха със страх на всяко заседание. Биконсфилд с нескрито подигравателен тон написа в писмото си до барон Ротшилд:
"Княз Горчаков ме моли да не заменяме името на Южна България с Източна Румелия, щото щяло да бъде най-голямото унижение за Русия, но победителят иска да бъде победител докрай."
Русия, за да получи Южна Бесарабия, даде на Румъния Добруджа, която тя в първия момент отказваше да вземе, защото по право принадлежеше на България. По този повод Биконсфилд на 5 юли написа до кралицата:
"Румънците извадиха добър късмет поради тяхната настойчивост. Това решение също е в полза на Турция и Англия, защото бреговата линия, която щеше да бъде на България, сега принадлежи на една антиславянска раса."
Докато траеше конгресът, освен нагласената история с вестник "Глоуб" станаха и други инциденти, които се приеха като любопитни атракционни номера на едномесечната голяма разпродажба. Такъв беше и случаят, когато в един от най-острите спорове между руснаците и англичаните по въпроса за Батуми и за другите арменски градове секретната карта на руския военен щаб пренощува у англичаните.
Преди да отиде на среща с лорд Биконсфилд, княз Горчаков поиска да му дадат картата на руския генерален щаб, на която бяха нанесени минималните и максималните отстъпки, които руската делегация би могла да направи. По невнимание или поради старческата си разсеяност Горчаков бе разменил секретната карта с тази, която беше у англичаните. Чак на другата сутрин, когато Шувалов прояви интерес по въпроса за преговорите, се разкри случилото се. Горчаков обвини Биконсфилд, че умишлено му бе сменил картата. За да прекъсне спора, Бисмарк прекрати заседанието и възложи на италианския делегат Монтегю Корти да стане арбитър при разрешаването на спора. Тогава назначената комисия предложи една средна линия, която удовлетворяваше и двете делегации. Комичен случай...
На следващия ден английските делегати оповестиха спогодбата си с Турция, която им предоставяше остров Кипър. Това известие се прие в Англия с бурен възторг. Консерваторите говореха с уважение за своя любимец Дизи, както интимно наричаха Дизраели. 
По същото време лорд Биконсфилд написа на лейди Честърфилд знаменателно писмо:
"Ние тук спечелихме (или казано съвсем точно - откраднахме) една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!"
А дъщерята на английската кралица, омъжена за германския престолонаследник, написа на майка си:
"С нетърпение чакам от вас писмо след подписването на англо-турската конвенция и окупацията на остров Кипър. Аз мисля, че това е едно велико събитие и то ще донесе радост за всички приятели на Англия! Лорд Биконсфилд наистина спечели лаврови венци..."
Осъществи ли споменатата закана по отношение на княз Горчаков канцлерът Бисмарк? Ако се съди по писмото на барон Жомини до заместник-министъра на външните работи Гирс от 30 юни 1878 г., което има следното съдържание: "Ако ние успеем да получим Бесарабия и Батуми, това ще бъде достатъчно да сме доволни от Берлинския конгрес, въпреки ревизията на Санстефанския договор", Русия няма основание да се счита унизена. Така мислеше и сам Горчаков, който лансираше тезата за "малка война и умерен мир".
Въпросът, който в този случай можеше да зададе руският народ, е дали тази война трябваше да завърши с такъв резултат? Отговорът в много отношения бе даден в прочутата реч на Иван Аксаков, председател на Московския славянски комитет, по повод решенията на Берлинския конгрес: "Берлинският конгрес не само не създаде надеждни условия за мир на Балканския полуостров, но създаде условия за интриги и безпокойство!"
Бисмарк и Горчаков не се съмняваха, че руският народ ще осъди тяхното лично участие в Берлинския конгрес, затова всеки се опитваше да дискредитира другия. Веднага след конгреса старият канцлер побърза да се застрахова, че поради болест той не може да носи вина за решенията, които отнеха победата на Русия. По този повод държавният секретар на Германия Бюлов пише до дипломата Радовиц: "Започват да се появяват слухове, че уж Русия е претърпяла поражение на конгреса, а ние сме били виновни за това. Като че ли само от нас зависи признаването на Санстефанския мир и присъединяването на всички земи към Русия. В основата на тия слухове стои княз Горчаков. Той гледа да стовари всичката вина за неудачите на конгреса върху Шувалов и респективно върху Бисмарк."
В стремежа си да компрометира Горчаков германският канцлер Бисмарк използва всеки удобен случай. Не само английската - и цялата германска преса, инструктирана от Бисмарк, поде бясна кампания против Горчаков. Малко или много една закана бе изпълнена. Старият канцлер бе напълно загубил славата си на голям дипломат. Иначе Англия и Австро-Унгария едва ли щяха в такава степен да унижат Русия.
- - - - -
Бележка на редакцията: Документалните етюди на автора са написани върху основата на малко известни факти от дипломацията преди, по време и след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.



Разделена България


Берлинският конгрес от 1878 г. - худ. Антон фон Вернер


Карикатура с Дизраели от сп. "Пънч"


Сключването на Санстефанския мир, гравюра от 1878 г.