Поет на трагичната българска национална съдба

Колкото повече времето ни отдалечава от Гео Милев, от онази "далечна, трагична безконечност", която е всъщност неговият кратък - едва трийсетгодишен - живот, виждаме до каква степен е единна и цялостна тази личност. Дълго време критиката се опитваше да осмисли различните периоди в творчеството на Гео Милев. Субективистичната критика предпочиташе т.нар. експресионистичен период, догматичната противопоставяше т.нар. революционно-реалистичен период. Фатално заблуждение, разбира се. По този начин се делеше и цепеше сътвореното от Яворов, Пенчо Славейков, дори от Вазов. И се навлизаше в един омагьосан кръг, който пречеше да се разбере както логиката на индивидуалното поетическо движение на споменатите творци, така и фактът, че тъкмо в тази противоречива, парадоксална понякога логика се оглеждат социалните и нравствените импулси на българската душа.

Социокултурният контекст


Трудно ще разберем Гео Милев извън контекста на социокултурната ситуация на 20-те години от началото на ХХ век. Колосалните обществени трусове, войните; революциите в Русия, Германия и Унгария рушат основите на стария свят. Рухват уж непоклатими идоли, преоценяват се традиционни ценности, тревожният вятър на промяната помита скрижалите на стара, патриархална Европа. Мощни новаторски енергии нахлуват в изкуството. Хармонията е атакувана от дисхармонията. Фрагментът става главно изразително средство. Човекът е с разкъсано, насечено, раздробено съзнание. Общественото и индивидуалното съзнание се превръщат в калейдоскоп на борещи се и взаимно отричащи се ценности, принципи, формули, търсещи адекватна на хаоса естетическа и философска форма. Човечеството открива нови пътища за социалната си организация. Мирогледният радикализъм на творците води и до трескаво търсене на радикални изразни средства. Ето защо годините след Първата световна война и Октомврийската революция в Русия носят такъв взрив от новаторски естетически и философски идеи, заредени с огромно евристично проникновение и мащабност.

Социалната революция
предпоставя естетическата

Взривяването на старите канони и шаблони в изобразителното изкуство от Кандински, Малевич, Врубел, Шагал, конструктивизмът на Лисицки, Татлин, Родченко, геният на Майерхолд и Айзенщайн, Стравински, Прокофиев и Рахманинов; колажът, фрагментарността, кинематографичният подход концептуализират новите художествени експерименти. Руската религиозна философска мисъл в лицето на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, Лев Шестов, Сергей Булгаков, Василий Розанов, Семьон Франк, Павел Флоренски, Дмитрий Мережковски и др. оплодява болната за нови идеи мисъл на стара Европа.
Към общоевропейските социални потресения за България се прибавят Балканската и Междусъюзническата война, Войнишкото и Септемврийското въстание, огромни жертви и колосални страдания на стотици хиляди хора, пълна катастрофа на идеалите и мечтите за национално обединение. Катастрофа, която отеква не само в творчеството на българските творци, но и в личния им живот. Яворов е прекършен от краха на идеята за освобождение на Македония и отвратен от парвенюшко-интригантското битие на столичния елит, от демагогията на т.нар. висше общество. Нежната душа на Дебелянов въпие безутешна над бойните полета, изтънченият Лилиев се затваря омерзен в кулата си от слонова кост.

Кървав фенер с... разтрошени стъкла


Главата на Гео Милев е взривена на фронта и в буквалния смисъл. Провидението запазва живота му, но решава да го натовари не само с огромното вътрешно страдание по изгубените национални идеали, но и с ужасяваща физическа болка като изкупление на лични и колективни вини. Между неколкократните мъчителни операции Гео Милев преосмисля трагичния жребий на Европа, на Отечеството, своя собствен вътрешен ад:

ГЛАВАТА МИ -
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час - има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага! разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака -
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак...

Дълго време литературната критика отделяше, а понякога и противопоставяше творби като "Жестокият пръстен", "Панихида за поета П. К. Яворов" или "Експресионистично календарче" (т.нар. период "Везни") на поемите "Септември", "Ад" и "Ден на гнева" и късната публицистика (т.нар. период "Пламък"). Разбира се, това е повърхностен и едностранчив подход. Съзирането в ранните творби на Гео Милев само на субективистични и модернистични търсения е белег на плоско, двуизмерно мислене. И в по-ранните, и в по-късните творби подобни търсения за Гео Милев имат двояко значение. От една страна, българската поезия се опложда от новаторските европейски тенденции през двайсетте години на XX век. От друга, се извършва тяхното социално преосмисляне, своеобразното прехвърляне на естетическата революционност върху социалната трактовка и обратно.
Ако "Жестокият пръстен" е ерупция на модернистичната образност (самият Гео Милев, говорейки за влиянието на модерната немска поезия върху своето творчество, посочва, че с "Жестокият пръстен" се доближава до крайните модернисти в съвременната литература - етернистите, пароксистите, кубистите, чийто философски тон и пароксизъм говорят за "несъмнено родство с Р. Демел и френския поет Верхарн"), то заедно с това е и прелюдия към мощната социална критичност в поемите "Ад", "Ден на гнева" и "Септември". Парадоксално е, но крайната субективистичност, пределната експресионистичност на ранните Гео-Милеви поетически търсения подготвят жестоката реалистичност на поетическото изображение в "Септември", в което се оглежда трагичната народна съдба.

Тъждество между национално и лично

У Гео Милев пулсират изгарящата Ботева любов и омраза, драматичното Пенчо-Славейково философско съзерцание, огнената социална болка на Яворов, кротката печал на Дебелянов, естетизмът на Н. Лилиев и езотеризмът на Н. Райнов. Всичко това, съчетано с яростната вътрешна експресия на собствения му дух, ражда ясното съзнание за тъждеството между национална и индивидуална поетическа съдба. От "Жестокият пръстен" през "Панихида за поета П. К. Яворов" и "Иконите спят", през лиричната проза на "Експресионистично календарче" и "Грозни прози" до поемите "Ад", "Ден на гнева" и "Септември" върви невидима свързваща нишка. Големият поет е изкупителна жертва на вътрешните агонии на нацията, той е носещият съд на народната участ. Гео Милев и в поезията си, и в личния си живот повтаря трагичната съдба на Ботев, Яворов, Пенчо Славейков. Именно затова той също е еманация на националния гений на българина. Чрез тези поети, както и чрез Гео Милев говори народната душа, могъщите извори на народната песен се сплавят с инвенциите на модерното мислене. Сюжетно-разказвателната фактура на народното творчество психологически се преосмисля в търсещия нови естетически хоризонти български художествен дух. Традиционното става модернистично, покоят става страст, световната абстрактна хармония става конкретна национална идея. Естетическата революция се превръща в социална революция.

Единство на социално и естетично


Движението на Гео Милев към поемите "Септември", "Ад" и "Ден на гнева" е многопосочно мотивирано. От една страна, имаме натрупване на трагични социални разломи, колизии и баталии: три войни - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, две национални катастрофи, в които не по-малко страшно от разрушението на държавата и стотиците хиляди жертви е крушението на българския дух, пречупен в неговия порив към постигане на националния идеал; Войнишкото въстание от 1918 г., брутално удавено в кръв, Деветоюнският преврат от 1923 г. и убийството на Стамболийски, легитимния министър-председател на България, Септемврийското въстание от 1923 г. и още по-кървавото му потушаване. Това са десет години на ужас, насилие, погроми, страдания - истински апокалипсис за българското общество. Невъзможно е свръхчувствителната душа на поет като Гео Милев да не откликне на тези събития. От друга страна, за авангардното мислене на Гео Милев, когото иначе съдбата е предопределила да бъде пионер на новаторски световни тенденции, споменатите събития са тържество на посредствеността над таланта, злокобен шабаш на парвенюшко-дебелашкото над ангелски извисеното.
Така че освен социалните мотиви Гео Милев има и мощни естетико-художествени подтици не само за отрицание, но и за погнуса и омерзение от събитията в България. Най-сетне трябва да посочим и чисто духовните мотиви. Споменахме, че големите български поети са и духовни водачи на нацията. Те са учители по нравственост, по целеустременост и воля за развитието на вътрешната енергия на нацията. Ето защо Гео Милев като един от духовните пастири на своя народ не може да има друга реакция освен крайното отрицание, осъждане, противопоставяне.
Поемите "Септември" и "Ад" са най-мощната, най-ярката илюстрация за единство и последователност на Геовите социално-нравствени и естетико-художествени терзания и търсения. Няма противоречие между експресионистичните експерименти и социално ангажираната тенденция. Формата е съдържателна, твърди Хегел. У Гео Милев трагедията на народната съдба приема тъкмо такава форма - експресивна, динамична, синкопно насечена, задъхана, на естетико-художествено претворение. Екстазният естетически експресионизъм отразява жестокия етически реализъм.
Не само неаргументирано и контрапродуктивно, но и направо нелепо е твърдението, че Гео се движи от безцелен формализъм към осмислен реализъм. Можем да направим великолепен паралел между гениалната поема на Александър Блок "Дванадесетте" и "Септември" на Гео Милев. И в двете откриваме пределна експресивност на стиха, своеобразна естетизация на насеченото слово, графически контрастно изграждане на строфата, кресчендо на визуализираните баталии, скулптиране на лирическия сюжет, експресивна звукова оркестрация, алитерационен и асонансен рисунък, използване на т.нар. ядрени рими, натоварване на метафорите и сравненията с трагически, почти Микеланджелов блясък, кондензиране на епическата поетична фраза, взривност, екстатичност, вътрешни поетични параболи, елипси и прескоци.
Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани
- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -

Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет сниши се
всяка хижа и дом.
Погром!
Трясък
продъни небесния свод.
("Септември")


Интегралната фигура на поета


Мястото и ролята на Гео Милев в българската поезия са особени. Двайсетте години на миналия век са своеобразен национален, социален и духовен Рубикон за българското общество. Гео Милев е една от най-ярките личности, в чиято собствена съдба и творчество намира отражение изключително драматичното и преломно време. Отива си една епоха, която носи огъня на възрожденския български дух, отиват си и духовните водачи на нацията, които са и носители на този възрожденски морал - Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев. Съкрушени са и последните надежди за постигането на националния идеал за обединена България, идеал, който осмисля живота и творчеството не само на споменатите автори, но и на две поколения българи след Освобождението от османско робство. Заветите на националреволюционерите са напълно забравени и изоставени, хоругвите на националната чест са стъпкани и опозорени. В живота на българското общество нахлува нещо страшно и зловещо - започва епохата на вътрешнонационалния разлом, на противопоставянето на брат против брата, на политическата конфронтация и партизанщина. Трагичните събития от 1923-1925 година бележат върха на безумието - една част от народа се противопоставя на друга част. Българското общество вече е непоправимо разделено. Това разделение и противопоставяне продължава, както виждаме, до края на века и няма никакви изгледи да намалее и в началото на ХХI век.
Тъкмо тази особеност на времето от 20-те години на ХХ в., тъкмо специфичните социални (естествено, и художествено-естетически, и интелектуални) негови отражения улавя гениалният дух на Гео Милев. В такъв план невъзможно би било да си представим българската литература през 20-те години без гигантската интегрална културна фигура на поета, както е невъзможно да разберем редица от по-сетнешните развойни тенденции в българската литература, критика (музикална, литературна и театрална) без автора на "Железният пръстен" и "Иконите спят", на "Септември" и "Ад".

Домогванията на неолибералната критика

Важно е обаче да си зададем въпроса: защо точно сега, в началото на ХХI век, се полагат толкова усилия да се ерозират проверени художествени и естетически ценности, да се подкопае постепенно и в перспектива да се обяви за архаизирано и безнадеждно остаряло литературното наследство на големите български писатели? При това атаката върви по няколко линии. От една страна, системно се подравя присъствието на българската класика в учебно-образователните програми - намаляват се часовете за българска литература, за да се редуцират изучаваните произведения на автори като Добри Чинтулов, Георги Раковски, Захарий Стоянов, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Иван Вазов, Алеко Константинов, Любен Каравелов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Йордан Йовков, Елин Пелин...
От друга страна, се правят опити да се внуши, че приобщаването на България към европейския дом изисквало друга, по-различна ценностна ориентация. Лека-полека дори думи като Отечество, патриотично, национално, национализъм, родолюбие, майчин език, бащино огнище стават едва ли не осъдителни или натоварени с някакъв архаичен смисъл и значение. В някои вестници и списания или поръчкови издания систематично чевръсти литературни ибрикчии изпробват перата си върху големите имена на класическите български писатели.

Пъклено отродително дело

В крайна сметка, ако се опитаме да обобщим главната цел на тези атаки, ще видим, че това е покушение срещу националната идентичност и националното самочувствие, срещу самобитността на българския национален характер, чиито въплътители и най-ярки художествени защитници и изразители са споменатите отечествени писатели.
Но не само литературното наследство е обект на яростна словесна канонада. И най-значимите съвременни български писатели са под прицела на отродителите. Най-емблематичният пример. Вестник "Литературен форум" повече от 10 години се бе специализирал в ролята на флагман при обругаването на значителни съвременни български писатели. Покойният акад. Петър Динеков беше преброил до лятото на 1993 г. 163 литературни покушения на страниците на в. "Литературен форум". Става дума за статии, рецензии, бележки, филипики, антрефилета, писма или просто доноси срещу Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Андрей Гуляшки, Павел Матев, Дамян Дамянов, Младен Исаев, Камен Калчев и т.н. В по-ново време отродителите нападат главно Антон Дончев. "Литературен вестник" посвещава цели свои броеве в опити да бъде обруган...
Естествено, систематичните опити за подравяне на българската национална идентичност, маскирани неумело и доста често даже глуповато като разграждане на тоталитарната система в областта на културата (какво плоско определение!), предизвикваха задоволство и възторг сред колониалните наместници на Джордж Сорос в България. Чевръстите литературни ибрикчии получаваха и получават не само благосклонно потупване по рамото от господаря, но и зашеметяващи за българските мащаби финансови инжекции като награда за пъкленото им отродителско дело. Може би си заслужава да бъде извършена своеобразна "инвентаризация" на обруганите имена, на фалшифицираните тенденции в развойния литературен процес, на подменените елементи на ценностната координатна система на българската литература за последните 100 години.
Разбира се, яростният натиск за преоценка на изконни ценности в нашата култура, на който сме свидетели днес, покушенията срещу Ботев, Вазов, З. Стоянов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, които имат колкото политически, толкова и нихилистичен подтекст, опитите да се разгради храмът на българската душевност са безнадеждно обречени.


Корица на алманах "Везни"

Спартак Дерменджиев, Портрет на Гео Милев, теракота ангоби, 2001 г.