Независимостта не е гаранция за правилни решения

– Професоре, защо празникът на независимостта не е толкова популярен в България, повече отбелязваме Освобождението и Съединението, а всъщност денят на независимостта е краят на нашия васалитет спрямо Османската империя?
– Защото той се възприема като рутинно събитие, като рутинен процес. В крайна сметка, всички балкански държави получаваха на час по лъжичка свобода и независимост, всички държави са минали по този път, но тогава, когато вече имаш столица, химн, флаг, парламент и прочее, това се възприема малко по-прозаично. Макар че наистина това е един финален марш на векове съпротивление, борби, страдания и надежди.
– Ако обаче Русия не беше опростила над 400 милиона франка задължения на Турция към нея срещу ангажимента ние да ѝ издължим 82 милиона франка за 75 години, които ние така и не сме върнали...
– Опростени са ни...
– Та, ако не беше помощта на Русия, никаква независимост нямаше да видим. Защо в днешно време не се признават заслугите на Русия както за Освобождението ни, така и за независимостта?
– Сега е парвенюшка мода да се упражняваш в шегички и критики към Русия. Каквото и да говорим, една значителна част от човечеството, най-вече българите, са придобили своята независимост не само с войни, но и с руско сътрудничество. Има нещо много отблъскващо в това да кажеш, че нямаш нищо общо с тая работа, при положение, че във всичко писано за балканската история се изтъква тази роля на Русия, независимо от нейната мотивация. Едно е да искаш да имаш приятелски страни по пътя към Проливите, което само по себе си не е обект на укор, друго е там да си пролял кръв, трето е да го правиш за пари. Ние сега говорим най-вече за пари. А при тази проляна кръв – в България има трицифрен брой  паметници на руското участие и саможертва, сега говорят за пари. Едно е да пролееш кръв, друго е да похарчиш пари. Нали така? И друг път съм казвал – русофобите ни направиха русофили.
Обвиняват Русия, но никой не казва колко пъти тя е воювала, и то в отговор на агресия към нея. А не обратното. Това ни кара да изпитваме симпатия към тази страна, с която казваме "обичам те" и "мамо" по един и същи начин.
– Така е. Но не е ли причината сега малко по-друга? В момента ние независими ли сме? Или сме подчинени на диктат от чиновниците русофоби в Брюксел и от НАТО за това да сме срещу Русия?
– Една държава, и даже един народ, може да вземе погрешни решения и в състояние на независимост. Фактически най-фаталните ни решения – 1913 година, 1915-а, 1941-ва, са взети в състояние на сравнителна независимост. Ако погледнеш, сега най-независима е Северна Корея, но никой не иска да бъде като нея. Така че независимостта е условие, но не е гаранция за правилно решение. Често пъти една съюзническа комбинация и коалиция е по-полезна, отколкото взетите на инат решения. Такива случаи има и в нашата собствена история, но не само в нашата, разбира се. А да си бил най-верният сателит на Райха, сетне най-верният сателит на Съветския съюз и сега да се самообявяваш за най-верния американофил в европейския Югоизток е смешно. Струва ми се, че има дори някакво примирение, че политиката на България се прави отвън и че ще сме добре, само ако сме нечий сателит.
– Има едно нещо обаче, което показва, че можем да се обединим като народ и да не се разделяме, както е по отношение на Русия, и това е казусът Македония. По отношение на Македония леви, десни, всички са за това да отстоим историята си, достойнството си и сегашната позиция на държавата ни.
– В момента позицията на България към Северна Македония като държава е, че миналото ни е неизличимо, споделяемо и разбираемо – може сега да са друг народ, но сме били един народ някога. Често се шегувам, че най-голямата доказателствена база, че македонците са исторически българи, е тяхната мегаломания. Ние трябва с тях да се държим като по-старши братя. Когато се разделя Ирландия от Англия, Гладстон казва: "Да се разделим като приятели, а не като врагове". Мисля, че горе-долу това се спазва и при нас, макар че има и всякакви дръвчения и репчения у много хора и там, и тук, които са изградили цяла кариера от това да казват, че сме един народ. Което е вярно, ала днес вече трябва да приемаме суровите реалности на едно разделение. Имаме общи прадеди, но вече сме различни.
Има нещо, което действа угнетяващо върху нас. Губим територия не толкова в резултат от войни, колкото в резултат от маниакалната идея, че сме изключителни. Ние не сме солта на земята. Ние не сме център на вселената. Това, между другото, е индикация за чувство за малоценност. Носталгичната тръпка, че в Македония е било по-българско, отколкото е сега тук, остава и това е травма, която е станала и невроза вече в нашето съзнание. Нека не забравяме, че все пак доста кръв сме пролели за част от онези чукари, които днес се наричат друга държава, а не България!   
– Не мога да не задам един въпрос и за това, което става у нас в момента. Защо българският народ при изборите залитна по шоуто, без дори да знае какво му предлага това шоу. Виждаме какво се получи. Това залитане някаква черта на народопсихология ли е... или?
– Скептичен съм към думата народопсихология. Не всички англичани са банкери, не всички французи са любовници и не всички американци са милионери.
– Добре, но пак се зададе вот, този път дори две в едно, а в предизборните битки компроматът като че ли стана основен похват, който замени и програми, и личности, и отношения. Какво очакваш да се случва оттук нататък?
– Хората очакваха от шоуто на Слави нещо различно. Оказа се, че е същото. И това е един от дефектите на текущата съвременна демокрация не само у нас. Да окепазиш някого е част от идеята да го победиш по формално процедурно демократични правила, условия и перспективи. Само че диктатурата е зачената паралелно с демокрацията и всъщност през цялата история на човечеството демокрация не съществува. Оказа се, че демокрацията никъде не работи. Тя не работи в Америка, та камо ли да работи тук, където малко изкуствено е привнесена още със създаването на новата българска държава.